Определение № 50006 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2086/2022 г.

Производството е образувано по молби, както следва: 1/вх.№504440/16.11.2023г. от Н. П. А., Н. Н. А. и А. Н. А., чрез адвокат Л. А., за поправка на допусната явна фактическа грешка в постановеното по делото определение №50345/01.11.2023г. в частта с която е потвърдено възззивното решение №74/16.02.2022г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.г.д.№389/2020г., имаща характер на определение, с която Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в размер 89 252 лв., по сметката на Пловдивския апелативен съд вместо по сметка на Бургаски апелативен съд. В молбата се твърди, че в диспозитива на определението е допусната грешка при посочване съда, по чиято сметка следва да бъде заплатена следващата се за въззивното производство държавна такса. 2/ вх.№504438/16.11.2023г. от Н. П. А., Н. Н. А. и А. Н. А., чрез адвокат Л. А., за допълване на постановеното по делото определение в частта за разноските, като в полза на молителите се присъдят направените в касационното производство разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 9500лв. Молителите твърдят, че с отговора на касационната жалба е представен Списък по чл.80 от ГПК и доказателства за извършване на разноските. Искането за присъждането им е направено с отговора, но по него няма произнасяне. Ответникът Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /с изменено наименование съгласно пар.6, ал.1 от Закона за противодействие на корупцията, ДВ бр.84/06.10.23г./, чрез инспектор-юрист М. И., оспорва молбата по чл.248 от ГПК. Твърди, че по делото не са представени писмени доказателства за заплащане на сумата от 9500лв. /адвокатски хонорар/ по банкова сметка или в брой. Твърди, че молбата е недопустима поради неизпълнение на изискването на чл.80 от ГПК за представяне на списък на разноските. Молбите са подадени от процесуално легитимирани лица и в едномесечния срок по чл. 248, ал. 1 от ГПК. С постановеното по настоящото дело определение №50345/01.11.2023г. съдът: не е допуснал касационно обжалване на въззивно решение № 74/16.02.2022г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.г.д.№389/2020г. в частта, с която е потвърдено решение №162/12.04.2019г. по г.д.№864/2015г. на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени предявените от КОНПИ искове за отнемане в полза на Държавата на подробно описаното незаконно придобито имущество от Н. П. А., Н. Н. А. и А. Н. А., на обща стойност 4 462 603,97лв., по чл.74 ЗОПДНПИ /отм./; потвърдил е възззивното решение №74/16.02.2022г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.г.д.№389/2020г. в частта му, имаща характер на определение, с която Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката на Пловдивския апелативен съд държавна такса в размер 89 252 лв.; отменил е решение №74/16.02.2022г. по в.г.д.№389/2020г. на Апелативен съд – Бургас в частта му, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на Н. П. А., Н. Н. А. и А. Н. А. срещу определение №828/09.05.2019г. по г.д.№864/2015г. на Окръжен съд – Бургас, като и определение №828/09.05.2019г. по г.д.№864/2015г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по реда на чл.248 от ГПК и е върнал делото на първостепенния съд за произнасяне по молбата на Н. П. А., Н. Н. А. и А. Н. А. за изменение на решението по реда на чл.248 ГПК. Разгледано по същество искането за поправка на явна фактическа грешка е основателно. В мотивите на определението касационният съд е приел, че Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество дължи заплащане на държавните такси по делото, с оглед неговия изход, поради което въззивният съдебен акт в частта, с която същата е осъдена да заплати дължимата за въззивното производство държавна такса е правилен. В диспозитива на своето решение касационната инстанция, произнасяйки се относно държавната такса е допуснала техническа грешка при изписване съда, по чиято сметка същата следва да бъде внесена – вместо „Бургаски апелативен съд“ е записано „Пловдивския апелативен съд“. Допуснатата грешка следва да бъде отстранена по реда на чл.247 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира молбата за изменение на постановеното по делото определение в частта за разноските за допустима: същата е подадена в срока по чл.248 от ГПК и към отговора на касационната жалба е приложен списък по чл.80 от ГПК. Разгледана по същество същата е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.78 от ГПК и разясненията дадени в т.1 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС на възмездяване подлежат единствено заплатените от страните разноски, като същите могат да бъдат присъдени по правилата на ГПК само при доказаност на извършването им. В тълкувателното решение е разяснено още, че в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В конкретния случай, молителите са представили договор за правна помощ и съдействие, в който е договорен размер на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото пред касационната инстанция процесуално представителство от 9 500лв. По отношение на плащането му е предвидено, че посочената „сума ще бъде заплатена преди приключване на делото“, а в следващото изречение е посочено, че „договорът служи като документ по смисъла на чл.9, ал.2 от ЗДДФЛ и удостоверява платеното на адвоката възнаграждение“. С оглед на изложеното, съдът намира, че по делото не са представени доказателства за реално заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Извод за това не може да бъде направен от последното изречение на договора за правна защита и съдействие, доколкото същото има значение за начина на отчитане и деклариране на заплатения, респ. получен доход по реда на ЗДДФЛ. Аналогично изявление за предстоящо плащане на възнаграждението, преди приключване на делото, е направено и в представения по делото Списък по чл.80 от ГПК, депозиран на датата, на която е сключен договора за процесуално представителство, но доказателства за плащане не са представени. В заключение, молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна, доколкото до приключване на делото не са представени доказателства за заплащане на уговореното възнаграждение. Предвид изложеното, съдът намира, че няма основание за изменение на постановеното по делото определение в частта за разноските, на основание чл.248 от ГПК. Мотивиран от горното съдебният състав