Определение № 113 от 28.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 198/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Евиданс инженеринг” ООД срещу определение №241 от 11.11.2019 г. по т.д.№849/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, с което е оставена без разглеждане молба с вх.№7111/09.08.2019 г. на „Евиданс Инженеринг” ООД за поправка на очевидна фактическа грешка /чл.247 от ГПК/, допълване /чл.250 от ГПК/ и тълкуване /чл.251 от ГПК/ на решение №76/16.07.2019 г. по т.д.№ 849/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно, като се посочва, че в решение №76/16.07.2019 г. по т.д.№849/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, е пренесен изцяло грешен пасаж от исковата молба и такъв от решението на арбитражния съд, както и че е налице неяснота в решението на ВКС по отношение на направени в мотивите на същото, конкретно посочени в молбата за тълкуване, изводи, а и липсва произнасяне по искането на ответника по отношение размера на дължимата от ищеца държавна такса. Ответникът по частната жалба – Община Чирпан заявява становище за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да остави без разглеждане подадената от „Евиданс Инженеринг” ООД молба за поправка на очевидна фактическа грешка, за допълване и за тълкуване на решение №76/16.07.2019 г. по т.д.№ 849/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, първият тричленен състав на ВКС е приел, че в случая молителят не твърди противоречие между формираната в мотивите на решението воля на съда и обективирането й като правен резултат в диспозитива на съдебния акт, което е единствено допустимия предмет на производство по чл.247 ГПК. Посочил е, че въпреки твърдяната вътрешна противоречивост, непълнота и неяснота на мотивите, не се твърди обоснован в същите извод за съществуваща действителна арбитражна клауза, обосноваваща компетентността на арбитражния съд, в противоречие с отменителния диспозитив, основан на липса на такава арбитражна клауза, като обвързваща конкретните страни в процесуалното правоотношение. Изложил е съображения, че твърдяното противоречие в мотивите не е от естество да обоснове очевидна фактическа грешка, а произнасянето по различно от действителното правно основание, е довод за нарушение на принципа на диспозитивното начало, но не и довод за наличие на очевидна фактическа грешка, още повече, че съдът е бил длъжен и е обосновал /в съответствие с поддържаното от ищеца - не за липса на арбитражно споразумение изобщо, а за неприложимостта му в конкретния правен спор/ правната квалификация на иска /в това отношение исковото производство по чл.47 ЗМТА не съдържа специфика, налагаща формално съобразяване с поддържаната от страната квалификация/. Изразил е становище, че тълкуване на решението се допуска с оглед реализиране на правните последици на съдебния акт, за осигуряване изпълнимостта на съдебното решение и затова има за допустим обект единствено диспозитива на същото, а в случая не се твърди неяснота на диспозитива - за отмяна на постановеното арбитражно решение, без наличието на основание за връщане на спора за ново разглеждане от арбитражния съд, с оглед констатирания порок по чл. 47, ал.1, т.2, пр. първо от ЗМТА. Счел е, че с отправената молба по същество се иска ново мотивиране на съдебния акт, в съответствие с разбиранията на страната, като твърде тенденциозно се акцентира върху пасажи от текста, независимо от цялостната изразена концепция и при отказ да се разграничават представителни от материални права и съответстващи им страни в материалното правоотношение, каквото именно разграничение е проведено в решението - противно на допустимия предмет на производството по чл.251 ГПК, страната претендира тълкуване на мотивите, вкл. премахване на части от същите и произнасяне от състава по правилността на изводите му, по съображения на ответника за несъгласие със същите и цитирана за относима съдебна практика. Посочил е, че не е предявен и допустим предмет на допълване на съдебното решение, предпоставящ довод за непроизнасяне по целия правен спор /още повече, че титуляр на такава молба в настоящото производство, с оглед предмета на същото, би могъл да бъде единствено ищецът/, като неотносимо към производствата по чл.249 от ГПК, чл.250 от ГПК и чл.251 от ГПК е твърдението за разглеждане на спора, въпреки невнесена изцяло държавна такса, в размер, съставляващ 1/72 от цялата дължима такава. - независимо от неотносимостта му, възражението е и несъстоятелно, тъй като цената на предявените пред арбитражния състав искове, така както са приети и разгледани в арбитражното решение, е в размер на 11 806 096.39 лв., 4 % върху която сума възлиза на 472 243.85 лв. и точно в този размер е внесена по сметка на ВКС - преводно нареждане, находящо се на лист 162 по номерацията на делото пред ВКС. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Съгласно установената практика на ВКС, очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 от ГПК е налице, когато съществува несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението или когато има противоречие между мотивите и диспозитива на решението, непълно, по смисъла на чл.250 от ГПК, е решението, което не обхваща целия спорен предмет и липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, а на тълкуване по реда на чл.251 от ГПК подлежат влезлите във формална законна сила решения и приравнените на тях определения, които са неясни или двусмислени и този им порок е обективиран в постановения от съда диспозитив. В конкретния случай молителят, ответник в производството по чл.47 от ЗМТА, е искал допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото решение, изразяваща се в пренесени според него изцяло грешни пасажи от исковата молба и такива от решението на арбитражния съд, в мотивите на решението, но не е навел твърдения за несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението или за наличие на противоречие между мотивите и диспозитива на решението. В този смисъл искането по чл.247 от ГПК е било недопустимо, тъй като по същество с него се е целяло не поправка на очевидна фактическа грешка, а заместване на формираната в мотивите и изразена в диспозитива на решението, воля на съда. Също така молителят не е твърдял и липса на формирана от състава на ВКС воля относно част от спорното право /предмет на производството е наличие на предвиденото в чл.47, ал.1, т.2 от ЗМТА и поддържано от ищеца основание за отмяна на арбитражното решение/, а е поддържал, че спорът е разгледан, въпреки, че дължимата от ищеца държавна такса не е внесена изцяло и без съдът да се е произнесъл по това му възражение. В този смисъл и тъй като по отделни доводи на страните не може да се иска допълване, а същото важи и когато съдът не се е произнесъл по някое от възраженията на ответника, искането за допълване също е било недопустимо. На следващо място, както бе посочено, предмет на тълкуване могат да бъдат само неясните и двусмислени решения, като този порок, водещ до невъзможност да се изведе действителната воля на съда, следва да се съдържа в диспозитива на тълкувания съдебен акт. В случая обаче се иска тълкуване не на диспозитива на решението, а на мотивите към него, вкл. чрез премахване на части от същите и произнасяне от състава по правилността на изводите му, по съображения на ответника, респективно искането за допълване също е недопустимо. Като е достигнал до същите изводи, първият тричленен състав на ВКС е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение