Определение № 9410 от 10.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 8598/2023 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на В. Минчев срещу Определение № 1693/15.06.2023 г. на Административен съд (АС) – Варна постановено по адм. дело № 808/2023 г. С обжалваното определение е отхвърлена жалбата на В. Минчев против Решение № 96/13.03.2023 г. по преписка № 36/2023 г. на Комисията за защита от дискриминация. По подробно изложени в частната жалба съображения частният жалбоподател счита, че обжалваното определение е неправилно, постановено в нарушение на административнопроизводствените правила, чл. 13 и чл. 6 от Конвенцията, вр. чл. 20, чл. 41 от ХОПЕС, вр. с чл. 7 ЗСВ, вр. чл. 127 АПК и вероятно нищожно. Моли обжалваното определение да се отмени, евентуално да се обяви за нищожно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. Прави възражение за размера и за действието по присъждане на хонорар за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Ответниците по частната жалба – Комисия за защита от дискриминация (КЗД) и заместник административния ръководител на Апелативен съд – Варна (АпС - Варна) не изразяват становище. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Производството пред АССГ е било образувано по жалба на В. Минчев срещу Решение № 96/13.03.2023 г. по преписка № 36/2023 г. по описа на КЗД. С Решение № 96/13.03.2023 г. по преписка № 36/2023 г. по описа на КЗД, на основание чл. 27, ал. 2, т. 6 АПК във връзка с чл. 214 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), производството по преписка № 36/2023 г. по описа на КЗД, образувано въз основа на жалба с вх. № 44-00-472/09.02.2023 г. и допълнение към нея с вх. № 44-00-561/09.02.2023 г., подадени от В. Минчев, чрез адв. Г. Каров, е прекратено и жалба с вх. № 44-00-472/09.02.2023 г. и допълнение към нея с вх. № 44-00-561/09.02.2023 г., подадени от В. Минчев, чрез адв. Г. Каров, са оставени без разглеждане. За да отхвърли жалбата на г-н Минчев срещу обжалваното решение на КЗД решаващият съд е приел, че решението е постановено от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Определението е правилно. Съдът е установил относимите към спора факти. При правилно установени факти е достигнал до законосъобразни правни изводи, които не следва да се преповтарят. Обжалваното определение е обосновано, като съдът не е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение. Неоснователно в частната жалба се сочи, че определението е немотивирано, както и че има противоречие между мотивите и диспозитива на съдебния акт. Съдът е взел предвид всички доводи на жалбоподателя, вкл. за нарушение на чл. 13 ЕКЗПЧ, обсъдил е подадената от него жалба до КЗД и уточняващата молба от 09.02.2023 г., в резултат на което е достигнал до обоснован и законосъобразен извод, че спецификата на дейността по правораздаването изключва възможността в производството пред КЗД да се установява извършването на нарушение на забраната за дискриминация в процеса по правораздаване. Съобразно специалния закон – чл. 40 от Закон за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), КЗД е независим специализиран държавен орган за предотвратяване на дискриминация, защита от дискриминация и осигуряване равенство на възможностите като осъществява контрол по прилагането и спазването на този или други закони, уреждащи равенство в третирането. Комисията за защита от дискриминация е била сезирана с жалба от г-н Минчев съдържаща оплаквания за осъществена дискриминация – пряка, непряка. Твърденията са били, че за периода месец август – месец декември 2021 г. Ап.С – Варна с три свои акта отказва образуване на производство по Глава Тридесет и трета от НПК по искове от В. Минчев, осъден по наказателно дело от частен характер. Посочено е, че В. Минчев е бил пряко и непряко дискриминиран на основата на друг признак, установен в закон или в международен договор, по който Република България е страна, а именно: характера на производството, в което жалбоподателят е осъден. В жалбата се сочи, че този друг признак се съдържа в нормата на чл. 221, ал. 3 НПК, където нормотворецът не прави разлика между осъдените в дела от общ или частен характер. Пряката дискриминация г-н Минчев е обосновал с това, че е третиран по по-неблагоприятен начин и е поставен в по-неблагоприятно положение спрямо лица, осъдени по делото от общ характер. За непряка дискриминация се сочи това, че г-н Минчев за период от 6 месеца след влизане в сила на присъдата му и към днешна дата, е поставен в особено неблагоприятно положение, изразяващо се в невъзможността искът му да бъде разгледан от друг съд, поради родовата компетентност, като по-особено неблагоприятен начин, чрез поредни откази, Минчев завинаги е бил лишен от правото му на иск по Глава Тридесет и трета от НПК, поради изтичане на 6-месечния преклузивен срок за този вид искове. Искането, формулирано в жалбата на г-н Минчев до КЗД е било да се установи извършено в условията на повтаряемост за периода от месец август до месец декември 2021 г. нарушение на чл. 4, ал. 2 и ал. 3, във вр. ал. 1, предл. последно ЗЗДискр от АпС – Варна спрямо него, изразяващо се в по-неблагоприятно третиране и поставянето му в особено неблагоприятно положение в сравнение с лица, осъдени по наказателни дела от общ характер. Изразено е становище, че в качеството си на държавен орган АпС – Варна не е изпълнил задължението си за недопускане на пряка и непряка дискриминация на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, недопускайки производство по исковете на г-н Минчев, поради единствената причина – частният характер на осъдителното делото. Иска се и да се укаже на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението в посочения в закона срок. Съгласно чл. 214 ЗСВ съдиите, прокурорите и следователите при или по повод изпълнение на техните служебни функции не може да бъдат ответници в административно производство, освен ако е предвидено в закон. В Закона за защита от дискриминация няма изрично предвиждане в тази посока. Предвид твърдението в частната жалба, че оплакването за осъществена дискриминация е срещу съдебния орган, а не срещу магистрат с имунитет, което не било взето предвид от съда, следва да се отбележи, че дейността на Апелативния съд се осъществява от съдии, вкл. от заместник председателя на съда, който е издател на разпорежданията, с които се твърди, че е осъществена дискриминацията. Поради тази причина правилно от страна на КЗД е поискано уточнение на жалбата относно това да се конкретизира точно срещу кои лица се подава инициативния документ – имена и/или длъжност/и, както и други данни които биха могли за индивидуализират евентуалния извършител на нарушението. Правилно решаващият съд е приел, че в хода на административното производство не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Съгласно общите правила на чл. 27, ал. 2, т. 6 от АПК предпоставка за допустимостта на искането за произнасяне по същество от страна на административния орган е наличието на специални изисквания, установени със закон. Общите правила на АПК за издаване на индивидуален административен акт са приложими и в производството пред КЗД, като специалната разпоредба на чл. 52 от ЗЗДискр. и чл. 8 от Правилата за производство пред КЗД не уреждат такава хипотеза и поради което не дерогират приложението на чл. 27, ал. 2, т. 6 от АПК, поради което правилно производството пред КЗД е било прекратено. Предвид изричната разпоредба на чл. 56, ал. 4 АПК правилно съдът е разгледал жабата в производство по реда на чл. 197 и сл. АПК. Не са били налице основания за произнасяне на съда по реда на Глава десета АПК (чл. 145 и сл. АПК) и липсва допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в каквато насока могат да се определят оплакванията в частната жалба, че съдът не се бил произнесъл по иска по Глава десета АПК. Оспореното определение съответства на закона и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора не са налице основания за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение претендирани от частния жалбоподател. Ответниците не претендират разноски поради което такива не се присъждат. С обжалваното определение не са присъждани разноски за юрисконсултско възнаграждение, поради което изложените в частната жалба съображения за неговата прекомерност и въобще за присъждането им са неотносими към спора. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, пето отделение