Решение № 80 от 20.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 729/2011 г.

Решение № 80 от 20.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 729/2011 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290-293 ГПК. К. на [община] - П. Р. обжалва и иска отмяна на въззивно Решение № 15 от 14.02.2011 г. постановено по гр. възз. д. № 1891/2010 г. на ОС-Бургас. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като посочената цена на иска в първата инстанция е за имот касае само храма, т. е. ПИ с идентификатор * и данъчна оценка от 11931.30 лв. /* от тази данъчна оценка - цена на иска от 2 992.83 лв./, а предмет на спора е недвижим имот от 2690 кв. м. от ПИ с идентификатор * - с площ от 23 379 кв. м. и данъчна оценка /към 2008 г./ от 254 687.50 лв. или цената на заявения и разгледания иск от 30430 лв. и обжалваното решение е постановено при нарушена родова подсъдност. Поддържа се и довод за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на съществени процесуални правила и материалния закон, основания за отмяна по см. на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е обоснована с извод, че по формулираният от защитата на касатора въпрос: следва ли втората инстанция да обезсили недопустимото решение на първата инстанция и да прекрати производството, като изпрати делото на компетентния съд или може да постанови съдебен акт по съществото на спора / при нарушена родова компетентност/, произнесен в противоречие ПП ВС 1-85. По делото е подаден отговор в срока по чл. 287 ГПК от ответника по касация- Б. п. ц. - настоятелство на х. "С. Г."- С. е., с която се оспорва основателността на касационната жалба. След преценка на наведените доводи за пороци на въззивното решение и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, настоящият състав на ВКС намира: С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 196 и сл. ГПК (отм.) е оставил в сила решението на първата инстанция - Решение № V-963/30.07.2010 г. постановено по гр. д. № 1006/2007 г. на РС-Бургас, а което по отношение на [община] е прието за установено на основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), че Б. п. ц./ Б./ е собственик на недвижим имот 2 690 кв. м., посочен по скица, неразделна част от решението, реална част от ПИ с идентификатор * по КК на [населено място], отреден за м. г., б., ц. "С. К. и М.", ц. "Св. З.". За да уважи иска, съдът е приел, че процесният недвижим имот съставлява двор към х. "С. Г." [населено място] /стара градска част/, още от 1911 г. е заснет по КП като църковен, по КП от 1955 г. попада в терен, предвиден за отчуждаване за морска градина, но поради липсата на данни за извършена процедура по отчуждаването не може да се приеме, че по отношение на терена следва да се зачетат последиците на чл. 39 от ЗПИНМ (отм.), тъй като за тази част планът не е приложен и е придобит на основание придобивна давност още преди влизане в сила на ЗС, към 1951 г. при действието на Закона за давността. Решението на въззивния съд е процесуално допустимо, тъй като исковата молба е подадена на 12.03.2007 г., при действието на ГПК от 1952 г. и съгласно правилото на чл. 80, ал. 1 б. "б" ГПК (отм.) във вр. с чл. 55, ал. 1 б. "б" ГПК (отм.), определящи окръжния съд като родово компетентен първоинстанционен съд по гражданските/ и търговски/ дела с цена на иска над 10 000 лв., но с изключението на дела за "защита на вещни права върху недвижим имот", чиято родова подсъдност е на районен съд, независимо от цената на защитимото вещно право. Едва с новия ГПК от 2007 г., при определяне на родовата подсъдност, с разпоредбата на чл. 104, т. 3 ГПК се прие, че на окръжен съд са подсъдни делата по искове за собственост и други вещни права върху имот с цена на иска над 50 000 лв. След като по делото няма спор че със заявения положителен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) Б. - ц. н. н. х. "Св. Св. К. и М." [населено място] се търси защита именно на правото на собственост т. е. на вещно право на терен от 2 960 кв. м., като принадлежащ терен на х. "Св. св. К. и М." [населено място], то без значение цената на иска, заявеният иск е бил родово подсъден на районен съд, разгледан е като първа инстанция от районен съд и липсват каквито и да е основания да се приеме, че е допуснато нарушение на цитираната задължителна съдебна практика- ПП ВС 1-85, съгласно която нарушението на родовата подсъдност е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и обуславя процесуална недопустимост на постановения съдебен акт от инстанцията, която не е родово компетентна да разгледа иска. Обжалваното решение не е постановено при нарушена родова подсъдност, цената на иска дефинираща родовата подсъдност, с чл. 80, ал. 1 б. "б" ГПК (отм.), съдържа правила на за изключение от въведения критерий и защитата на вещни права върху недвижим имот е едно от тях. да в новия ГПК го няма, но пък правилата на новия процесуален закон нямат обратно действие и не се прилагат към вече образуваните искови производства. По основателността на въведените с касационната жалба основания за отмяна. Предмет на иска чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) във вр. с чл. 3, ал. 2 ЗВСОНИ, право признато с въззивното решение тъй като е признал по същество право на собственост поради неправомерно отнемане без отчуждаване по съответния ред - т. е. вещен оценяем иск. За формата на защита, когато разполага с възможността да заяви положителен установителен иск за собственост или осъдителен-ревандикационен иск следва да бъде избрана от страната, която я търси. Страната може да предяви осъдителен иск при оспорване на правата и, но ако избраната форма, с оглед интензитета на нарушаване на парата и, е защита чрез предявяване на положителен установителен иск за собственост, съдът служебно следи за наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителния иск. Изразеното от въззивният съд становище, че искът е процесуално допустим с оглед на избраната форма на защита е правилно и в съответствие с актуалната съдебна практика, преодоляла виждането по посочените от касатора съдебни решения. страната е избрала защита чрез установителен иск, тъй като правото и на собственост е само застрашено чрез предприетите от страна на общината действия по отдаване под наем на целия терен, актуван като общински, част от който е процесният прилежащ терен на х. "Св. св. К. и М." [населено място]. Решението е правилно, постановено при спазване на материалния закон и не са налице основания, които да обуславят неговата отмяна. За да признае правото на собственост на Б. по отношение на спорния терен от 2 690 кв. м., въззивният съд е анализирал всестранно и задълбочено доказателствата по делото, касаещи регулационния статут на терена по КП от 1911 г. до днес, настъпилите регулационни промени с оглед на благоустройствените предвиждания по плана, в т. ч. и за сградата/ х. "Св. св. К. и М."/, достигайки до извода, че правото на собственост е придобито по давност към 1951 г., влизане в сила на ЗС, и при липсата на данни за надлежно осъществено отчуждаване по силата на предвидената по ЗПИНМ процедура, то това право на собственост по отношение на прилежащия към храма терен, не е претърпяло трансформация и не може да се счита за общинска собственост. По приложението на чл. 74а ЗПИНМ / нова бр. 54/1956 г./, препращаща към приложението на чл. 39 ЗПИНМ в хипотезите на влезлите в сила планове за улична регулация до 09.07.1956 г. ако имотът не е завзет, въззивният съд правилно е приел, че липсват доказателства, които да сочат за проведена процедура по отчуждаването, която би дала основание за правни изводи относно вещно-правния ефект на регулацията и категорични данни за завземане не терена, ползван от храма като градина. Неоснователно с касационната жалба се релевират доводи за допуснато нарушение на процесуалните правила относно липсата на посочено актуалното положение на урегулирания имот съобразно действащ РП или ПУП и нередовност на исковата молба. Процесният имот от 2 690 кв. м., като част от актуван общински терен -ПИ с идентификатор * по КК на [населено място] с обща площ от 20 375 кв. м. - обществен селищен парк-градина/ АОбПС № 1011/04.06.2008 г./ е напълно индивидуализиран в хода на производството по скица л. 110 / районен съд/, която е и неразделна част от решението на първата инстанция, като са съобразени данните за параметрите в който през годините е осъществявано владението на имота, считано от първото вписване по разписните листове към КП от 1911 г. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия