Решение № 1607 от 12.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7875/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. Г. В. от гр. Русе, А. П. М. от гр. Русе, З. Д. В. от гр. Русе и М. П. Б. от гр. Русе, чрез процесуалния си представител адв. Е. Костадинова, против решение №1820 от 05.06.2025г., постановено по адм. дело №1/2025г. на Административен съд – Русе. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата им срещу чл. 33, ал. 5, т. 4 от Наредба №6 за условията и реда за установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и разпореждане с жилища – общинска собственост, приета с Решение №454 по Протокол №15 от 17.12.2025г. на Общински съвет – Русе. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. При подробно изложени съображения, прави искане съдът да отмени обжалваното решение и вместо това – да отмени оспорената разпоредби на Наредбата. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Представят писмена защита. Ответникът - Общинският съвет - Русе, чрез пълномощника си М.Хинкова, в представени писмени бележки оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че постановеният съдебен акт е правилен, законосъобразен и постановен в съответствие с процесуалните правила, поради което иска жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. При подробно изложени съображения счита, че решението е правилно – постановено е при липса на основания за неговата отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК и предлага да бъде потвърдено. Върховният административен съд, Четвърто отделение, като обсъди твърденията и доводите на касаторите и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на Р. Г. В., А. П. М., З. Д. В. и М. П. Б.. С жалбата и след уточнение, направено от процесуалния представител на жалбоподателите в открито съдебно заседание по делото, се оспорва като незаконособразна разпоредбата на чл. 33, ал. 5, т. 4 от Наредба №6 на Общински съвет – Русе за условията и реда за установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и разпореждане с жилища – общинска собственост, която разпоредба е приета с решение №454 по протокол №15 от 17.12.2024г. на Общински съвет – Русе, с което се приема Наредба за изменение и допълнение на Наредба №6 на Общински съвет – Русе, включително и §11 от нея, с който е създадена новата разпоредба, с която е въведен нов критерий за класиране на жилищата – местоположение на жилище и точкуване въз основа на зониране, като съобразно текста критериите за класиране на жилищата по чл. 33, ал 5 се изменят, както следва по т. 4 – „местоположение“ – Първа зона – 1т.; Втора зона – 3т.; Трета зона – 5т.; Четвърта и пета зона – 10т. Съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови обжалваното решение съдът е приел от фактическа страна следното: На 15.11.2024г. кметът на Община Русе е депозирал предложение с вх. №ОбС-1408 в Общински съвет – Русе, за приемане на Наредба за изменение и допълнение на Наредба №6 за условията и реда за установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и разпореждане с жилища общинска собственост. На основание чл. 26, ал.3 от Закона за нормативните актове предложението и проекта на Наредбата са публикувани на интернет страницата на община Русе на същата дата. Предоставена е възможност на заинтересованите лица да направят своите предложения и да изразят становище по проекта на Наредбата, като е предоставен законоустановения 30-дневен период. В справка вх. №ОбС -1549 от 16.12.2024г. публикувана на интернет страницата на община Русе са отразени получените становище от проведеното обществено обсъждане. Предложението за Наредба за изменение и допълнение на Наредба №6 е било предмет на обсъждане на заседание на ресорните комисии. На 17.12.2024г. е било проведено заседание на Общински съвет Русе, на което е обсъдено предложението на кмета на община Русе, ведно с постъпилите предложения и становища от заинтересовани лица. Съдът е установил, че протоколът от заседанието на Общински съвет- Русе е бил публикуван на интернет страницата на община Русе на 23.12.2024г. С решение №454 от 17.12.2024г. е приета Наредбата за изменение и допълнение на Наредба №6, като с §11 от същата се изменят критериите за класиране на жилищата по чл. 33, ал. 5. Въз основа на така установените факти съдът е приел от правна страна, че оспорената разпоредба от наредба е приета от компетентен орган с необходимото мнозинство, при наличие на изискуеми кворум и в съответствие с предвидения процесуален ред за приемане на нормативен административен акт, при спазване на изискванията на 26 и 28 ЗНА, в съответствие с материалния закон. Съдът е приел, че критерият въведен с промяната на нормата на чл. 33, ал. 5 е с цел повишаване на ефективността на политиката на община Русе по отношение на възможностите за предлагане на жилища за настаняване, ремонтиране на такива, като продажбата се явява само част от тази политика, която пък от своя страна е наложила приемането на този нов критерий и той не се отнася до определена категория лица, наематели на общински жилища, а касае в цялост политиката на общината във връзка с жилищния й фонд. Съдът е счел за безспорно установено, че жилищния фонд на общината е с възраст 30 до 50 години, както и че при действието на нормата в предишната й редакция, при проведената предходна процедура по продажба на общински жилища, повече продажби са били извършени в кварталите Център, Здравец и Родина, докато в кварталите Дружба и Чародейка, където се намират и по-голямата част от общинските жилища, е имало по-малко продажби, което е довело до промяната. Относно твърденията за непряка дискриминация, съдът е приел, че същата не е налице. Отчел е, че дори и да има неблагоприятен ефект и последица за конкретен правен субект, не е налице дискриминация и третирането е било обосновано. Не се засягат конкретни лица, а става въпрос за политика на общината във връзка с общинския жилищен фонд. Освен това имотите в различни части на града са изграждани по различно време, като в най- новите квартали са изградени по – нови жилища, макар и панели. Промяната на съответната разпоредба цели да има равномерно разпределение в различни квартали, като в тези, където има концентрация следва да се намали и да се запази собствеността в квартали, при съобразяване и с обстоятелството, че подаването на заявления за жилища за настаняване пряко има отношение и към местоположението на лицата, възможностите им за работа, транспортните им връзки и т.н.. На следващо място е прието, че въведеният нов критерий е съразмерна, подходяща и необходима мярка, с оглед постигането на заложените в предложението на вносителя цели, а именно: постигане на баланс при класиране на жилищата, с оглед броя на апартаментите, които са общинска собственост в отделните квартали на града. Съдът е приел, че с разпоредбата не се засята правото на собственост, което безспорно е на Община Русе и твърдяното „лично положение“ или която и да е друга свобода. Правото на ползване на общинско жилище при доказана необходимост, не е свързано с право на изкупуване по критерия дългосрочно ползване и в тази връзка законодателя не дава преимущество на обитател с претенция за изкупуване на общинска собственост и не се свързва с „оправдани правни очаквания“, че жилището ще бъде изкупено от тях. Задължение на общината е да поддържа жилищния фонд в различните квартали, следователно местоположението на дадено жилище не може да се свърже с критерия „лично положение“. На следващо място настаняването в общинско жилище, в съответен квартал, с оглед местоположението му не представлява лична характеристика, за да е обект на дискриминация и в разпоредбата на чл. 4 от ЗЗДискр. Местоживеенето не е включено като защитен признак. Отделно е прието, че право да се закупи жилище от фонд Общинско жилище при условията на собственика не се приема за дискриминационно, защото намира опора в обществено достижима цел, а дори нещо повече с оглед смисъла и целта на посочената Наредба на общински Съвет – Русе на никого не е гарантирано право на изкупуване, доколкото за общината обаче стои задължението да поддържа жилищния фонд за настаняване на територията й във всички квартали. В обобщение съдът е приел, че прилагането на критерия, който се явява приет в отговор на необходимост, изрично посочена и мотивирана от административния орган, същият не съставлява форма на нарушаване на принципа на „равенството пред закона“ по смисъла на чл. 6 от Конституцията на Р.България, нито на дискриминация по смисъла на ЗЗДискр. По тези съображения съдът е направил извод за законосъобразност на оспорената разпоредба и е отхвърлил жалбата. Решението е правилно. Обосновани са изводите на съда, че административният орган не е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито приетата разпоредба е дискриминационна спрямо дадена група лица въз основа на признак за лично положение. Неоснователно е възражението на касатора за допуснато от съда нарушение на съдопроизводствените правила с изразяващо се в неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните. Съдебното производство е било по реда на Раздел III „Оспорване на подзаконови нормативни актове“, чл. 185 и сл. от АПК. Съгласно чл. 196 АПК е предвидено, че за неуредените в този раздел въпроси се прилагат разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове, с изключение на чл. 142, ал. 1, чл. 152, ал. 3, чл. 173 и 178. Във връзка с препращащата норма на чл. 196 АПК в производството по оспорване на нормативен акт е приложима разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК, съгласно която "Административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му". С определение № 126 от 14.01.2025 г. /л.66 от делото/, съдът е дал указания към страните относно разпределението на доказателствената тежест на основание чл. 170, ал.1 от АПК. В настоящият случаx първоинстанционният съд правилно е разпределил тежестта на доказване между страните по реда на чл. 170 от АПК, а не по реда на чл.9 от ЗЗДискр. противно на твърдяното от касатора. На следващо място не може да се сподели изложеното в касационната жалба нарушение на правилото на чл.28 ал.2 от ЗНА – макар и донякъде лаконични мотиви по смисъла на посочената правна норма се съдържат в предложение с вх. №ОбС-1408 от 15.11.2024г. на Кмета на Община Русе, в тази връзка правилно съдът е приел, че проектът на подзаконовия нормативен акт е придружен от мотиви, които отговорят по съдържание на изискванията на чл. 28, ал. 2 ЗНА. В тази насока съдът е развил подробни и аргументирани съждения, които напълно се споделят от настоящия състав, поради което същите не следва да се преповтарят, а на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да се препрати към тях. Основният спор в настоящият случай се свежда до това дали оспорената разпоредба от Наредба №6 е приета в нарушение на чл. 4 от ЗЗДискр., изразяващо се в неравното третиране на наематели на общински жилища, желаещи да закупят същите съобразно заложените точки за зона от I –III, при сходни критерии за класиране с тези точки за зона IV и V. Закона за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение, въз основа на признаците, изброени в чл.4, ал.1 от закона или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен даговор, по който Република България е страна. По определението на чл.4, ал.2 ЗЗДискр. пряка дискриминация съставлява всяко по - неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците, изброени в ал.1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. "Неблагоприятно третиране" е всеки акт, действие или бездействие, които водят до по-малко благоприятно третиране на едно лице спрямо друго въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 или могат да поставят лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, в особено неблагоприятно положение в сравнение с други лица /§ 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр. /. Съгласно чл.4, ал.3 ЗЗДискр. непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал.1 в по - неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. С разпоредбата на чл. 33, ал. 5, т. 4 на Наредба №6 е регламентирано, че в случаите, когато са постъпили по-голям брой заявления от максимално определения от общинския съвет брой жилища за продажба, комисията по чл. 6 от Наредбата определя кои жилища да преминат в списъка на общински жилища, отредени за продажба, като класира жилищата в низходящ ред, съобразно следните критерии: т. 4 местоположение – Първа зона -1 т., втора зона – 3 т., трета зона – 5т., четвърта и пета зона – 10т. С така въведения нов критерий се установява, че се цели да се достигне равномерно разпределение на собствеността на общински жилища на територията на община Русе, като в тези, където има концентрация на продажби следва същите да се намалят и да се запази собствеността, с оглед настаняване на крайно нуждаещи се, които нямат доходи и за които преместването представлява трудност. А в кварталите където общинските жилища са по-многобройни и е имало по – малък брой продажби с въведения нов критерий се предвижда същите да са с приоритет при осъществяване на продажби. Следователно така въведеният критерий е съразмерен, подходящ и необходим за реализирана на жилищната политика. Още повече атакуваният критерий не действа самостоятелно, а като съвкупност с останалите три такива като взаимно се допълват и балансират. Също така, негвата липса би довела до необосновано предимство на живущите в централния район на града и до драстично намаляване на общинските жилища там. Правилно административния съд е приел, че оспорената разпоредба не засяга правото на собственост, което безспорно е на Община Русе, нито „лично положение“. Правилно административния съд е приел, че настаняването в общинско жилище на съответен адрес, в съответен квартал не е личностна характеристика, за да е обект на дискриминация, а отделно в чл. 4 от ЗЗДискр. местоживеенето не е включено като защитен признак. Следователно може да се обоснове извода, че възприетия от Общински съвет- Русе нов критерий за определяне кои жилища да преминат в списъка на общински жилища, отредени за продажба, като класира жилищата в низходящ ред не е дискриминационен, тъй като не е налице неравно третиране на кандидатите. Отделно на никой не е гарантирано правото на изкупуване на общинско жилище, с оглед обстоятелството, че е наемател на същото, докато за общината е налице задължение да поддържа жилищния си фонд за настаняване на нуждаещи се, поради което така въведения критерий не може да се приеме за дискриминационен по смисъла на ЗЗДискр. По отношение на твърденията за приложимост на чл. 14 от ЕКПЧ следва да се посочи, че същата разпоредба определя забраната за дискриминация по определени признаци по Конвенцията, с което се различава от националната забрана за дискриминация, въведена в чл. 4 от ЗЗДискр., поради което е неприложима в настоящия случай / в този смисъл е решение №3210 от 05.04.2022г., постановено по адм. дело №9753/2021г. по описа на ВАС./ В обобщение, прилагането на критерия, който се явява приет в отговор на обективно съществуваща необходимост, изрично посочена и мотивирана от компетентния административен орган, не съставлява форма на дискриминация по смисъла на ЗЗДискр. Така въведеният критерий, е съразмерна, подходяща и необходима мярка, с оглед постигане на заложените в проекта на Наредбата цели споменати по-горе. Неоснователно е твърдението на касаторите, за нарушение правата им по чл. 8 от ЕКПЧ. Съгласно чл.8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (наричана за краткост по-долу Конвенцията), всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот. Личния живот на едно лице е съвкупност от множество фактори и отношения. Един от тези фактори е домът на лицето, който му осигурява подслон и възможност за задоволяване на ежедневните човешки потребности от приготвяне на храна, сън и почивка. Отнемането на дома на едно лице неизбежно засяга сериозно личния му живот, а също така рефлектира и на семейния му живот в случаите, когато лицето има семейство. Правото на зачитане на личния и семейния живот на лицата не е абсолютно и може да бъде ограничавано от държавните власти, но само при наличието на предпоставките, посочени в ал.2 на чл.8 от Конвенцията. Тези предпоставки са- намесата в защитените в ал.1 права да е предвидена в закона, да е необходима в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната,за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С други думи, за да е законосъобразна, намесата трябва да е предвидена в закона, да е обусловена от някоя от целите, посочени в ал.2 на чл.8 от Конвенцията и да е пропорционална. В настоящият случай с приемане на новият критерий по никакъв начин не са засягат предвидените права по чл. 8 от ЕКПЧ, тъй като настанените в общински жилища ползва същите до момента, в който отговарят на съответните условия предвидени в Наредбата. Предвидената възможност за закупуване на общинско жилище е една възможност, която за да бъде реализирана следва да са осъществени ред други предпоставки. Следователно с приемане на Наредбата не се нарушава правото им на ползване, докато на никого не е гарантирано правото на изкупуване, доколкото Общината определя възможността и реда да се осъществи това. С оглед на горното касационната жалба е неоснователна. Обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора претенцията на касационните жалбоподатели за присъждане на направените по делото разноски се оставя без уважение. Искането на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно, но недоказано. С Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на ВАС по т. д. № 5/2009 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд е прието, че в случаите, в които съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата си, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебноадминистративното производство. Видно от представените писмени бележки, а и от представеното пълномощно е видно, че пълномощника на ответната страна е юрист, гл. експерт в „ПНО“ при община Русе, поради и което не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд