Определение № 50079 от 20.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2864/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Н. К. Д., чрез адв. С. Д., срещу въззивно решение № 155/21.12.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 346/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение № 62/21.04.2021 г. по гр. д. № 702/2020 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е отхвърлен предявения от касатора иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 74, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът Д. В. В. му дължи сумата 33 980 лв., ведно със законната лихва, представляваща част от общо задължение от 54 000 лв., на основание суброгиране в правата на кредитора поради погасяване на задължение по договор за заем от 12.12.2013 г. с нотариална заверка на подписите на страните, за което е издадена заповед за изпълнение № 4051/05.11.2019 г. на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 6607/2019 г. по описа на Районен съд – Плевен. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението се сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса: легитимиран ли е цедентът да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, респ. да предяви иска по чл. 422 ГПК, при частно правоприемство, основано на прехвърляне на вземането чрез договор за цесия, настъпило в периода преди издаване на заповедта за изпълнение. Поддържа се, че по посочения въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с приетото по т.4г от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 12.12.2013 г. Д. В. и третото (неучастващо по делото) лице В. К. Б. сключили договор за заем, по който ответникът се е задължил да върне на заемодателя сумата от 54 000 лв., с падеж на задължението - 19.12.2013 г. Получавайки заемната сума Д. В. предоставил на Н. Д., също по договор за заем от 12.12.2013 г., сумата 30 000 лв., с падеж - 27.12.2013 г. Заемополучателите и по двата договора не са изпълнили задължението си за връщане на заемните суми в определения срок. На 27.07.2015 г. касаторът – длъжник по втория договор за заем погасил задължението на длъжника Д.В. по първия договор за заем и върнал на В. Б. сумата 54 000 лв., като се суброгирал в правата на кредитора. Впоследствие, с договори за цесия от 17.08.2016 г. и от 26.01.2017 г. Н.Д. прехвърлил вземането си за сумата 54 000 лв. на С. Д., за което Д. В. бил уведомен на 21.04.2017 г., което обстоятелство не се оспорва от последния. За да приеме, че иска за установяване дължимостта на процесното вземане е неоснователен, въззивният съд е посочил, че в случая цедентът Н.Д. е подал заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, респ. е предявил и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, след сключването на договора за цесия и настъпилото по него частно правоприемство в лицето на цесионера Ст.Д.. След уведомяването на длъжника Д.В. за извършената цесия, прехвърлянето на вземането има действие и по отношение на него, като титуляр на вземането е новият кредитор, който е материалноправно легитимиран да предяви иск за събирането му. Доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е депозирано от цедента след сключването на договора за цесия и съобщаването й на длъжника, то и последващо заведения от цедента иск по чл.422 ГПК е неоснователен, тъй като към този момент същият няма качеството на кредитор по това вземане срещу ответника Д.В.. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че формулираният в изложението въпрос не обуславя селектирането на жалбата. Не е налице соченото противоречие на въззивното решение с приетото по т. 4г от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като то се отнася за хипотези, при които прехвърлянето на вземането е извършено след подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от цедента; или когато е подадено заявление по чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, от цесионера, който е придобил вземането в един предходен момент. В настоящия случай по делото е безспорно установено, че вземането е прехвърлено от ищеца на цесионера и длъжникът е уведомен за цесията преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Константна е практиката на ВКС, че след уведомлението за извършеното прехвърляне на вземането цедентът изгубва качеството си на кредитор на длъжника, поради което предявена от него претенция би била неоснователна и подлежи на отхвърляне. Въззивното решение не е постановено в отклонение с цитираните правни разрешения, поради което сочените от касатора предпоставки за селекция на жалбата не се установяват. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение