Определение № 1264 от 24.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 44/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. чл. 248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от ищеца по делото С. И. С., чрез адвокат Ж. Д., срещу Определение № 2548/09.10.2024г., постановено по в.г.д. № 183/2024г., с което съставът на Апелативен съд - София е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта на присъдените на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от 4 620 лв. с ДДС. Изложени са съображения за несъобразяване от страна на въззивния съд с обема на извършената работа по защита на въззиваемия и с извършените процесуални действия, за които не е заплатено възнаграждение от ответното дружество; с ниската фактическа и правна сложност на делото и с Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, допускащо възможност да се определи възнаграждение под минималния,предвиден по Наредба № 1/2004г. за размерите на адвокатските възнаграждения, размер. Ответникът по частната жалба – ЗАД “ОЗК-Застраховане“АД, не депозира писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба срещу постановеното от въззивния съд в производство по чл.248 ГПК определение е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивен съд, съгласно т.24 от ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба се преценява като частично основателна по следните съображения: С решението по в.г.д. № 183/2024г., като е съобразил изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК Софийският апелативен съд е намерил за основателно искането на въззиваемото дружество ЗАД “ОЗК-Застраховане“АД да бъде възмездено за направените пред въззивната инстанция разноски по делото, представляващи адвокатско възнаграждение. За доказано е прието заплащане на договорено адвокатско възнаграждение в размер на 4 620 лв. с ДДС, за което е прието, че е минималното по чл.7 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с което е обоснован извод за неоснователност на възражението за прекомерност. Отказът на Софийския апелативен съд да измени решението си в частта за разноските е мотивиран отново с приетата доказаност за плащане от ответната страна на адвокатско възнаграждение при спазване на предвидения в НМРАВ негов минимум предвид материалния интерес от 40 000 лв. Изложено е, че предвид практиката на СЕС дори и съдът да няма задължение да се съобразява с наредбата, същата може да послужи за ориентир относно размера на договорките за адвокатските услуги, като в конкретния случай договореното и платено адвокатско възнаграждение не надхвърля обичайния размер за този вид правна услуга. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С постановеното по т.д. № 45/2025г. на ВКС, ІІ т.о. определение по чл.288 ГПК решението по в.г.д. № 183/2024г. на Софийския апелативен съд не е допуснато до касационно обжалване. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че няма основание ответника да бъде възмездяван и за процесуално представителство, доколкото включения в договора за правна помощ предмет на правната услуга включвал само изготвяне на отговор на въззивната жалба. Видно от протокола от с.з. на 12.04.2024г. въззиваемото дружество въз основа на същия договор за правна помощ е било представлявано от адвокат, следователно процесуалното представителство е включено в обема на правната услуга. Настоящият състав на ВКС намира за неправилен извода на апелативния съд за неоснователност на своевременно заявеното от насрещната страна възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е обсъдил фактическата и правна сложност на делото, който е основният критерий при преценка основателността на възражението по чл.78, ал.5 ГПК. В тази връзка следва да бъдат споделени доводите на частния жалбоподател, че пред въззивната инстанция делото не се отличава с фактическа и правна сложност; решено е в едно съдебно заседание; спорът е концентриран само по въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищеца, пострадал от ПТП, за разликата над 80 000 лв. до 120 000 лв., или за сумата от 40 000 лв.; не са събирани нови доказателства, като обемът и естеството на извършените от процесуалния представител на въззиваемия ответник действия се изчерпват с изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба и участие в едно съдебно заседание. При тези данни и предвид задължителното за националните съдилища Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С - 438/22, съгласно което при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл.78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004г. минимални размери на адвокатското възнаграждение, настоящият състав на ВКС намира за неправилна направената от въззивния съд преценка за липса на основание за изменение на присъдения размер на адвокатското възнаграждение по съображения за неотчитане на фактическата и правна сложност на делото. След съобразяване със задължителния критерий при преценка основателността на възражението за прекомерност, както и с материалния интерес, настоящият състав намира, че възнаграждение в размер на 1 800 лв. с ДДС за второинстанционното производство съответства на справедливия размер на цената на предоставената услуга. Следователно, обжалваното определение следва да се отмени, а въззивното решение в частта за разноските бъде изменено като на ЗАД “ОЗК-Застраховане“АД се присъдят разноски в размер на 1 800 лв. с ДДС, вместо присъдените с решението 4 620 лв. с ДДС. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение