Определение № 70 от 19.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 812/2020 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК. Постъпила е молба от М. А. А. и С. А. А. вх.№ 1186 от 11.02.2021 г., с която искат изменение на постановеното по делото касационно решение № 126 от 11.01.2021 г., постановено по гр.д. № 812 по описа за 2020 г. на Върховния касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, като им се присъдят направените в касационното производство разноски по приложен списък и се измени въззивното и първоинстанционното решение в частта за разноските съобразно крайния изход на спора. Д. К. Н., чрез особения си представител адвокат И. Р., счита, че разноските следва да бъдат присъдени в размера на уважените искове и съобразно извършените такива, доказани с представени списъци с разноски. И. С. В., чрез пълномощника си адвокат Ю. Д. и Ж. Н. С.-Б. и С. Н. С., чрез пълномощника си адвокат С. Л., считат, че искането е неоснователно. Искането е постъпило в срока по чл.248, ал.1 ГПК и изхожда от страна, представила списък по чл.80 ГПК, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество искането е неоснователно. Първоинстанционният съд не е присъдил разноски за първата фаза на делбата, а само е осъдил ищците М. и С. А. да заплатят държавна такса от по 80.00 лв. всеки по иска по чл.30 ЗН и по 942.00 лв. по съединените искове за нищожност. Въззивният съд също не е присъдил разноски, приемайки, че са основателни всички въззивни жалби – на М. и С. А., на Ж. и С. С. и на И. В., поради което страните не си дължат възстановяване на разноски. Осъдил е ищците М. и С. А. да заплатят държавна такса по исковете за нищожност за първоинстанционното и въззивното производство в размер на по 329.22 лв. и по исковете по чл.30 ЗН в размер на 318.02 лв. за първата инстанция и 159.00 лв. за въззивната инстанция /в тази част касационният съд е отменил въззивното решение/, както и 600.00 лв. за възнаграждение за особения представител на Д. Н. /в тази част определението по чл.248 ГПК на въззивният съд е потвърдено от касационният съд/. С касационното решение М. и С. А. са осъдени да заплатят невнесената авансово държавна такса по исковете им по чл.30 ЗН в размер на 75.00 лв. всеки, като не са присъдени разноски и в мотивите са изложени следните съображения: След като не са изпълнили задължението за предварително внасяне на държавната такса, то М. и С. А. не могат да искат възстановяването й от И. В., нито съдът може да осъди последната да я заплати. Задължението е останало за М. и С. А. и същите следва да бъдат осъдени да платят държавната такса по исковете по чл.30 ЗН, които са неоценяеми, в размер на по 25.00 лв. за въззивното производство и по 50.00 лв. за първоинстанционното производство, общо 75.00 лв. Тъй като всички касационни жалби /на И. С. В., на Д. К. Н. и на М. А. А. и С. А. А./ се явяват основателни, то страните не си дължат възстановяване на направените в настоящото производство разноски, поради което такива не следва да се присъждат. При горните констатации искането на М. А. А. и С. А. А. да им се присъдят разноски за трите съдебни инстанции се явява неоснователно. Пред първоинстанционният съд М. и С. А. са претендирали възстановяване на разноски в размер на 2000.00 лв. адвокатски хонорар, 180.00 /каквато сума липсват данни по делото да е заплатена от тях/ и 90.00 лв. депозит за вещо лице и 1500.00 лв. депозит за особен представител, като адвокат М. е уточнила, че представя списъка за разноските само с оглед исковете по чл.30 ЗН. Доказателства за заплатен адвокатски хонорар от всеки от ищците в размер на по 1000 лв. са представени с исковата молба, с която са предявени три иска – иск за делба, съединен с иск за нищожност на дарение, евентуално с иск за възстановяване на запазена част. По иска за делба страните не си дължат възстановяване на разноски за първоинстанционното производство, поради което и на ищците не се дължи сумата 1500 лв. депозит на назначения на съделителя Д. Н. особен представител. По съединените искове, които са само срещу И. В., разноските се дължат според изхода от тях. В случая ищците дължат разноски на ответницата И. В. за неоснователния иск за нищожност, а И. В. – по основателния иск по чл.30 ЗН. В тази хипотеза не важи правилото на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК касаещо частично уважен и съответно частично отхвърлен иск, а правото на ищеца да възстанови разноските по уважения иск по чл.30 ЗН и правото на ответника да възстанови разноските по отхвърления обективно съединен иск за нищожност на дарението, взаимно се погасяват. Същите съображения важат и за разноските във въззивното и касационното обжалване. При основателност на всички жалби, правото на насрещните страни да им се възстановят разноските, взаимно се погасява, като за тази последица е без значение, че някой от тях може да не е поискал присъждане на разноски. С оглед изложеното Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение