Решение № 88 от 7.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 765/2009 г.

Решение № 88 от 7.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 765/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Камелия Ефремова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Н. Б. от гр. С. срещу решение № 31 от 22.04.2009 г. по гр. д. № 1239/2008 г. на Пловдивски апелативен съд. С обжалвания акт е оставено в сила постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 101 от 25.03.2008 г. по гр. д. № 76/2007 г., с което е признато за установено, на основание чл. 254 ГПК (отм.), че ищецът Н. К. Д. от гр. С. не дължи на Т. Н. Б. от гр. С. сумата 14 549.11 лева, представляваща левовата равностойност на сумата 9 004 щатски долара по запис на заповед от 01.09.2005 г. и е обезсилен издаденият въз основа на същия запис на заповед изпълнителен лист от 10.11.2006 г. по ч. гр. д. № 2029/2006 г. на Старозагорски районен съд. В касационната жалба се твърди, че атакуваното решение противоречи на материалния закон, постановено е и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Според касаторката, приетото от въззивния съд, че сумата по процесния запис на заповед е платена, е резултат от неправилното прилагане на разпоредбата на чл. 109 ЗЗД и от нарушение на императивното правило на чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), изразяващо се в необсъждане на събраните по делото множество доказателства, респ. в недопускане на поисканите гласни доказателства, оборващи презумпцията за доброволно връщане на оригинала на записа на заповед на длъжника. Като процесуално нарушение касаторката релевира също необсъждането на довода й във въззивната жалба, че не са били налице предпоставките за прилагане по отношение на нея на санкцията по чл. 128, ал. 2 ГПК (отм.), както и че не е спряно производството по делото по реда на чл. 182, ал. 1, б. "д" ГПК (отм.), с оглед разкриването на престъпни обстоятелства във връзка с изготвянето на цветно ксероксно копие на процесния запис на заповед. С определение № 799 от 21.12.2009 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като е прието, че въпросът, който е от значение за делото, е: следва ли към записа на заповед и погасяването на дълга по него да намерят субсидиарно приложение нормите на чл. 109 във връзка с чл. 77, ал. 2 ЗЗД, т. е. дали с простото предаване на документа може да се счита, че е извършено плащане по него. Ответникът по касация - Н. К. Д. от гр. С. не заявява становище по основателността на касационната жалба. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да остави в сила първоинстанционното решение на Старозагорски окръжен съд по гр. д. № 76/2007 г., с което е уважен предявеният от Н. К. Д. от гр. С. срещу Т. Н. Б. от гр. С. отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.), въззивният съд, като е взел предвид безспорния факт, че оригиналният запис на заповед се намира във фактическа власт на длъжника по него Н. К. Д., е приел, с оглед презумпцията на чл. 109 във връзка с чл. 77, ал. 2 ЗЗД, че материализираното в него задължение е погасено. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответницата по иска Т. Б. за липса на изрично отбелязване върху документа за извършено плащане на сумата. Посочено е, че разпоредбата на чл. 492, ал. 1 ТЗ предвижда само възможност, но не и задължение за платеца да иска извършването на такова отбелязване. Не е споделен и доводът, че наличието на цветно копие на записа на заповед сочи на извършено престъпление. Доколкото не са ангажирани доказателства за сезиране на прокуратурата, това оплакване е счетено за неоснователно. Решението е неправилно. Изводът на въззивния съд за погасяване на задължението, поето от ищеца Н. К. Д. със записа на заповед от 01.09.2005 г., е резултат от неправилното приложение на материалния закон. Решаващият състав не е отчел обстоятелството, че по отношение плащането по записа на заповед е налице специална правна уредба, поради което препращането в чл. 288 ТЗ към разпоредбите на гражданското законодателство е неприложимо. Плащането на менителницата, респ. на записа на заповед, е регламентирано детайлно в Търговския закон - Раздел VI "П". Предмет на тази изрична регламентация е също изискването за отбелязване на плащането. В чл. 492, ал. 1 ТЗ е предвидено, че при плащането платецът може да иска от приносителя да му предаде менителницата и да отбележи върху нея, че е платена. Именно цитираната специална норма, а не общите разпоредби на чл. 77, ал. 2 и чл. 109 ЗЗД, е приложима при преценката относно плащането по записа на заповед. Следователно, като е приложил установената в чл. 109 ЗЗД презумпция за погасяване на задължението по процесния запис на заповед поради факта, че същият се намира у длъжника, въззивният съд е нарушил материалния закон. Не може да бъде споделено и изразеното от решаващия състав становище, че отбелязването на плащането върху менителницата, е предвидено в чл. 492, ал. 1 ТЗ само като възможност, но не и като задължение. Логическото и граматическо тълкуване на посочената норма налага обратния извод. Безспорно, искането за предаване на менителницата, след като е извършено плащане на сумата по нея, е предоставено на волята на платеца, т. е. това е право на платеца и упражняването му зависи изцяло от неговата преценка. Съдържанието на това право, обаче, не се изчерпва само с предаването /връщането/ на ценната книга, а включва и отбелязването върху нея, че е платена. На този извод сочи категорично употребата на съюза "и" в чл. 492, ал. 1 ТЗ, което напълно кореспондира и със заглавието на нормата - "Отбелязване на плащането". Само тълкуване в посочения смисъл на цитираната законова норма отчита характера на записа на заповед като ценна книга и гарантира в равна степен правата и интересите както на длъжника, така и на кредитора по породеното от него правоотношение. Изложените съображения налагат отрицателен отговор на поставения в касационната жалба въпрос: Нормите на чл. 109 във връзка с чл. 77, ал. 2 ЗЗД не намират субсидиарно приложение към записа на заповед. Предаването на ценната книга на длъжника, без да е извършено отбелязване на плащането по нея, не доказва погасяването на дълга. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение. С оглед липсата на изрично отбелязване върху намиращия се в държане на ищеца Н. К. Д. запис на заповед, че е извършено плащане на сумата по него, следва да се приеме, че дългът му към Т. Н. Б. за тази сума не е погасен. От това следва и изводът за неоснователност на предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 254 ГПК (отм.). Ето защо, след отмяна на постановеното от Пловдивски апелативен съд решение, същият следва да бъде отхвърлен. Предвид приетото по-горе относно приложимите правни норми, ирелевантни за спора са обстоятелствата във връзка с връщането на процесния запис на заповед на длъжника. Поради това не следва да бъдат обсъждани оплакванията на касаторката за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в отказ да бъдат допуснати поисканите от нея гласни доказателства за установяване на същите обстоятелства. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът следва да заплати на касаторката направените разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 3 169.44 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК