Определение № 50266 от 22.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3440/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. В. Т. като пълномощник на Т. С. М. срещу определение № 262099 от 30.03.2022 г. по гр.д. № 6579/2019 г. на Софийски градски съд. С него е изменено на основание чл. 248 ГПК постановеното по делото решение № 260566 от 11.02.2022 г. в частта за разноските, като Т. С. М. е осъден да заплати на С. Г. М. и А. П. М. общо сумата 300 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение. Жалбоподателят поддържа, че представеният с отговора на въззивната жалба Договор за правна защита и съдействие от 16.04.2019 г., сключен между С. М. и А. М. от една страна и адв. П.В. от друга за оказване на правна защита и съдействие, не доказва реалното заплащане на договореното възнаграждение, тъй като нито е по образец, нито удостоверява по несъмнен начин плащането на договорения адвокатски хонорар. В писмен отговор на частната жалба насрещните страни С. Г. М. и А. П. М. изразяват чрез своя процесуален представител адв. В. становище, че същата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по въззивно гражданско дело № 6579/2019 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по въззивна жалба на Т. С. срещу решение № 50127 от 25.02.2019 г. по гр.д. № 61195/2017 г. на Софийски районен съд, 34-ти състав. С. М. и А. М. са подали отговор на въззивната жалба чрез своя пълномощник адв. П. В., към който е приложено пълномощно от 16.04.2019 г., с което упълномощават посочения адвокат да изготви становище по въззивната жалба и да осъществява процесуално представителство пред Софийски градски съд. Приложен е и Договор за правна защита и съдействие от същата дата, сключен между С. М. и А. М. от една страна и адв. П. В. от друга, видно от който за изготвянето на отговора и за процесуално представителство е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., като е отразено, че същото е заплатено в брой. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начинът на плащане, като ако е уговорено плащане по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Според чл. 36, ал.2 ЗА размерът на адвокатското възнаграждение се определя с договор между адвоката и клиента. Нито в ЗА, нито в друг закон има изискване относно формата и реквизитите на този договор, и в частност изискване договорът да бъде оформен на бланка от адвокатски кочан. Формата на договора за правна защита и съдействие не е форма за валидност, а за доказване, поради което сключването на договора в обикновена писмена форма не може да бъде основание съдът да откаже присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, щом договорът е подписан от двете страни - клиент и адвокат, и от съдържанието му са видни размерът на договореното адвокатско възнаграждение и е удостоверено реалното му заплащане на процесуалния представител. В случая в представения с отговора на въззивната жалба Договор за правна защита и съдействие, подписан от клиент и от адвокат, е отразено, че за изготвянето му е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., което е заплатено. Съгласно цитираната по- горе задължителна практика на ВКС, това вписване има характер на разписка и е достатъчно за доказване на заплатеното от ответниците във въззивното производство възнаграждение за един адвокат като предпоставка за присъждането на претендираните разноски с оглед изхода на делото. Като е достигнал до същия извод въззивният съд е приложил точно процесуалния закон. По тези съображения обжалваното определение като правилно и заносъобразно следва да бъде потвърдено. В отговора на частната жалба, подаден от адв. В. като пълномощник на С. М. и А. М. е направено искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Искането е неоснователно и следва да се остави без уважение. В своята практика ВКС последователно приема, че производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер и в него не се носи отговорност за разноски - по този ред само се изменя или допълва решението в частта за разноски при направено искане от страната, поради което уважаването, респ. отхвърлянето на това искане не обосновава ново основание за присъждане на разноски. Водим от гореизложеното съдът