Определение № 9291 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8557/2026 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на "Божан" ЕООД със седалище в гр.Русе. Жалбата е срещу определение №1532 от 29.05.2026г., постановено по адм.дело №352/2026г. на Административен съд – Русе. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл.209, т.3 вр. чл.236 от АПК. Претендира се отмяната на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът - заместник-директорът на Дирекция „Миграция“ към МВР, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима - подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл.230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна. С обжалваното определение №1532 от 29.05.2026г., постановено по адм.дело №352/2026г. на Административен съд – Русе, е оставена без разглеждане и е прекратено производството по жалбата на „Божан“ ЕООД срещу отказ с рег. №5364р-163/05.01.2026г. на зам.-директора на Дирекция „Миграция“ в МВР. С него е отказано издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа„ на С. Е., гражданин на Турция. За да постанови този резултат административният съд се е основал на чл.159, т.4 от АПК. Приел е, че за дружеството жалбоподател не съществува твърдения пряк и непосредствен правен интерес. Макар дружеството да е участвало в административната фаза при издаване на отказа, то не било самостоятелна страна в административното производство и не било адресат и на издадения отказ. Обжалваното определението е валидно и допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон. На първо място следва да бъде разгледано направеното с частната жалбаискане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е по въпроса "Допуска ли правото на Съюза национална съдебна практика, която отказва процесуална легитимация на работодател в производството по отказ за издаване на единно разрешение за пребиваване и работа, когато същият е нормативно признат заявител и отказа съдържа правна преценка относно негови действия, обосновки и задължения?". Според чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ Съдът в Люксембург е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, а когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе, а в случай, че въпросът е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС. Същевременно обаче чл.628 от ГПК поставя като условие за отправяне на запитването, нормата от правото на Европейския съюз или на акт на негов орган, да е от значение за правилното решаване на делото, т.е. - да е налице преюдициалност, каквато в случая не е налице. Още повече, че правилата на Директива 2011/98/ЕС са въведени в действащия ЗЧРБ и при липса на твърдения за неправилното й транспониране, отправянето на преюдициално запитване не е необходимо за разрешаване на повдигнатия спор. Предвид изложеното, искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение. По съществото на спора следва да бъде посочено, че предмет на съдебен контрол в настоящото касационно съдебно производство е преценката на първоинстанционния съд относно наличието на правен интерес на работодателя да оспорва отказа за издаване на единно разрешение за пребиваване и работа на чужденеца. Това е въпрос по допустимостта на жалбата, който е решен от първоинстанционния съд при неправилна интерпретация на материалния закон. Съгласно чл.24и, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа може да бъде подадено както лично от чужденеца, така и от работодателя или упълномощено от него лице. А в случая заявлението и е подадено от работодателя „Божан“ ЕООД. Законодателят изрично е предоставил на работодателя процесуалното качество на заявител, което го легитимира като страна в административното производство. Това качество се потвърждава и от разпоредбата на ал.20 на същия член, съгласно която за постановените решения се уведомява заявителят, без да се прави разграничение между отделните възможни субекти, подали заявлението. От систематичното тълкуване на разпоредбата следва, че производството по издаване на единното разрешение не е едностранно насочено единствено към защита на права на чужденеца, а представлява сложна административна процедура, в която са съчетани елементи както на правото на пребиваване, така и на достъпа до пазара на труда. В този смисъл работодателят не участва в производството като трето, външно лице, а като активен субект, чиято инициатива и участие са предпоставка за неговото развитие. В подкрепа на този извод са и множеството задължения, възложени от закона именно на работодателя – да обоснове необходимостта от наемане на чужденец, да представи доказателства за проведено търсене на работна сила на вътрешния пазар, да декларира спазването на условията на труд и заплащане, както и да представи конкретен трудов договор. Тези задължения не са формални, а съставляват съществена част от фактическия състав, обуславящ издаването на разрешението, поради което работодателят е носител на собствени права и законни интереси в рамките на производството. Отказът за издаване на разрешение по чл.24и засяга пряко и неблагоприятно правната сфера на работодателя. С постановяването му се препятства възможността за реализиране на вече предприети организационни и правни действия по наемане на конкретен работник, включително сключен срочен трудов договор, чието влизане в сила е поставено в зависимост от издаването на разрешението. Това води до невъзможност за заемане на съответната длъжност и до засягане на икономическите и организационни интереси на работодателя. Съгласно принципите, закрепени в Административнопроцесуалния кодекс, право на оспорване имат лицата, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или застрашени от административния акт. В случая е налице пряко, лично и неблагоприятно засягане на законния интерес на работодателя, произтичащ от възможността да осигури необходимата му работна сила чрез предвидения от закона ред. Тези изводи се подкрепят и от правото на Европейския съюз. С § 22 от преходните и заключителни разпоредби на закона за изменение и допълнение на ЗЧРБ (обн. ДВ бр.70 от 9.08.2013г.) са въведени изискванията на Директива 2011/98/ЕС. Съгласно съображение 10 от преамбюла на директивата държавите членки следва да определят дали заявлението се подава от гражданина на трета държава или от неговия работодател, като същевременно се допуска участието и на двамата в процедурата. Разпоредбите на чл.2, б.„г“ и чл.4, §1 от Директивата изрично предвиждат, че единната процедура се основава на заявление, подадено от един от тези субекти, което води до постановяване на решение по него. Оттук следва, че правото на Съюза признава работодателя като самостоятелен и активно легитимиран участник в процедурата по издаване на единно разрешение. В производството по чл.24и ЗЧРБ работодателят не действа като процесуален субституент, а като страна по бъдещото трудово правоотношение, която защитава собствен правен интерес от осигуряване на работна сила с необходимите качества. Дори да се приеме, че работодателят упражнява чуждо материално право, този извод не води до автоматично отпадане на правния му интерес от оспорване. Противното би означавало да се признае правото му да инициира административното производство, но да се отрече възможността да се защити от резултата от него, което е несъвместимо с изискването за ефективна съдебна защита, закрепено както в чл.8, §2 от Директива 2011/98/ЕС, така и в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. По изложените съображения настоящият състав на Върховният административен съд приема, че когато работодателят е подал заявлението за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип „Единно разрешение за пребиваване и работа“, той притежава самостоятелен правен интерес да оспори постановения отказ, като лице, засегнато по смисъла на административнопроцесуалния кодекс и правото на Европейския съюз. В същия смисъл е и непротиворечивата практика на Върховния административен съд, част от която е цитирана и в частната жалба. Сред нея и определение №4590 от 27.04.2026 по адм. д. №3942/2026г. на ВАС, което е постановено от настоящия съдебен състав. Така мотивиран и на основание чл.629, ал.3 от ГПК във връзка с чл.144 от АПК и чл.221, ал.2, предл. второ, във вр. чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение