Определение № 5154 от 24.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2832/2024 г.

Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на П. Запрянов от гр.Димитровград, [улица], [адрес] подадена чрез адв. Б. Бойчев от АХ, с която се оспорва т.2 от Заповед № I 172/24.03.2023 г. на директора на Националния археологически институт с музей /НАИМ/ при БАН, в частта ѝ: „Считано от 01.04.2023г. входна такса да бъде: Вход за възрастни – 12 лв.“ В жалбата се излагат съображения, че заповедта в оспорената ѝ част представлява подзаконов нормативен акт, по отношение на който за жалбоподателя е налице правен интерес за оспорване. Сочи се, че на жалбоподателя му се налага да посещава често музея във връзка с извършвани от него изследвания на един от експонатите – тракийски пръстен, открит през 1912 год. в землището на с. Езерово, по отношение на който излага твърдения, че най-вероятно е принадлежал на негов „далечен пра-пра-роднина - знатен тракиец“, с оглед което е засегнат пряко и непосредствено от оспорената заповед, тъй като му се налагало да заплаща входна такса, във връзка с което представя като доказателство два бр. фактури. Освен това твърди, че е носител на книжката „Опознай България – 100 национални туристически обекта“, в която е необходимо да сложи печат и марка, за да докаже посещение в НАИМ, поради което отново ще бъде засегнат от оспорената заповед. Представя като доказателство препис от въпросната книжка. Излага подробни съображения за наличие на отменителни основания по смисъла на чл.146, т.1 – т.5 от АПК и в заключение прави искане за отмяна, а алтернативно за прогласяване нищожността на заповедта в оспорената ѝ част. Ответникът е представил писмено становище, в което оспорва подадената жалба и излага съображения, че същата и недопустима, а алтернативно се излагат доводи за нейната неоснователност. В заключение е направено искане за оставянето ѝ без разглеждане, респективно без уважение. Претендира се присъждане на разноски. Настоящият състав на Върховния административен съд счита, че Заповед № I 172/24.03.2023 г. на директора на Националния археологически институт с музей /НАИМ/, която се оспорва частично по отношение определената с нея входна такса за възрастни, е подзаконов нормативен акт, тъй като е издадена в съответствие с разпоредбата на чл.76, ал.1 от АПК от изрично овластен със закон орган. Заповедта, вкл. в оспорената ѝ част, съдържа административно-правни норми, отнасящи се за неопределен и неограничен брой адресати, имащи многократно правно действие и е издадена по прилагане на закон. В конкретния случай това е чл.187, ал.2 от Закона за културното наследство, съобразно която разпоредба цените на входните билети в държавните и общинските музеи се определят от техния директор съгласувано с финансиращия музея орган. Ето защо за оспорването на заповедта са приложими правилата на чл. 185-196 от АПК. Съобразно разпоредбата на чл.132, ал.2, т.1, предложение първо от АПК, компетентен да разгледа въпросната жалба е ВАС. Наличието на правен интерес за оспорващия е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на оспорването на подзаконов нормативен акт (арг. от чл. 186, ал. 1 от АПК). С Решение № 5/17.04.2007 год. по к. д. № 11/2006 год. на Конституционният съд на Република България е прието, че разпоредбата на чл.186, ал.1 от АПК е в съответствие с чл.120, ал.2 от Конституцията на РБ. Засегнати по смисъла на чл.186, ал.1 от АПК са тези субекти, до които административният акт се разпростира, като интересът трябва да е обоснован. Активна легитимация имат всички правни субекти в случаите, в които подзаконовият нормативен акт засяга пряко, непосредствено и лично права, законни интереси, свободи или създава задължения за тях. За да е налице пряк интерес е необходимо със самото отменяване на оспорения административен нормативен акт непосредствено да се отстрани настъпилата или настъпващата щета от изпълнението на административния акт, да е налице действително и незабавно удовлетворяване на лицето. Личният правен интерес предполага физическото или юридическо лице да има право на жалба само в защита на своите субективни права, свободи и законни интереси, а не на други лица. Правният интерес е непосредствен, когато оспореният нормативен административен акт засяга правната сфера на жалбоподателя като отнема, изменя или ограничава права или противозаконно създава задължения за него. Наличието на правен интерес е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки за подаване на жалба и подлежи на доказване от оспорващия. Липсата му има за правна последица недопустимост на жалбата и прекратяване на делото. В конкретния случай жалбоподателят излага твърдения за наличие на необходимост да посещава музея, тъй като се занимава с изследователска дейност по отношение на един от експонатите в него, за който твърди, че вероятно е принадлежал на негов пра-роднина, а освен това и с необходимостта да постави печат и марка в притежаваната от него книжка „Опознай България – 100 национални туристически обекта“, което обуславя необходимостта да заплаща многократно определената с оспорената т.2 на заповедта входна такса за възрастни в размер на 12 лв., която според него е в прекомерен размер. Настоящият съдебен състав намира, че въпросните твърдения не обуславят наличие на пряк и непосредствен правен интерес от оспорване на т.2 от Заповед № I 172/24.03.2023 г. на директора на Националния археологически институт с музей /НАИМ/ при БАН, в частта ѝ: „Считано от 01.04.2023г. входна такса да бъде: Вход за възрастни – 12 лв.“ по отношение на П. Запрянов. Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал.1 от Закона за културното наследство, за индивидуално или групово посещение на музейна експозиция се заплащат входни билети. В ал.2 е регламентирано правомощието на директорите на държавните и общинските музеи да определят цените на входните билети, а в ал.3 – ал.5 са посочени случаите, в които може да бъде предвиден безплатен вход или заплащане на намалени цени. Ето защо задължението за заплащането на вход НАИМ - БАН е нормативно регламентирано. Жалбоподателят не попада в категориите лица, посочени в чл.187, ал.5 от ЗКН, регламентиращ възможност за заплащане на намалени цени или освобождаване от заплащане на входен билет, не е представил доказателства да е лице с увреждания или придружител на такова лице. Твърденията на г-н Запрянов за извършвана от него изследователска дейност във връзка със златния пръстен с надпис, открит в надгробна могила край с.Езерово, обл. Пловдив, са голословни и не са подкрепени от никакви доказателства. Не са представени публикации на жалбоподателя до този момент по отношение на този артефакт, а и изобщо на историческа, лингвистична или криптографска тематика. Не са представени и доказателства, от които може да се направи извод, че същият има необходимите специални знания и образование, обуславящи възможността да разчете надписа върху пръстена. Не са представени и такива /а и според съда това едва ли е възможно/ за твърдяното обстоятелство, че въпросният пръстен вероятно е принадлежал на негов „пра-пра-роднина – знатен тракиец“. От изложението в жалбата може да се направи извод за наличие на любителски интерес към въпросния артефакт, във връзка с който жалбоподателят е посетил музея, при което цената за вход очевидно не е била пречка за това, защото го е сторил поне двукратно – видно от представените с жалбата фактури. При тези посещения е могъл и абсолютно безплатно да постави печат и марка в книжката си „Опознай България – 100 национални туристически обекта“, а това е възможно и към настоящия момент на базата на фактурите за заплатен вход, в който смисъл е налице изложение в становището на ответника. Любителският интерес към въпросния пръстен не обуславя необходимост от непрекъснато посещение на музея, а освен това негови детайлни снимки, вкл. и на надписа върху него, са достъпни в интернет пространството, за което може да се съди и по представената от самия оспорващ с жалбата разпечатка на л.16 от делото. Освен това от публично достъпната интернет страница на НАИМ към БАН е видно обявяване на дни за безплатно посещение на музея за всички категории посетители, от които оспорващия също би могъл да се възползва. При тези съображения настоящият съд намира, че жалбоподателят не е обосновал пряк и непосредствен правен интерес от оспорване на т.2 от Заповед № I 172/24.03.2023 г. на директора на Националния археологически институт с музей /НАИМ/ при БАН, в частта ѝ относно цената на входната такса за възрастни, поради което оспорването е недопустимо и следва да бъде оставено без разглеждане, а производството по делото – да се прекрати. Съдът намира за неоснователно искането на ответника за присъждане на разноски, тъй като по делото не е представено пълномощно, от което да се направи извод, че директорът доц. д-р Х. Попов е ползвал правна помощ от юрисконсулт или адвокат за изготвяне на писменото становище, което е подписано единствено от него, т.е. не са налице доказателства за сторени разноски за осъществено представителство. Водим от горното и на основание чл. 196 във връзка с чл. 159, т. 4 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,