Определение № 47 от 08.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 865/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на ответника ЗАД „Алианц България“ АД срещу определение на Софийски апелативен съд по чл. 248 ГПК. Ищецът Л. У. не изразява становище. С първоинстанционното решение разглежданият иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен за сумата 200 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, е бил уважен в размер на 120 000 лв. и отхвърлен за разликата от 80 000 лв. Решението е било обжалвано изцяло - и от двете страни в съответните части. С въззивното решение (недопуснато до касационно обжалване по т. д. № 866/2021 г. на ВКС, I т. о.) като краен резултат искът е бил уважен до размер на 140 000 лв. Съобразявайки неоснователността на подадената от ответника въззивна жалба в цялост въззивният съд е приел, че ответникът няма право на разноски по чл. 78 ГПК за въззивното производство. С молба по чл. 248 ГПК ответникът е поискал изменение на въззивното решение в частта за разноските за въззивното производство, като му се присъдят съответни части (определени пропорционално на отхвърлената част от иска) от внесената от същия държавна такса за подадената от него въззивна жалба и от заплатеното адвокатско възнаграждение. С обжалваното определение въззивният съд е отхвърлил молбата като неоснователна. В частната жалба оплаквания и доводи по отношение на претендираните разноски за държавна такса не са изложени. Относно разноските за адвокатско възнаграждение се поддържа, че заплатеното възнаграждение е било уговорено с оглед цялостната защита на ответника пред въззивната инстанция, вкл. срещу жалбата на ищеца. Частната жалба е неоснователна. Предварително следва да се отбелеи, че настоящото частно производство е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което в същото приложение намират постановките на ТР № 6/2017 на ВКС-ОСГТК, а именно че това производство е с характера на пълен въззив, при което съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частното производство. Независимо от липсата на конкретни оплаквания по отношение на държавната такса, следва да се съобрази следното. При общ обжалваем интерес във въззивното производство в размер на 200 000 лв. общата държавна такса е в размер на 4000 лв. Съобразно отхвърлената и уважената част от исковете и съгласно чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 2 ГПК (с оглед постановеното с определение на първоинстанционния съд от 03.10.2019 г. освобождаване на ищеца от такси и разноски) в тежест на ответника следва да бъдат възложени 70 % от таксата или 2800 лв., а разликата остава за сметка на държавата (арг. чл. 78, ал. 6 ГПК). С въззивната си жалба ответникът е внесъл държавна такса в размер на 2400 лв., следователно остава да дължи такса в размер на 400 лв. за въззивното производство (съответно на допълнително присъдената от въззивния съд сума). Доколкото общият размер на падащата се в тежест на ответника държавна такса надвишава внесения размер и предвид пълната неоснователност на подадената от същия въззивна жалба, не е налице основание в негова полза да бъдат присъдени разноски за държавна такса съгласно претендираното. За пълнота следва да се отбележи, че въззивният съд, като е съобразил уважаването на иска в по-висок размер и е присъдил в тежест на ответника допълнителна държавна такса за първоинстанционното производство, е пропуснал да стори това по отношение на дължимата за въззивното производство допълнителна такса. Пропускът следва да бъде отстранен по реда на чл. 77 ГПК. Що се отнася до претендираните разноски в останалата част – за адвокатско възнаграждение, установява се, че в съдебното заседание на въззивната инстанция жалбоподателят, заедно със списъка по чл. 80 ГПК е представил и фактура № 9544/29.10.2020 г., съгласно която е уговорено адвокатско възнаграждение за правна помощ и процесуално представителство по в. гр. д. № 2639/2020 г. на САС, платимо по банков път (“с платежно нареждане“). Представено е също така “авизо местен превод“ от 04.11.2020 г. Според съдържанието на документа удостовереното с него плащане се отнася до “Ф Ри 9546, 9551, 9552. 29, 10, 2020“, но не и до релевантната за настоящото производство фактура № 9544. Поради това и предвид липсата на други доказателства за действително заплащане по банков път на уговореното адвокатско възнаграждение следва да се приеме, че същото не е заплатено, следователно не подлежи на присъждане (т. 1 от ТР № 6/2012 на ВКС-ОСГТК). По изложените съображения частната жалба е неоснователна, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С тези мотиви съдът