Определение № 2696 от 17.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1843/2024 г.

ВКСI търговско отделение17.10.2024 г.докладчик Елена Арнаучкова

Диспозитив

Потвърждава определение № 231/19.06.2024г. по възз.т.д. № 100/2024г. на Пловдивски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове:

Мотиви

Производството е по чл.274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадената чрез адвокат Н. Д. частна жалба на К. Г. Д. и Г. А. Х. срещу определение № 231/19.06.2024г. по възз.т.д. № 100/2024г. на Пловдивски апелативен съд. С него е оставена без уважение подадената от адвокат Н. Н. Д. и адвокат Б. А. А., в качеството им на пълномощници на К. Г. Д. и Г. А. Х., молба, вх. № 3791 от 02.05.2024г., за изменение в частта за разноските на решение № 155 от 16.04.2024г. по възз.т.д. № 100/2024г. на Пловдивски апелативен съд чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение на адвокат Н.Д. в размер на 1230лв. с ДДС за осъщественото безплатно процесуално представителство пред Пловдивски апелативен съд и на допълнително адвокатско възнаграждение на адвокат Б.А. в размер на 3850лв. за осъщественото безплатно процесуално представителство пред Пловдивски окръжен съд, както и за редуциране с 1000лв. на присъдените на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] разноски. В частната жалба се поддържа, че, за да присъди адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА под минималния размер на Наредба № 1/2004г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил решението по дело С-438/22 на СЕС. Искането е за отмяна на обжалваното определение и за постановяване на друго, с което да бъде уважена молбата по чл.248 ГПК за изменение в частта за разноските на въззивното решение чрез присъждане на допълнителни адвокатски възнаграждения пред първоинстанционния и въззивния съд. Не са постъпили в срок писмени отговори от насрещната страна, ответното дружество „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място], и от неговата подпомагаща страна ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място]. Съставът на I т. о., след като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, като депозирана от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, въззивният състав се е позовал на изложените във въззивното решение мотиви, че за присъдените допълнителни обезщетения за вреди от по 20 000лв. на всеки от молителите не се дължи допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за първоинстанционното производство, а за въззивното производство е дължимо допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в общ размер 3000лв.с ДДС (по 1500лв. с ДДС за представителството на всеки от молителите). Посочил е, че тези изводи съответстват на даденото тълкуване в решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС, според което размерите по НМРАВ не са задължителни и не обвързват съда, а при определяне на справедливия им размер съдът следва да изхожда единствено от фактическата и правна сложност на делото. Крайният извод е, че във въззивното решение не е допуснта грешка при определянето на дължимите адвокатски възнаграждения по чл.38, ал.2 ЗА и не са налице предпоставки за промяна на изразеното в него становище. Неоснователно е поддържаното в частната жалба за неправилно тълкуване и приложение на решението от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 на СЕС. Предвид даденото в него задължително за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК, тълкуване по отправено от СРС преюдициално запитване, размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. От данните по делото се установява, че производството пред първоинстанционния съд, т.д.№ 654/2020г. на ОС - Пловдив, е образувано по искова молба на В. П., починала в хода на производството, като молителите са конституирани като нейни наследници по закон. Към него е присъединено т.д.№ 357/2021г. на ОС - Пловдив, образувано по исковата молба на молителите К.Д. и Г.Х. за обезщетение за вреди от смъртта на майка им В.П.. И двете претенции касаят един и същи деликт-застрахователно събитие, настъпило на 11.09.2020г., при което е пострадала майката на молителите, общи за двете претенции са и събраните пред първата инстанция доказателства – заключение на КСМАТЕ и свидетелски показания. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на молителите, подадена чрез предоставилия им безплатна правна помощ адв.Н.Д. от ШАК, срещу първоинстанционното решение, в частите, с които са отхвърлени исковете им, в качеството им на правоприемници на починалата в хода на производството ищца В. П., за обезщетение за неимуществени вреди за размерите над 30 000лв. до 45 000лв. за всеки от тях, както и исковете им за обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на майка им В. П. за размерите над 100 000лв. до 180 000лв. за всеки от тях. Очертаният с въззивната жалба предмет е определяне на справедливия размер на дължимите обезщетения и за приноса на пострадалата и за неговата степен. Във въззивното производство е проведено едно открито съдебно заседание/ 22.03.2023г./, на което адв.Н.Д. не се е явил, и не са събирани нови доказателства. С постановеното по делото въззивно решение въззивната жалба е частично уважена за размера от 20 000лв., а в останалата обжалвана част първоинстанционното решение е потвърдено. Предвид изложеното, нито първоинстанционното, нито въззивното производство се характеризират с голяма фактическа и правна сложност. Съответни на фактическата и правна сложност са и определените от въззивния съд по съразмерност размери на дължимото адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА пред първата и пред въззивната инстанция. Ето защо, като законосъобразно, обжалваното въззивно определение следва да бъде потвърдено. Предвид несамостоятелния характер на производството по чл.248 ГПК, разноски на страните не се присъждат. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.:

Цитирани разпоредби

5