Определение № 2201 от 08.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 309/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат П. К., пълномощник на Г. Н. А., [населено място], срещу определение № 462 от 22.12.2023 г. по в.т.д. № 363/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, 1-ви търговски състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 9316/24.11.2023 г. с искане за изменение на решение № 345 от 18.10.2023 г. по в.т.д. № 363/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта за разноските и присъждане на адвокатско възнаграждение във връзка с допълнително присъдената законна лихва върху присъдените обезщетения, съгласно решение № 50043 от 06.06.2023 г. по т.д.№ 53/2022 г. на ВКС, I т.о. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Твърди се, че неправилно апелативният съд е приел, че на процесуалния представител не се дължат разноски за касационната инстанция, тъй като се касае за акцесорна претенция, а не за отделен иск, по която е коригиран единствено началният момент на дължимостта. Иска се отмяна на обжалваното определение и присъждане на адв. К. на сумата 789.92 лв., изчислена от жалбоподателя като дължимо адвокатско възнаграждение върху допълнително присъдена /по период/ законна лихва върху присъдени обезщетения за вреди от ПТП, и разноски в полза на Г. А. за касационното производство в размер на 4700 лв. В законоустановения едноседмичен срок по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна - ЗК „Лев инс“ АД, [населено място], чрез пълномощник юрисконсулт Х. П., подава писмен отговор, в който оспорва основателността на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е изтъкнал, че е бил сезиран от настоящия жалбоподател с молба по реда на чл. 248 ГПК за допълване на решението по в.т.д. № 363/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение във връзка с допълнително присъдената законна лихва върху присъдените обезщетения, съгласно решение № 50043 от 06.06.2023 г. по т.д. № 53/2022 г. на ВКС, I т.о. В тази връзка е посочено, че с решение № 50043 от 06.06.2023 г. по т.д. 53/2022 г. на ВКС, I т.о. е отменено решение № 89 от 28.07.2021 г. по в.т.д. № 293/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 26029 от 26.01.2021 г. по т.д. № 137/2019 г. на Старозагорски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. А. иск срещу ЗК „Лев инс“ АД за заплащане на сумата от 40 000 лв. - разлика над присъдените 100 000 лв. до претендираните 140 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и стрес, вследствие на получените телесни увреждания при ПТП, настъпило на 30.06.2018 г., ведно със законната лихва от 13.10.2018 г. до окончателното й заплащане и е прекратено производството, като делото е върнато на въззивния съд за ново произнасяне от друг съдебен състав. Със същото решение е отменено решение № 150 от 26.10.2021 г. по в.т.д. № 293/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по реда на чл. 250 ГПК, с което е потвърдено решение № 26029 от 26.01.2021 г., постановено по т.д. № 137/2019 г. на Старозагорски окръжен съд, в частта, с която е присъдена законната лихва върху главницата от 100 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и 431,56 лв.- обезщетение за имуществени вреди, считано от 13.10.2018 г. до окончателното плащане на сумата, като е осъдено ЗК „Лев инс“ АД да заплати на Г. А. законната лихва върху присъдените обезщетения, считано от 13.07.2018 г. до окончателното им изплащане. Посочено е, че при новото разглеждане на делото е постановено решение № 345 от 18.10.2023 г. по в.т.д. № 363/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 26029 от 26.01.2021 г., постановено по т.д.№ 137/ 2019 г. на Старозагорски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. А. срещу ЗК „Лев инс“ АД иск за заплащане на сумата над присъдените 100 000 лв. до претендираните 140 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие претърпени телесни увреждания при ПТП, станало на 13.10.2018 г. Във връзка с това Пловдивски апелативен съд е приел, че на процесуалния представител на Г. А. не се дължат разноски за касационната инстанция, тъй като при новото разглеждане на делото въззивната му жалба е била приета за неоснователна. Съдът е изложил още, че фактът, че с решението на касационния съд е отменено решението на въззивният съд в частта, относно определения начален момент на дължимата се законна лихва и същата е присъдена от по-ранен момент, не обуславя дължимост на разноски за касатора, тъй като не се касае за отделен иск, а за акцесорна претенция, по която е коригиран единствено началния момент на дължимост. С тези правни аргументи Пловдивски апелативен съд е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК. Обжалваното определение е частично неправилно. Макар да не съставлява предмет на отделен иск с определен размер, претенцията за законна лихва в случаите, като процесния, има парично изражение, поради което и в случай, че по реда на инстанционния контрол и по жалба на страната, със съдебен акт е удължен периода /чрез признаването на по-ранна дата, от която се дължи/, за който се дължи законна лихва, това води в крайна сметка и до присъждане на обезщетение за забавено плащане на паричното задължение по главницата в по-голям размер. По същите причини на процесуалния представител на същата страна, се дължи и възнаграждение. С оглед конкретните обстоятелства по делото – подаване на касационна жалба с изложение към същата на основания за допускане на касационно обжалване и явяване в едно съдебно заседание в касационната инстанция, с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, както и с оглед определената от касационния съд, конкретна продължителност на периода, за който се дължи законна лихва в сравнение с тази, определена от въззивния съд, настоящият касационен състав намира, че на адв. К. се дължи възнаграждение в размер на 120 лв. с ДДС. Същият е съобразен и с актуалната практика на СЕС досежно задължителността за съда на наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По претенцията за заплащане на разноски за касационното производство в полза на Г. А., в обжалваното определение на ПАС няма произнасяне, поради което и в тази част липсва годен предмет на инстанционен контрол. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение