Решение № 246 от 11.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 2340/2025 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 801 от 17.03.2023 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 1094 от 26.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2453/2024 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 260344 от 06.06.2024 г. по гр. д. № 3227/2020 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от М. В. Н. срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 20 000 лв. (равностойност на 10 225.83 евро) до претендираните 70 000 лв. (равностойност на 35 790.43 евро), както и в обусловената от изхода на спора по главния иск част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от ЗД „Бул Инс“ АД срещу привлечения като подпомагаща страна Р. Н. К. обратен иск с правно основание чл. 227, ал. 1 вр. чл. 226, ал. 3 КЗ (отм.) за разликата над сумата 20 000 лв. до претендираните 30 000 лв. (равностойност 15 338.75 евро) - част от регресно вземане с посочен общ размер 70 000 лв. В частите, с които прекият иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и обратният иск с правно основание чл. 227, ал. 1 вр. чл. 226, ал. 3 КЗ (отм.) са уважени до размер на сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва от 13.03.2017 г., и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК са присъдени разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА съразмерно на уважената част от исковете, въззивното решение е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 2 ГПК. В касационната жалба на М. В. Н., подадена чрез пълномощник адв. Ц. В., се поддържа, че в обжалваната част решението на въззивния съд е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се иска неговата отмяна и уважаване на предявения пряк иск в цялост с присъждане на разноски и на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Излагат се оплаквания, че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди е занижено и не съответства на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД; че при извършване на преценката за справедливия размер на обезщетението въззивният съд не е обсъдил и анализирал задълбочено събраните по делото доказателства, не е кредитирал в цялост свидетелските показания и не е взел под внимание обстоятелствата, при които са причинени телесните увреждания на ищеца - касатор (по време на изпълнение на служебните му задължения, чрез умишлени действия на делинквента), не е установил правилно продължителността на възстановителния период и не е оценил в достатъчна степен естеството и тежестта на получените увреждания, необратимия характер на част от тях и всички остатъчни последици, интензитета на понесените болки и страдания, цялостното неблагоприятно отражение на инцидента върху емоционалното и психическото състояние на касатора и върху неговия начин на живот. Навеждат се и доводи, че доколкото касаторът не е напълно възстановен, размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с настъпилите след инцидента промени в социално - икономическите условия на живот. Ответникът по касация ЗД „Бул Инс“ АД (ищец по предявения обратен иск) - чрез пълномощник адв. А. И., оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и в проведеното по делото открито съдебно заседание. Изразява становище, че няма основание за завишаване на присъденото от въззивния съд обезщетение и че въззивното решение следва да бъде оставено в сила в обжалваната от ищеца - касатор част. Третото лице - помагач на ЗД „Бул Инс“ АД и ответник по предявения обратен иск Р. Н. К. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е заявил становище след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на поддържаните оплаквания и доводи и на данните по делото, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал.2 ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, съставът на Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е направил извод, че ищецът М. В. Н. има право на справедливо обезщетение в размер на 20 000 лв. за неимуществените вреди, които е претърпял при ПТП на 31.07.2015 г., причинено виновно и противоправно от водача на лек автомобил „Тойота Хайлукс“ с рег. [рег.номер на МПС] Р. Н. К. със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗД „Бул Инс“ АД. Поради това е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частите, с които предявеният от М. Н. пряк иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е уважен за сумата 20 000 лв. и е отхвърлен за разликата над присъдените 30 326 лв. до претендираните 70 000 лв., и след отмяна на решението е отхвърлил иска за разликата над определеното обезщетение от 20 000 лв. до сумата 30 326 лв. В зависимост от произнасянето по главния иск първоинстанционното решение е отменено и в частта, с която е уважен предявеният от ЗД „Бул Инс“ АД срещу привлечения като подпомагаща страна делинквент Р. К. обратен иск с правна квалификация чл. 227, ал. 1 вр. чл. 226, ал. 3 КЗ (отм.) за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 30 000 лв. (част от вземане с посочен общ размер 70 000 лв.), и искът е отхвърлен за сумата 10 000 лв. Въззивният съдебен състав е приел за безспорно между страните, че с влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 5599/2018 г. на Софийски градски съд Р. Н. К. е признат за виновен в това, че на 31.07.2015 г. в [населено място], на [улица], при управление на лек автомобил „Тойота Хайлукс“ с рег. [рег.номер на МПС] с посока на движение от подземен паркинг на бл. 380 в [населено място],[жк], към [улица], нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 116 ЗДвП, като с цел да осуети митническа проверка на управлявания от него автомобил от длъжностните лица - митнически служители М. Б. С. и М. В. Н., навлязъл на тротоарната площ (ляв тротоар) на [улица]срещу [жилищен адрес] вляво от изхода на паркинга, спрял на подаденото разпореждане и след легитимиране на служителя Н. и покана да осигури достъп за митническа проверка на автомобила, рязко потеглил и реализирал пътнотранспортно произшествие с намиращия се вляво от автомобила митнически служител в „Митническо разузнаване“ при Столична митница - М. Н., като умишлено му причинил две средни телесни повреди без имуществени вреди: дълбока рана на лявата подбедрица по задната повърхност, хематом и охлузвания на лявата подбедрица, циркулярен белег от нараняване на лявата подбедрица под колянната става с клинични данни за фиброза на мускулната тъкан и оток на подбедрицата, голям белег от нараняване на лявата подбедрица по задната повърхност с деформация на подлежащата мускулатура, компресивна исхемична лезия на нерв перонеус вляво - травматични увреждания на меките тъкани на лявата подбедрица с остатъчни сетивни, моторни нарушения, нарушено кръвообращение на долния крайник и видими деформации на мускулатурата, персистиращи дори и след продължителен оздравителен процес, без тенденция за възстановяване на правилната анатомична структура, които увреждания реализират медикобиологичния признак на разстройство на здравето, неопасно за живота, както и счупване на 5-та предкиткова (среднокиткова, дланна) кост на дясната ръка под главичката, което е реализирало медикобиологичен признак трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, и на основание чл. 342, ал. 3, пр. 2, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 3 НК вр. чл. 54 НК Р. К. е осъден на „лишаване от свобода“ за срок от три години. Присъдата е изменена с решение по в. н. о. х. д. № 515/2021 г. на Апелативен съд - София, оставено в сила с решение по к. н. д. № 1092/2021 г. на ВКС, с което подсъдимият Р. К. е оправдан за нарушение на правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1 НК и за извършване на престъпление по чл. 342, ал. 3, пр. 2, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 3 НК чрез счупване на пета предкиткова (среднокиткова, дланна) кост на дясната ръка под главичката, реализирало медикобиологичния признак трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за срок по дълъг от 30 дни. Според заключението на автотехническата експертиза, назначена в производството пред първата инстанция, причина за настъпване на произшествието са субективните действия на водача на лекия автомобил, който не се е подчинил на разпореждането на пострадалия митнически служител - ищецът М. Н., да спре с цел извършване на митническа проверка и е избягал, както и субективните действия на ищеца, който след като е видял, че автомобилът започва да се движи, е направил опит да възпрепятства водача и се е приближил до автомобила, въпреки невъзможността с човешко тяло да бъде спрян потеглящ автомобил, при което е бил притиснат към намиращата се в близост стена. След анализ на механизма на настъпване на произшествието въззивният състав е приел, че поведението на ищеца не следва да се квалифицира като принос за собственото му увреждане, тъй като неговото намерение е било да въздейства физически върху водача, за да го спре за проверка, а не самият той да спре с тялото си потеглящия автомобил. При разрешаване на спора за справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че ответникът - застраховател не следва да отговаря за вредите, които е претърпял ищецът по повод травмата на дясната ръка, тъй като увреждането е елемент от фактическия състав на престъплението, за което делинквентът е оправдан от наказателния съд и е приложимо правилото на чл. 300 ГПК. Относно вредите, претърпени в резултат на увреждането на лявата подберица, въззивният състав е съобразил констатациите в заключенията на съдебномедицинските експертизи и обясненията на вещите лица по време на изслушването им в открито съдебно заседание, като въз основа на тях е приел за установено, че получената травма, изразяваща се в пунктиформена (прободна) рана в просималната част (горната трета), дълбок хематом в мускулите, предимно в задната част, и охлузвания - предимно по външната част, е причинена вследствие прегазване на лявата подбедрица на ищеца с лявата задна гума на управлявания от делинквента автомобил. След като е взел предвид тежестта на травмата, особеностите и продължителността на лечебно - възстановителния процес, интензитета и времетраенето на търпените болки и страдания, преживения емоционален стрес, неблагоприятните остатъчни последици - увреждане на нерв перонеус, което има дефинитивен характер и е с пожизнен срок, и трайни загрозяващи белези по тялото на ищеца, също с пожизнен характер, въззивният съдебен състав се е произнесъл, че за обезщетяване на понесените вследствие на инцидента неимуществени вреди е необходима и достатъчна сума в размер на 20 000 лв., която удовлетворява изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Изложил е съображения, че обезщетението от 20 000 лв. е съобразено с относително краткия период, през който ищецът е търпял интензивни болки от травмата на лявата подбедрица, с проведеното неоперативно лечение, с краткия период от две седмици, през които ищецът е бил затруднен да се придвижва сам, с незначителния период на възстановяване от разкъсно - контузните рани, с краткотрайния и бързо преодолян емоционален стрес, с липсата на констатирани по време на прегледа от вещото лице двигателни и сетивни нарушения, характерни за увредата на нерв перонеус - ограничения в обема на движение на лявата глезенна става и на лявото стъпало. Определянето на обезщетение в размер на 20 000 лв. е аргументирано и с обществено - икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, като е отбелязано, че към 2015 г. минималната работна заплата е била 380 лв. и общественото разбиране за справедливост се е задоволявало със значително по-ниски обезщетения от определяните по време на предявяване на иска, съответно на постановяване на съдебното решение. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съдебен състав е приел, че предявеният пряк иск следва да бъде уважен за сумата 20 000 лв. и отхвърлен за разликата до претендирания размер от 70 000 лв. Въззивното решение е допуснато до касационна проверка в обжалваната от ищеца - касатор част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по значимия за изхода на делото правен въпрос относно прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Поради обусловеността на обратния иск от изхода на спора по главния иск решението е допуснато до касационно обжалване и в частта, с която е отхвърлен обратният иск за разликата над сумата 20 000 лв. до претендираните 30 000 лв. (част от вземане с общ размер 70 000 лв.). Според задължителните указания в т.ІІ от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане се определя от съда по справедливост - чл.52 ЗЗД, като понятието „справедливост” не е абстрактно, а е обусловено от множество конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда. В мотивите към постановлението е разяснено, че в случаите на причинени телесни увреждания от значение за размера на обезщетението са възрастта на пострадалия, характерът на увреждането и обстоятелствата, при които е настъпило, допълнителното влошаване на състоянието на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания и загрозявания. Създадената при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД се придържа към изискването във всеки конкретен случай да се изследват и преценяват задълбочено както примерно изброените от Пленума на ВС общи критерии, така и всички специфични обстоятелства, които попълват със съдържание понятието „справедливост“, за да бъде постигнато в максимална степен справедливо обезщетяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. За постигане на тази цел не е достатъчно в мотивите към съдебното решение само да се изброят релевантните за определяне на обезщетението обстоятелства, а е необходимо да се извърши цялостна преценка относно тяхното значение за обхвата и за тежестта на подлежащите на обезщетяване вреди, а съответно и за размера на справедливото обезщетение. В постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС (решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на І т. о. и др.) е прието, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (чл. 266 вр. § 27 ПЗР на КЗ (отм.), съответно чл. 492 КЗ). При постановяване на обжалваното решение съставът на Апелативен съд - София се е отклонил от задължителните указания в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и е формирал решаващите си изводи за справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в противоречие с константната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Основателни са оплакванията в касационната жалба, че въззивният съдебен състав не е обсъдил в пълнота доказателствата по делото, не е преценил правилно всички установени чрез тях обстоятелства, отнасящи се до обема и тежестта на понесените неимуществени вреди и неблагоприятните остатъчни последици от деликта, и е определил занижено по размер обезщетение, което не удовлетворява изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В мотивите към решението въззивният състав е възпроизвел констатациите на вещите лица относно характера на получената от ищеца травма в областта на лявата подбедрица, но не е оценил в достатъчна степен нейната тежест, интензитета на понесените по повод на нея болки и страдания и необратимия характер на увреждането. Както са посочили вещите лица, изготвили съдебномедицинските експертизи по делото, увреждането на лявата подбедрица (изразяващо се в контузия с пунктиформена рана в проксималната част - горна трета на подбедрицата, дълбок хематом в мускулите - предимно в задната част, и охлузвания предимно по външната част) е получено вследствие директно размачкване на меките тъкани чрез прегазване от автомобил. Самият механизъм на причиняване на травмата предполага понасяне на болки с особено висок интензитет по време на прегазването и непосредствено след него - обстоятелства, на които въззивният състав не е придал необходимото значение за размера на дължимото обезщетението. Извън преценката на съдебния състав е останало обяснението на вещото лице д-р Д. Карчинов, че травматичните увреди, предизвикани от прегазване на крайници, дори да не са свързани с фрактури на подлежащи кости, винаги са проблемни в медицината заради очаквани усложнения от различен характер в бъдеще. Установено е от вещите лица, че дълбокият хематом в задната мускулна група се е резорбирал бавно и е оказвал задълбочаващ се във времето компресивен натиск върху подлежащите меки тъкани, включително върху един от магистралните нерви на левия крайник - фибуларен нерв или нервус перонеус, и е образувал фиброзно срастване в тялото на големия триглав мускул. При проведено на 26.03.2018 г. ЕМГ изследване е отчетена периферно - стволова увреда на нерва с леко понижена проводимост по двигателните и сетивните влакна. Вещите лица са се произнесли, че увредата на нервус перонеус е лека и че за подобряване на проводимостта на нерва е наложително провеждане на рехабилитация чрез електро - стимулация един или два пъти годишно, но същевременно са изразили категорично становище, че увреждането има дефинитивен характер и е пожизнено. По време на изслушването в открито съдебно заседание вещото лице д-р Карчинов е заявил, че не е ясно дали в резултат на рехабилитацията ще има подобрение в тази „лека увреда“. Въпреки обстоятелството, че по време на проведения през м. февруари 2024 г. личен преглед на ищеца не са установени продължаващи болки и страдания и двигателни и сетивни нарушения, характерни за увредата на нервус перонеус, а е констатирано, че движенията и сетивността на лявата глезенна става и стъпало са в пълен обем, мнението на експертите е, че за в бъдеще образувалите се фиброзни сраствания в мускулатурата на лявата подбедрица ще ограничават максималното физическо натоварване и евентуалното спортуване (което според свидетеля Ю. Н. ищецът е практикувал активно преди инцидента) поради образуването на оток с умерена болка в областта. Освен увредата на нервус перонеус, при прегледа на ищеца са установени и видими кожни белези - опасващ горната трета на лявата подбедрица белег с размер 20 см., втори белег под него с размер 10 см., белег по външно страничната част в долната трета на подбедрицата с размер 11 см. и два окръглени белега по горно - вътрешната част на подбедрицата с размери 0.5 см., като под единия белег се наблюдава фиброзно срастване в тялото на големия триглав мускул във вид на напречна бразда, което има траен характер и няма да се резорбира с времето. Пожизнената увреда на нервус перонеус е съобразена от състава на въззивния съд, но не са оценени адекватно всички свързани с нея ограничения и неприятни изживявания. Отбелязани са затрудненията на ищеца по време на лечебно - възстановителния период, продължил над 4 месеца с отсъствие от работа, включително невъзможността той да се придвижва самостоятелно през първите две седмици след инцидента, но не са изложени конкретни съображения относно тяхното отражение върху обема на вредите и размера на дължимото обезщетение. Не са оценени в достатъчна степен и негативните възприятия на ищеца по повод видимите загрозяващи белези по тялото му, които са получени на сравнително млада възраст - 41 г., и също имат пожизнен характер. Релевантни за справедливия размер на дължимото обезщетение са и обстоятелствата, при които са причинени уврежданията на ищеца. Тези обстоятелства са изяснени подробно от свидетеля - очевидец М. С. и от заключението на автотехническата експертиза, но въпреки посочването им в мотивите към решението, въззивният съдебен състав не им е отдал необходимото значение от гледна точка на изискването за най-пълно обезщетяване на всички понесени от деликта неимуществени вреди. По категоричен начин е доказано, че ищецът е пострадал по време на изпълнение на служебните си задължения при опит да извърши митническа проверка на делинквента (третото лице - помагач Р. К.), като извършеното от делинквента увреждащо деяние е признато за умишлено престъпление с влязла в сила присъда. Предвид ситуацията и механизма на причиняване на увреждането ищецът е преживял силен емоционален стрес, който го е съпътствал продължително време след инцидента (показания на свидетеля Ю. Н.) и несъмнено е оставил траен отпечатък в паметта му. Преценката на въззивния съдебен състав, че стресът е бил краткотраен и е преодолян след завръщане на ищеца на работа, не се подкрепя от доказателствата по делото. Като не е взел предвид и не е оценил в достатъчна степен съвкупността от факти, които в конкретния случай са релевантни за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, решаващият състав на Апелативен съд - София е достигнал до необоснован извод, че понесените от ищеца неимуществени вреди ще бъдат справедливо обезщетени със сумата 20 000 лв. Определеното обезщетение е занижено, не отговаря на изискването за справедливост и изводът за неговия размер е формиран в нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД. След преценка на всички установени по делото факти, които поотделно и в своята съвкупност изпълват със съдържание понятието „справедливост“ в конкретния случай, както и при съобразяване на обществено - икономическите условия в страната към момента на увреждането, настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че дължимото на ищеца справедливо обезщетение е в размер на 30 000 лв. с равностойност 15 338.75 евро. С оглед константната практика на ВКС относно момента, спрямо който се преценява обществено - икономическата конюнктура с цел пълно обезщетяване на претърпените в резултат на деликт неимуществени вреди (моментът на увреждането), искането на касатора за присъждане на обезщетение в размер, съобразен с обществено - икономическите условия в страната по време на предявяване на иска или на постановяване на съдебното решение, е неоснователно. За неоснователно касационната инстанция намира и искането при определяне на обезщетението да бъдат взети предвид неимуществените вреди, претърпени от касатора по повод травматичната увреда на дясната ръка. Влязлата в сила оправдателна присъда, с която делинквентът е признат за невинен в извършване на престъпление с причиняване на конкретната увреда, е задължителна за гражданския съд в пределите по чл. 300 ГПК и ответникът - застраховател не дължи обезщетение за вреди, за чието причиняване според присъдата делинквентът не носи отговорност. Предявеният пряк иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е основателен до размер на сумата 30 000 лв. с равностойност 15 338.75 евро, а за разликата до пълния претендиран размер от 70 000 лв. с равностойност 35 790.43 евро е неоснователен и подлежи на отхвърляне. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК постановеното от състава на Апелативен съд - София въззивно решение следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която след частична отмяна на решението на Софийски градски съд е отхвърлен искът на М. В. Н. срещу ЗД „Бул Инс“ АД за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 30 000 лв., и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция с осъждане на ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на М. В. Н. допълнително обезщетение за претърпените при произшествието на 31.07.2015 г. неимуществени вреди (наред с присъдените с влязлата в сила част на решението 20 000 лв.) в размер на 5 112.92 евро - равностойност на 10 000 лв., ведно със законната лихва от 13.03.2017 г. (начален момент, от който е присъдена законна лихва с влязлата в сила част на решението) до окончателното плащане. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 30 000 лв. до претендираните 70 000 лв., въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. В зависимост от крайния изход на спора пред касационната инстанция следва да бъде разпределена и отговорността на страните за разноски и държавна такса, съобразно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК и чл.78, ал.6 ГПК, както следва: Въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която ищецът - касатор е осъден да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД разноски за адвокатско възнаграждение и за държавна такса във въззивното производство за разликата над сумата 804.33 лв. (равностойност на 411.25 евро) до присъдените общо 1 206.50 лв., съответно да бъде оставено в сила в частта относно присъдените на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в размер на 804.33 лв. с равностойност 411.25 евро. Пред касационната инстанция ответникът не е претендирал разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК и такива не следва да му се присъждат. Ответникът по касация ЗД „Бул Инс“ АД следва да бъде осъден да заплати на адв. Ц. В. адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА на ищеца - касатор М. В. Н. в размер на 500 евро общо за въззивното и за касационното производство, съобразно уважената от касационната инстанция част от иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът ЗД „Бул Инс“ АД следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд държавна такса върху допълнително присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 204.52 евро за въззивната и за касационната инстанции. С влязлата в сила част на въззивното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта за осъждане на ответника да заплати държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 ГПК върху първоначално уважения размер на иска от 30 326 лв., поради което за производството пред първата инстанция не следва да се присъжда допълнително държавна такса. Произнасянето по предявения от ЗД „Бул Инс“ АД срещу третото лице - помагач Р. Н. К. обратен иск с правно основание чл. 227, ал. 1 вр. чл. 226, ал. 3 КЗ (отм.) е обусловено от изхода на спора по предявения срещу ЗД „Бул Инс“ АД пряк иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). Поради това и с оглед частичното уважаване на прекия иск въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която обратният иск, заявен като частичен с размер 30 000 лв. от вземане с общ размер 70 000 лв., е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 30 000 лв., и Р. Н. К. следва да бъде осъден да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД сумата 5 112.92 евро (равностойност на 10 000 лв.), ведно със законната лихва от 13.03.2017 г. до окончателното плащане, при условие че и след като „Бул Инс“ АД заплати на М. В. Н. сумата 5 112.92 евро (равностойност на 10 000 лв.), ведно със законната лихва от 13.03.2017 г. до окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК Р. К. следва да бъде осъден да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД и сумата 704.52 евро, представляваща сбор от възложените в тежест на застрахователното дружество разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗА и държавна такса по чл. 78, ал. 6 ГПК, след като същите бъдат платени от ЗД „Бул Инс“ АД в съответствие с диспозитива на настоящото решение. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,