Определение № 7995 от 27.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6298/2024 г.

Постъпила е частна касационна жалба от Р. П. Н. от гр. София, чрез адв. Кашъмов, срещу Определение №1754 от 16.02.2024 г. по адм. д. №8114/2023 г. по описа на Административен съд – София град(АССГ), с което е отхвърлена жалбата на Н. против мълчалив отказ на ТП на НОИ – София град по заявление вх. №1023-21-654 от 23.03.2023г. на Н. и срещу изричен такъв, обективиран в Определение №5604136995/27 от 07.04.2023г. на длъжностно лице „ПО“ в същото поделение на НОИ. В частната жалба се релевират оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради което се иска неговата отмяна и задължаване на административния орган да разгледа спора по същество. Писмено възражение в срока по чл. 232 АПК е депозирано от юриск. Велкова, с което счита частната жалба за неоснователна. Претендира разноски. За да се произнесе, Върховният административен съд, в настоящия състав при Шесто отделение, съобрази следното. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е и основателна. С атакуваното определение състав на първоинстанционния съд е приел, че е налице предходен влязъл в сила административен акт между същите страни и с идентичен предмет, което препятства новото произнасяне на органа по това заявление. Настоящият състав на касационната инстанция намира, с оглед вменените задължения да следи служебно за допустимостта на проверявания съдебен акт, че същият на първо място е частично недопустим. Първоначално съдът е бил сезиран с жалба от Н. срещу мълчалив отказ по нейно заявление от 23.03.2023г., адресирано до ТП на НОИ – София град, с което тя поискала на основание чл.99 ал.1, т.1 КСО да се измени влязлото в сила предходно разпореждане на пенсионния орган от 01.08.2017г., с което и е била отпусната в окончателен размер лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по нейно заявление от 18.04.2017г.. С новото заявление е посочено като основание – наличието на нови писмени доказателства, чрез които се установявал различен осигурителен доход(по-висок) за периода март – декември 1992г, т.е. преди пенсионирането и, който не е бил взет предвид при първоначалното отпускане на пенсията. В жалбата е отбелязано също така, че тъй като в нормативноопределения четиримесечен срок по чл.10 от НПОС Н. не била уведомена за постановен акт на пенсионния орган, то обжалва формирания след дата 21.07.2023г. мълчалив отказ. С разпореждане от 25.08.2023г. по хода, първостепенният съд конституирал страните(като ответник Директор ТП на НОИ – София град) и насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание по така депозираната пред него жалба. В първото по делото съдебно заседание конституираният ответник представил акт (наименуван определение от дата 07.04.2023г.), издаден от компетентния пенсионен орган в същото поделение на НОИ, с който преписката по заявлението на лицето била прекратена на основание чл.27 ал.2, т.1 АПК – поради наличие на влязъл в сила предходен акт на пенсионния орган със същия предмет и страни. Във връзка с това в о.с.з. на 23.10.2023г. процесуалния представител на Н. – адв. Михайлова заявила, че оспорва и този акт на пенсионния орган, който, като невръчен, не и е бил известен, а съдът с определение допуснал да се разгледа и прецени законосъобразността и на този акт в същото производство. С определение от 18.11.2023г. съдът приключил съдебното дирене и дал ход по същество. С последващо определение от 12.01.2024г. административният съдия обаче отменил определението си за приключване на съдебното дирене, изискал доказателства за връчване на акта на пенсионния орган от 07.04.2023г. и приел, че следва да се произнесе по него в производство по чл.197 АПК, което той и направил с атакуваното тук негово определение от 16.02.2024г. Настоящият състав намира, че при така развитото производство, първостепенният съд е постановил недопустим акт, като е разгледал и се е произнесъл по мълчалив отказ на ТП на НОИ по заявление на лицето от 23.03.2023г. Преди всичко следва да се посочи, че предмет на оспорване пред съда могат да са както първоначалния административен акт, така и отказа да се издаде такъв(чл.145 ал.2, т.1 АПК), като отказът може да бъде изричен или мълчалив(чл.58 ал.1 АПК). Твърденията за наличие на „мълчалив отказ“ предполага разглеждане жалбата на лицето срещу него по реда на чл.145 и сл. АПК, което първоначално административният съдия е направил, но впоследствие, с оглед разширения предмет на спора, се произнесъл с общ акт(определение), постановен в закрито съдебно заседание по реда на чл.197 и сл. АПК. На първо място в тази връзка следва да се посочи, че незаконосъобразно първоинстанционния съдия е приел и разгледал по посочения ред жалба срещу твърдян за наличен мълчалив отказ, какъвто обективно не е бил налице. Всъщност в самото обжалвано определение(освен за допустимостта) липсват мотиви, обсъждащи по същество законосъобразността на формирания според съда мълчалив отказ, но в диспозитива на определението(а би следвало да е решение) е налице произнасяне и по него. На второ място, съдът се е произнесъл по отношение на „мълчалив отказ на ТП на НОИ София град“, но последното е само териториална структура на учреждението Национален осигурителен институт, но не е административен орган, компетентен да се произнесе по заявлението на Н., от чието непроизнасяне в срок може да се формира такъв вид отказ. На трето място (и в тази връзка) неправилно по делото е бил конституиран първоначално като ответник Директор ТП на НОИ София град, тъй като той не само не е компетентния орган да се произнесе по искания по чл.99 КСО, но в казуса не е било налице каквото и да е негово произнасяне по същото това заявление. Ръководителят(Директорът) на ТП на НОИ е страна в съдебните производства, когато постановява свои актове по чл.118 КСО, с които контролира актове на долустоящи нему органи в същото поделение на НОИ, с които обаче тези подчинени на него длъжностни лица са се произнесли с акт по същество. В случая пенсионният орган не се е произнесъл по същество на искането на лицето по чл.99 ал.1, т.1 КСО, респ. то не е било разгледано, като е прието, че е налице пречка, посочена в чл.27 ал.2, т.1 АПК. С оглед на това жалбата е била оставена без разглеждане, а производството по заявлението е било прекратено като недопустимо. При това положение на оспорване директно пред съда подлежи именно последния акт и като ответник следва да участва органът, който го е постановил, с оглед липсата в КСО на специална процесуална разпоредба, касаеща обжалването на изричния отказ на компетентното длъжностно лице да разгледа отправено до него искане за издаване на разпореждане по чл. 99, ал. 1, т. 1 от КСО. На четвърто място, липсва формиран мълчалив отказ, тъй като освен, че по отношение Директор ТП на НОИ София град такъв не може да се формира, но и защото компетентния пенсионен орган в същото ТП на НОИ всъщност се е произнесъл с изричен писмен акт още на 07.04.2023г. при съществуващ за него четиримесечен срок за произнасяне по заявлението(така чл.10 ал.1 от НПОС, отбелязан дори и от оспорващата Н. в жалбата и до съда). Фактът, дали и кога актът е бил връчен, е без значение за извода, касаещ преценката за формиране на евентуален мълчалив отказ, а е от значение единствено и само за срочността на жалбата срещу изричния акт. Обективното наличие в правния мир на определението от 07.04.2023г. на пенсионния орган препятства формирането на мълчалив отказ, тъй като по дефиниция(чл.58 АПК) законът изисква единствено липсата на произнасяне, а не прибавя към фактическия състав по възникване на този вид отказ и знанието или незнанието на заявителя за самото съществуване на произнасянето на органа. С оглед на това недопустимо (и след като е станало известно на съда наличието на изричния акт на пенсионния орган) той е продължил да разглежда и в крайна сметка се е произнесъл и по формиран мълчалив отказ от страна на ТП на НОИ София град и то в производство по чл.197 и сл. АПК. Изложеното обосновава и извода на съда за развитието на едно недопустимо съдебно производство, касаещо подобен предмет на разглеждане, поради което и съдебното определение в тази част следва да се обезсили, а производство по него прекрати. По отношение произнасянето касателно изричния акт на пенсионния орган от 07.04.2023г., то тук съдебното определение е неправилно. Основанието за прекратяване по чл.27 ал.2, т.1 АПК изисква наличие на предходен административен акт „… със същия предмет и страни“. Особеностите на пенсионното производство обаче изискват извършването на различна преценка спрямо тази, почиваща на общо уреденото в АПК. Институтът на чл.99 КСО урежда специалните хипотези в пенсионното производство за отмяна или изменение на влезлите в сила пенсионни актове по чл.98 КСО, които се различават съществено от уредените такива в АПК(чл.99 и сл. от този Кодекс). Т.е. стабилността на един пенсионен акт се разпростира винаги до момента, в който същият бъде изменен или отменен, но по предвидения за него специален ред. Именно със заявлението си от 23.03.2023г. Н. е поискала от съответното длъжностно лице да измени акта си от 2017г., т. е. тук безспорно и като предпоставка самият закон изисква предходен стабилен акт между същите страни. Що се отнася до предмета, то безспорно и двете производства касаят преценката на пенсионните права на лицето, но това по чл.99 ал.1, т.1 КСО има за специфична задача да отговори на въпроса налице ли са нови доказателства, които не са били предмет на преценка от пенсионния орган(а и от съда при осъществена от него проверка за законосъобразност), касателно осигурителния стаж или доход на лицето, придобит преди пенсионирането му. Отговорът на тези въпроси компетентния орган обаче дължи с акт по същество на заявлението, а не с акт, с който се приема, че то е недопустимо, тъй като с него се иска преизчисление на пенсията въз основа на неправилно изчислен осигурителен доход за визирания период през 1992г. при посочения осигурител, който очевидно вече е бил предмет на разглеждане и произнасяне с акта му от 2017г.. В случая Н. представя със заявлението си писмени доказателства (копия от изплащателни ведомости за заплати), като сочи, че това са нови писмени доказателства, които на са били взети предвид и от органа, а и от съда, при съдебното обжалване на акта на Директор ТП на НОИ София – град от 2018г и потвърденото с него разпореждане от 2017г.. Очевидно е, че пенсионният орган с предходния си акт е взел отношение по формиране конкретния размер на приетия от него осигурителен доход за съответния период, поради което няма как това да бъде основание за неразглеждане на едно такова искане, тъй като по тази логика на разсъждение няма да бъде прието и разгледано като допустимо каквото и да е искане с подобно основание. Всъщност, единственото което е било дължимо от органа като преценка е той да посочи, дали това са документи, които не са били налични при предходното му произнасяне, респ. ако това е така и дали същите водят до промяна в приетия осигурителен доход на Н.(и то независимо дали това ще е в посока на неговото увеличаване или намаляне). В тази връзка очевидно е разсъждавал и самият административен съдия в мотивите на обжалваното определение, тъй като е подложил на анализ и е дал отговор на посочените по-горе въпроси. Това обаче не е било направено от административния орган, а съдът, който в едно такова производство не е инстанция по същество, не може сам да разреши този въпрос, след като и самият компетентен орган не е направил това с акт по същество. Следва да се отбележи, че цитираната в акта многобройна практика на касационната инстанция се отнася до случаи на подадени нови заявления от лица, на които вече веднъж е отказано отпускане на пенсия, при които очевидно има съвпадение и по предмет, което в настоящия случай не се установява. Консеквентно това обосновава и извода на този състав за неправилност на акта на съда в тази му част, поради което същият следва да се отмени, а вместо него се постанови друг, с който определението на пенсионния орган от 07.04.2023г., с което не е разгледано искането на Н. по чл.99 ал.1, т.1 КСО се отмени, а преписката му се изпрати за ново произнасяне, съобразно мотивите, изложени по-горе. По тези съображения и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение