Определение № 12924 от 15.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11578/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба на О. М. Ш. срещу Определение № 8906/17.10.2025 г., постановено по адм. дело № 2284/2025 г., по описа на Административен съд – Пловдив, с което съдът е оставил без разглеждане жалбата му срещу заповед № О-7024/16.07.2025 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция за българите в чужбина /ИАБЧ/ и е прекратил производството. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, тъй като първоинстанционният съд е следвало да прогласи нищожността на заповедта поради липса на материална компетентност на изпълнителния директор на ИАБЧ, а не да остави жалбата без разглеждане. Твърди, че липсата на компетентност съставлява основание по чл. 146, т. 1 АПК за нищожност и че прогласяването на нищожност би защитило по-ефективно правата му, поради което счита, че обжалваното определение следва да бъде отменено. В законоустановения срок ответната страна не представя отговор на частната жалба. Върховният административен съд намира частната жалба за допустима – подадена от лице с правен интерес и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Първоинстанционният съд правилно е приел, че към момента на издаване на заповед № О-7024 от изпълнителния директор на ИАБЧ този орган не притежава материална компетентност да издава удостоверения за български произход или да отказва тяхното издаване. С измененията на Закона за българското гражданство /ЗБГ/ (ДВ, бр. 21/2021 г.) правомощието по удостоверяване на български произход е изцяло изведено от компетентността на изпълнителния директор на ИАБЧ. ЗБГ предвижда удостоверяване единствено от Консултативния съвет при ИАБЧ и само за целите на производство по придобиване на българско гражданство по възлагане от министъра на правосъдието. Нито Закона за българите живеещи извън Република България /ЗБЖИРБ/, нито Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ предоставят подобно правомощие на изпълнителния директор. Съдът е приел, че вътрешни правила на ИАБЧ или текстове от подзаконови актове, приети преди законодателните изменения, не могат да създадат компетентност, непредвидена в закон. При тези данни първоинстанционният съд е заключил, че издадената заповед не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, поради което актът не подлежи и на съдебна проверка. По горните съображения и на основание чл.159, т.1 от АПК административният съд е оставил жалбата на О. Ш. без разглеждане като недопустима и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Доводите на частния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на обжалваното решение са неоснователни. Настоящата инстанция споделя решаващият извод на съда, че не е налице акт, подлежащ на съдебен контрол, а жалбата правилно е оставена без разглеждане на основание чл. 159, т. 1 АПК. Неоснователно е възражението в частната жалба, че съдът е следвало да прогласи нищожност. При липса на материална компетентност издаденото волеизявление не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. То не поражда правни последици, но и не подлежи на квалификация като „нищожен административен акт“, защото нищожността предполага наличие на акт, издаден в рамките на административно производство, макар и в противоречие със закона. Прогласяването на нищожност предполага наличието на административен акт – макар и порочен. Когато липсва акт поради пълна липса на компетентност, съдът не дължи произнасяне по същество, включително и относно нищожността. Съдебният контрол е ограничен от предмета на подадената жалба и от предпоставките за допустимост. Първоинстанционният съд правилно е преценил, че в случая липсва годен индивидуален административен акт, което изключва възможността да се премине към етап на съдебен контрол върху неговата действителност. Съществува трайна практика на ВАС, че волеизявления, издадени от напълно некомпетентен орган, не са административни актове, а не "нищожни актове", поради което производството се прекратява. Неоснователно е и твърдението, че прогласяването на нищожност би предоставило по-добра защита на жалбоподателя. Съдът не може да изведе компетентност за себе си или да разшири предмета на делото извън наличието на годен за оспорване акт. Защитата на жалбоподателя не се накърнява, тъй като липсата на компетентност на органа означава, че заповед № О-7024 не поражда правни последици и не може да бъде противопоставена в каквото и да е административно производство. При липса на акт няма правна необходимост от прогласяване на нищожност. По изложените съображения обжалваното определение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, трето отделение