Решение № 3380 от 25.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12008/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. Б., подадена чрез пълномощника адвокат В. Иванов, против решение № 11047 от 14.10.2025 г., постановено по адм. дело № 2952/2024 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед № 1847/30.05.2024 г. на зам. кмета на Община Варна. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че трасето на временния път е определено по неотносим критерий - икономическа изгодност, като съществува възможност то да следва предвидените улици по подробния устройствен план (ПУП). Освен това преминава през трайни насаждения - дрян и киви на конструкция, които не могат да бъдат преместени, ще бъде разрушена масивна ограда, ще се засегне септична яма и създаденият път ще бъде само на 4 м. пред фасадата на жилищната й сграда, с което ще се наруши спокойствието и удобството, а имотът й ще се обезцени. Намира, че със заповедта не се обслужва общественият интерес, а само частният интерес на заявителя. Счита, че атакуваният съдебен акт противоречи на предходно съдебно решение, с което е била отменена друга заповед за временен път до същия имот. Намира, че съдът не е изяснил релевантни по случая факти - не е бил оценен рискът от пропадане на септичната яма и дали същата и трайните насаждения могат да се запазят. Заявява, че е дала съгласие трасето да бъде прекарано по предвидените улици, независимо, че ще заеме много по-голяма площ от нейния имот и ще засегне стопанска постройка, както и че със заповедта не е предвидено обезщетение за претендирани от нея вреди, а временният път може да стане постоянен. Иска отмяна на атакуваното решение и потвърдената с него заповед, респективно връщането на делото за ново разглеждане с конкретни указания. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът - кмет на Община Варна, чрез пълномощника юрисконсулт С. Илиева, в представен писмен отговор оспорва касационната жалба и по изложени съображения пледира за оставянето й без уважение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - К. Х. Д., чрез адвокат Р. Димитров, също оспорва касационната жалба с писмен отговор и в съдебно заседание. Моли атакуваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски, съгласно представен списък. Ответникът - Х. И. Д., не изразява становище по касационната жалба и не прави искания. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като пледира, че не са налице касационни основания за отмяна на атакуваното съдебно решение. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение с оглед наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Административен съд Варна е бил сезиран с жалба на Р. Б., против цитираната по-горе заповед, с която на основание чл. 190, ал. 1, вр. ал. 6 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), е разрешено прокарване на временен път на К. Д., като собственик на УПИ ХІІІ-606, кв. 102 по ПУП на СО „Ваялар“, поземлен имот с идентификатор (ПИ) 10135.2723.1229 по кадастралната карта (КК) на гр. Варна, през три имота, един от които ПИ 10135.2723.607, собственост на Р. Б., със засегната площ от него 4 кв. м., съобразно приложена скица. Предвидено е годишното обезщетение, подобренията и насажденията, попадащи в засегнатите части да се определят от комисия по чл. 210 ЗУТ, както и са изложени останалите свързани с акт правни последици. За да отхвърли жалбата съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган с надлежно делегирани правомощия, в предвидената в форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. След направен анализ на събраните по делото доказателства, включително неоспорената от страните съдебно-техническата експертиза е прието, че заповедта е материално законосъобразна, тъй като УПИ ХІІІ-606 има лице към предвидена улица в северозападната му страна, която не е открита. Няма съгласие между собственика на господстващия и на обслужващите имоти за прекарване на временен път, а и съдебното производство индицира това. Посочено, че изискването временните пътища по възможност да следват новите улици, има препоръчителен характер, а предложеният с оспорената заповед вариант се явява най-икономичният и възможен вариант, при който обслужващите имоти са засегнати в най-малка степен, като са отчетени и съществуващите на място обекти на електропреносната мрежа. От заключението на вещото лице не е установено категорично, че в засегнатите 4 кв. м. от имота на Р. Б. наистина съществува септична яма, а ако такава има, тя е изградена в противоречие на посочени нормативни изисквания. По отношение засегнатите засягат дрян и киви, последното предвид неговите размери може да бъде преместено, което е относимо и за дряна, представляващ храстовидно дърво. Освен това засягането на същите ще е единично и няма да е в по-голяма степен от необходимото за постигане на целите на заповедта, а предстои и провеждане процедура за обезщетяване по чл. 210 ЗУТ. Също, ако трасето на временния път следва предвижданията на одобрения ПУП, имотът на Р. Б. ще бъде засегнат в по-голяма степен, защото при този вариант площта на пътя ще е много голяма и ще преминава през изградена в нейния имот стопанска постройка. Решението е валидно, допустимо и правилно, като мотивите му се споделят изцяло от настоящата инстанция на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ, предл. второ АПК. Правилен и обоснован е изводът на административния съд за материална законосъобразност на оспорената заповед, поради съответност на изяснената по делото фактическа обстановка на визираното правно основание по чл. 190 ЗУТ, което урежда самостоятелен законен сервитут за временен път. Установено е наличието на всички предпоставки по чл. 190, ал. 1 и ал. 6 ЗУТ. Не е спорна липсата на постигнато съгласие между заявителя и собствениците на засегнатите имоти, вкл. и Р. Б., в която хипотеза кметът на съответната община е длъжен да издаде заповед за прокарване на временен път. Установена е и втората предпоставка за издаване на заповед по чл. 190, ал. 6 ЗУТ, а именно невъзможност да се осигури транспортен достъп до УПИ ХІІІ-606, което налага прокарването на временен път с цел ползването на същия и построената в него сграда на собственика му. Съобразено е изискването, разписано в чл. 190, ал. 3 ЗУТ, съгласно което временният път по възможност трябва да следва новите улици по предвижданията на действащия ПУП, като се прокара по такъв начин, че да не засяга заварени сгради и постройки, както и дълготрайни декоративни дървета. В случая влезлият в сила план е одобрен с решение № 551-6 по протокол № 10/26 и 27/07.2012 г. на Общински съвет Варна, което е установено от заключението на приетата експертиза. С одобрения вариант на временен път не се засягат заварени сгради и постройки, а ако се пътят се прокара по уличната регулация, ще бъде засегната сграда именно на Р. Б., находяща се в северозападната част на имота й. Сградите се ползват с изричната защита на чл. 190, ал. 3 ЗУТ и засягането им прави невъзможно прокарването на пътя по неприложената улична регулация, като нормата е категорична и не държи сметка за волята на засегнатите лица, във връзка с възражението на Б., че не е против засягането на постройката й. Волята на лицата има значение при сключване на договор по чл. 190, ал. 6 ЗУТ, но в случая не се е стигнало до такъв и това е основанието за бъде издадена процесната заповед. Що се отнася за установената растителност в имота на касаторката, дряна и кивито представляват храстовидно дърво и лианово-увивно растение, поради което нямат характера на дълготрайни декоративни дървета, каквото е изискването на нормата и не попадат под нейния специален режим на защита. Примерно изброяване на дълготрайните декоративни дървета се съдържа в разпоредбата на чл. 165, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство (ППЗТСУ, отм.), в която за такива са посочени: дъб, топола, липа, бряст, орех, кестен, бреза, ясен, бор, смърч, ела и други, т. е. без храстовидни и увивни растения. На основание § 20, ал. 2 ДР ЗУТ, цитираната разпоредба на ППЗТСУ (отм.), се приема за част от действащото право, доколкото и към момента не е издаден нов подзаконов нормативен акт, уреждащ тази материя и не противоречи на ЗУТ. Неоснователно е възражението за засягане на септична яма, тъй като съществуването на такава само се твърди от Б., но не е установено от експертизата и не е категорично доказано. Няма ангажирани и доказателства, че временният път ще наруши нейните спокойствие и удобство, а имотът й ще се обезцени, освен това тези претенции касаят твърдения за вреди, които не са част от производството по чл. 190 ЗУТ. В заповедта изрично е предвидено обезщетяване по чл. 210 ЗУТ и това са единствените вреди, които са предвидени за уреждане в това производство, съгласно чл. 191, ал. 4 ЗУТ. Останалите претенции Б. може да удовлетвори по общия исков ред. По отношения съмненията й, че временният път може да стане постоянен, това са бъдещи несигурни събития, които не подлежат на преценка, а твърдението, че със заповедта се обслужва частният интерес на заявителя, това е и целта на производството на чл. 190 ЗУТ - осигуряване достъп до съответния имот, а нейният интерес не е засегнат в по-голяма степен от допустимото съгласно нормата, тъй като са попадащата площ е само 4 кв. м. и е предвидено съответното обезщетяване по чл. 210 ЗУТ. Няма противоречия и с предходните постановени актове по случая, които отдавна са отменени и съдебното решение № 2241/13.12.2017 г. по адм. дело № 2148/2016 г. на Административен съд Варна. С оглед горното настоящата инстанция намира, че не са налице сочените от касационния жалбоподател основания за отмяна на атакуваното съдебно решение, поради което същото следва да се остави в сила. При този резултат на делото право на разноски за настоящата инстанция имат ответните страни, които са поискали присъждането им. В полза на Община Варна следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер от 100 евро, съгласно чл. 143, ал. 4 АПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. На К. Д. - само заплатеното адвокатско възнаграждение в размер от 800 евро, съгласно представения договор за правна помощ, в който е инкорпорирана разписка за плащане, при липса на възражение за прекомерност. Не може да бъде присъдена претендираната сума от 90 евро по списъка на разноските, за платени нощувки, тъй като тази сума няма характера на разноски по производството по смисъла на чл. 143, ал. 1 АПК и чл. 78, ал. 1 ГПК, а освен това е разход, който страната сама е избрала да извърши. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,