Решение № 4099 от 14.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 488/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София град, чрез процесуален представител Е. Илиев, срещу решение № 38323/18.11.2025 г. по адм. дело № 8337/2025 г. по описа на Административен съд – София град ,10 състав, с което е отменено решение № 2153-21-201/10.07.2025 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – София град и потвърденото с него разпореждане [номер]/39 от 16.05.2025 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване при Териториално поделение на Национален осигурителен институт – София град, като преписката е изпратена на административния орган за решаване на въпроса по същество при спазване на дадените от съда указания. В касационната жалба са изложени оплаквания за постановяване на решението при неправилно приложение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК. Поддържа се липса на нормативно установените материалноправни предпоставки за придобиване право на пенсия по реда на чл. 69б, ал. 1 КСО от ответника Р. В. К., както и за неприложимост на разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), поради ненавършване на изискуемата за 2025 г. възраст от 54 години и 4 месеца, съгласно чл. 69, ал.2 и ал.9 КСО. Изтъква се, че формалното съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 КСО не е основание за отпускане на пенсия предвид водещия характер на действително заеманата от ответника длъжност и извършваната дейност, непопадаща в обхвата на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП, отм.) и на Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП). Направено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено. Претендира се присъждане на разноски за двете инстанции. Ответникът – Р. В. К. от гр. София, чрез пълномощника си по делото адвокат Узунова, оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно, поради което иска оставянето му в сила и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване и предлага обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд – София град е решение № 2153-21-201/10.07.2025 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – София град и потвърденото с него разпореждане [номер]/39 от 16.05.2025 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване при Териториално поделение на Национален осигурителен институт – София град, с което на ответницата К. е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ) по чл. 69б, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 18, ал. 4 от НПОС. От фактическа страна съдът приема, че със заявление вх. № 2113-21-2066 от 16.04.2025 г., Р. В. К. е поискала да й бъде отпусната лична пенсия за ОСВ по чл. 69б, ал. 1 от КСО, като към заявлението си е приложила документи, удостоверяващи придобит осигурителен стаж. Длъжностното лице по пенсионно осигуряване е установило, че придобитият осигурителен стаж на лицето е 20 години и 02 месеца и 15 дни от първа категория труд и 09 месеца и 5 месеца и 26 дни от трета. На основание чл. 104 от КСО, общият осигурителен стаж, превърнат към трета категория е 43 години 2 месеца и 0 дни. Осигурителният стаж на К. с продължителност 20 години и 2 месеца,и 15 дни, е положен в системата на Министерството на вътрешните работи на Република България и същият, съгласно чл. 17, ал. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), се зачита за първа категория при пенсиониране. Към датата на подаване на заявлението - 16.04.2025 г., е навършила [възраст]. Тъй като заявителката е държавен служител в структурите на МВР и попада в персоналния обхват на чл. 69, ал. 2 от КСО, а не в този по чл. 69б, ал. 1 от КСО, отнасящ се за лицата, полагали труд от първа категория, която съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО, се определя с акт на Министерския съвет – Правилникът за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП-отм), действал до 31.12.1999 г. и Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране - (НКТП) - в сила от 01.01.2000 г., длъжностното лице по пенсионно ОСВ стаж и възраст по чл. 69, ал. 2 от КСО и чл. 69б, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 18, ал. 4 от НПОС. След като е констатирано, че жалбоподателката не е навършила изискуемата възраст по чл. 69, ал. 2 от КСО (няма навършени 54 години и 04 месеца за 2025 г.) и няма недостигащ стаж, като държавен служител по ЗМВР, е прието, че не е налице хипотезата на чл. 18, ал. 4 от НПОС за отпускане на исканата пенсия за ОСВ по чл. 69б, ал. 1 от КСО. С разпореждане [номер]/39 от 16.05.2025 г., издадено от длъжностно лице по пенсионно осигуряване, на заявителката е отказано отпускане на лична пенсия за ОСВ на основание чл. 69б, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 18, ал. 4 от НПОС. Разпореждането е обжалвано и е потвърдено с решение № 2153-21-201/10.07.2025 г. на директора на ТП на НОИ – София град. Административният орган намира, че не са налице предпоставките на чл.69, ал.1 КСО, тъй като от лицето не е навършена изискуемата възраст от 54 години и 04 месеца. Изложени са аргументи, че разпоредбата на чл.69б КСО е приложима единствено по отношение на лица, които не са придобили право на пенсия по реда на чл.69 КСО, поради недостигащ осигурителен стаж, с оглед изричната разпоредба на чл.18, ал.4 НПОС. Понеже Р. В. К. има изискуемия стаж, но не и навършена възраст, е отказано отпускането на лична пенсия за ОСВ. Първоинстанционният съд приема, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но при неправилно приложение на материалния закон. Счита, че К. отговаря на всички изискуеми предпоставки по чл. 69б от КСО относно стаж и възраст. Изложени са мотиви, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС, която е обосновала оспорения отказ, противоречи на с чл. 69б, ал. 1, т. 1 от КСО и на основание чл. 5, ал. 1 от АПК следва да се приложат нормите на КСО като нормативен акт от по-висока степен. Според съда цитираната норма от НПОС не е пречка за приложението на чл. 69б, ал. 1, т. 1 от КСО при наличие на навършена възраст и осигурителен стаж, на което така постановения отказ на пенсионния орган се явява издаден при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Решението е валидно и допустимо, но постановено в несъответствие с приложимите законови разпоредби. Съгласно чл. 69, ал. 1 КСО, военнослужещите придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като военнослужещи по ЗОВСРБ, като резервисти на активна служба и/или като резервисти на срочна служба в доброволния резерв по Закона за резерва на въоръжените сили на Република България. Ал. 2 на чл. 69 КСО също регламентира хипотеза за ранно пенсиониране на включените в разпоредбата категория лица, включително държавни служители по ЗМВР, при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по този закон. Нормата на чл. 69, ал. 9 КСО предвижда, че от 31.12.2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по два месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 КСО. Изискуемата възраст за 2025 г. е 54 години и 4 месеца и за двата пола. От друга страна, чл.69б, ал.1 от КСО дефинира, че лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при навършване на определена възраст, която по силата на чл.69б, ал.1, т.2 от КСО за 2024 г. за жените е 50 години и 10 месеца. Разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС определя, че лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО, поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО. От анализа на нормата на чл. 69 КСО следва извод, че тя въвежда изключение за определена категория осигурени лица относно правото им на пенсия за осигурителен стаж и възраст спрямо общото правило на чл. 68, ал. 1 и 2 КСО, като разликата в пенсионните възрасти по чл. 69 и чл. 69б, ал. 1 КСО за 2024 г. е 3 години и 6 месеца. От своя страна изискванията за придобиване право на пенсия при условията на чл. 69б КСО са различни, като законодателят задължително изисква реалното и действително полагане на осигурителния стаж при условията на първа категория труд. Изложеното означава, че разпоредбите на чл.69, ал.2 и чл.69б, ал.1 от КСО съдържат различни материалноправни предпоставки, обуславящи упражняването на правото на пенсия за ОСВ по отношение на лицата. Тези от тях, изпълняващи длъжности или извършващи дейности по посочените в чл. 69 КСО специални закони, могат да се възползват от чл. 18, ал. 4 НПОС и да им бъде отпусната пенсия по чл. 69б, ал. 1 или 2 от КСО, но само когато не им достига изискуемият осигурителен стаж, като за целта трябва да са навършили необходимата възраст по чл. 69 КСО. По делото е безспорно установено, че към датата на подаване на заявлението (16.04.2025 г.) за отпускане на пенсия Р. В. К. има навършени [възраст] ], както и че към този момент е държавен служител в структурите на МВР, т.е. такъв по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. Съгласно чл.183 от ЗМВР (изм., бр. 81 от 2016 г., в сила от 14.10.2016 г), само трудът на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 и ал.3 ЗМВР при пенсиониране се зачита като първа категория, като той се приравнява на такъв по силата на закона. Трудът от първа категория, съгласно чл. 104, ал. 1 от КСО, се определя с акт на МС, а именно с ПКТП-отм., действал до 31.12.1999 г. и НКТП (в сила от 1.01.2000 г.). Чл. 1 от НКПТ посочва изчерпателно на кои лица и при какви условия на труд стажът следва да се зачете от първа категория труд. Това са лица, полагащи труд под земята, във въздуха, в атомна електроцентрала, в металургията, екипажи на кораби, специализирани в превози на химически вещества, нефтопродукти и въглища; работещи в машинното отделение на плавателни съдове от морския флот. Сред тях не попадат държавните служители по ЗМВР. Следователно, ответницата попада в обхвата на чл. 69, ал. 1 КСО, а не в този на чл. 69б, ал. 1 КСО, касаещ лицата, придобили осигурителния стаж при реалното и действително полагане на труд при условията на първа категория такъв. Затова само формалното съответствие на изискванията на чл. 69б, ал. 1 КСО не е основание за отпускане на пенсия, с оглед на обстоятелството, че водещ е характерът на действително заеманата от Р. В. К. длъжност и извършваната дейност, която не попада в обхвата на ПТКП и НКТП. След като ответницата разполага с изискуемия стаж като държавен служител по ЗМВР, но няма навършена изискуемата възраст по чл. 69, ал. 1 и ал. 2 КСО за 2025 г. - 54 год. и 4 месеца, то тя не придобива право на пенсия за ОСВ. За нея изключението, предвидено в разпоредбата на чл.18. ал. 4 НПОС, е неприложимо, Тази норма е обвързана с изискванията за пенсиониране по чл.69 КСО и е облагоприятстваща за лицата от специалните ведомства, като се отчита специфичният характер на труда, но поради определени обстоятелства трудовият стаж на тези длъжности не е достатъчен за придобиване на право на пенсия по чл.69 КСО. При сравнението на последователните редакции на чл.69 и чл.69б КСО е видно, че чл. 18, ал. 4 НПОС е обусловена от измененията им и всъщност по никакъв начин не противоречи на КСО като нормативен акт от по-висока степен. При постановяване на решението си първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и правният му извод за незаконосъобразност на процесния административен акт е необоснован. Същият е съобразен със съдебна практика на ВАС, шесто отделение, която понастоящем е изоставена,считано от юни 2025г. Поради наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК, неправилното съдебно решение следва да се отмени. Доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба от Р. В. К. против решение № 2153-21-201/10.07.2025 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – София град и потвърденото с него разпореждане [номер]/39 от 16.05.2025 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване при Териториално поделение на Национален осигурителен институт – София град, следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода на спора в тежест на ответника Р. В. К., следва да бъдат постановени претендираните от касатора разноски за държавна такса в касационното производство в размер на 200 лв. и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в размер на по 200лв, определено на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл.25а ал.3 от Наредбата за правната помощ, с оглед осъществената юрисконсултска защита,което превалутирано съгл.Закона за въвеждане на еврото в РБългария е в размер на 306,78 евро.