Определение № 8949 от 29.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9323/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Областния управител на област София, с адрес: гр. София, ул. •••, срещу Определение № 14111 от 24.04.2025 г., постановено по адм. дело № 12003/2024 г. на Административен съд София-град, второ отделение, 38 състав. С частната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон, практиката на СЕС и същото е необосновано. По обстоятелствено изложените съображения в частната жалба моли определението да бъде отменено. Ответникът по частната жалба П. Т. А. от гр. София, чрез пълномощник адвокат Динева в писмено становище, подадено по реда на чл. 232 от АПК, излага съображения за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав от трето отделение намира частната жалба като подадена в преклузивния срок по чл. 230 от АПК и от страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен, за процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване от П. Т. А. на мълчалив отказ на Областния управител на област София за извършване на административна услуга по заявление с рег. № ОА23-11911/16.10.2024 г. като завери молба-декларация по обстоятелствена проверка за самостоятелен обект в сграда, построена върху държавна земя. Жалбата срещу мълчаливия отказ е подадена на 21.11.2024 г. Пред първоинстанциония съд е представено Удостоверение № ОА23-11911-4 от 29.11.2024 г., с което съдът е обосновал извод, че мълчаливият отказ е оттеглен. С оглед на което, с Определение № 1913 от 17.01.2025 г. е оставил жалбата на А. без разглеждане на основание хипотезата на чл. 159, т.8 от АПК и е присъдил разноски в размер на 1010 лева на основание чл.143, ал.2 от АПК. От страна на Областния управител е подадена молба по чл. 248, ал.1 от ГПК, с която е поискано да бъде изменено определението в частта за разноските. С оспореното пред настоящата инстанция определение първоинстанционният съд е отхвърлил искането на Областния управител за изменение на Определение № 1913 относно разноските, като е счел, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева е съобразено с фактическата и правна сложност на делото и не се явява прекомерно завишено. Обосновал е извод също така, че ответникът с поведението си е станал повод за завеждане на делото и към момента на депозиране на жалбата от страна на гражданина, правен интерес от оспорване на мълчаливия отказ е бил налице. По тези мотиви съдът е отхвърлил искането за изменение на прекратителното определение в частта за разноските. Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи отменителни основания и като краен резултат то е правилно, но при коригиращи мотиви. Искането за присъждане на направените разноски се съдържа в самата жалба, поради което правилно е прието, че е сторено своевременно. Видно от доказателствата по делото, към момента на подаване на жалбата на А. мълчалив отказ е бил налице, поради което заявителят е имал правен интерес от оспорване. Исканата административна услуга е извършена след подаване на жалбата, с което действително административният орган е оттеглил мълчаливия отказ. С което, според настоящата инстанция е налице хипотезата на чл. 159, т.4 от АПК, а не тази по т.8. Производството по делото е прекратено на основание чл. 159, т. 8, пр. 1 АПК. При оттегляне на жалбата законът не предвижда отговорност на ответника за разноски. Оттегляне на жалбата обаче не е налице. Настоящият казус се е развил при наличие на хипотезата на оттегляне на акта от административния орган. С това уточнение крайният резултат не се променя, тъй като разпоредбата на чл. 143, ал.2 от АПК ясно указва, че подателят на жалбата има право на разноски и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения административен акт. Правилен е решаващият извод на съда, че заплатеното адвокатско възнаграждение не се явява прекомерно. То е съобразено с фактическата и правна сложност на делото. Искането на Областния управител за намаляване на адвокатското възнаграждение е неоснователно, доколкото с оглед фактическата и правна сложност на процесното производство заплатеното възнаграждение не надхвърля обичайно присъжданите на процесуалните представители разноски по дела с подобен характер. В този смисъл е и указанието на СЕС по дело С-438/22 съдът да преценява във всеки конкретен случай релевантните обстоятелства, характеризиращи случая, както икономическият и правен контекст, в който той се вписва. При тези данни настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че органът, с поведението си, е дал повод за завеждане на делото, поради което следва да понесе отговорността за разноските в производството и при прекратяването му при отпаднал впоследствие правен интерес на жалбоподателя от търсената защита. Това е така, защото при решаване на въпроса за отговорността за разноски съдът правилно е съобразил извода си за съществуването на мълчалив отказ на задължения субект да удовлетвори отправеното до него искане на Н. И. Н. и наличието на правен интерес от оспорването към датата на подаване на жалбата, т.е ответникът е дал повод за сезирането на съда от оспорващия. При съответни на данните по делото фактически установявания неоснователни са релевираните в частната жалба доводи, че последвалият позитивен акт след постъпването на жалбата в съда води до първоначална липса на правен интерес от търсената съдебна защита поради отсъствие на годен за обжалване административен акт. Именно мълчаливият отказ на ответника за издаване на исканите със заявление рег. № ОА23-11911от 16.10.2024 г. документи е станал причина за образуване на производството по оспорване. Ето защо, по аргумент на чл. 78, ал. 2 ГПК, вр. чл. 144 АПК, след като ответната страна с поведението си е дала основание на жалбоподателя да сезира съда с оспорването, същата следва да понесе отговорността за разноските в производството. Неоснователен е и доводът в частната жалба за прекомерност на претендираните и присъдени в полза на жалбоподателя Н. И. Н. разноски. Отговорността за разноските в съдебноадминистративното производство е гражданско облигационно отношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него (по аргумент от чл. 143 от АПК). Състои се в правото на едната страна да иска и задължението на другата да плати направените разноски от страната, в чиято полза е решено делото. По делото са налични доказателства, че присъдените от първоинстанционния съд разноски са доказани като реално извършени от жалбоподателя, включително и тези за адвокатско възнаграждение на упълномощения да го представлява пред съда адвокат А. Тинчев. За да защити интересите на всяка от страните в процеса и да я предпази от заплащане на разноски, които са неоснователно завишени, законът е предвидил правото за намаляване на прекомерно определения адвокатски хонорар. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗА), където в ал. 2 е предвидено, че размерът на възнаграждението на адвоката трябва да бъде справедлив и не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния по вид работа. Настоящият състав намира, че посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения установяват минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на възнаграждението, съобразно вида на делата, техния предмет и защитавания интерес. Поисканият адвокатски хонорар не е прекомерно завишен, доколкото предвиденият в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 1000.00 лева. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение не страда от посочените в частната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила.. Воден от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд – трето отделение