Определение № 3825 от 02.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4267/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез Т. П. – прокурор в Апелативна прокуратура София, срещу решение № 3845 от 13 юли 2023г., постановено по в.гр.д. № 4165/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20195179 от 7 октомври 2021 г., постановено по гр.д. № 20340/2021 г. по описа на Софийски районен съд в обжалваната част за осъждане на прокуратурата да заплати на О. Ф. П. обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 2000 лева от общо претендирани 20000 лева, вследствие незаконно повдигнато му обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което е бил признат за невинен и оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху главницата. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че решението е необосновано поради необсъждане на всички релевантни обстоятелства, обуславящи основанието и размера на деликтната отговорност. В мотивите на въззивния съдебен акт не се съдържал отговор на въпроса защо именно сумата от 2000 лева е приета за справедлива обезвреда по разглеждания казус. Необсъдени от въззивния съд останали обстоятелствата относно значението на продължителността на досъдебната фаза на наказателния процес, наложената най-лека мярка за неотклонение и липсата на желание от страна на подсъдимия, респ. липсата на създадени пречки от органите на досъдебното производство за напускане пределите на страната от него. Твърди се, че спрямо ищеца са били водени и други наказателни производства, които не били взети предвид с оглед разграничението на вредите. За размера на присъденото обезщетение не била взета предвид и съпоставката между продължителността на обвинението и продължителността на съдебната фаза на наказателния процес, която обхващала значително по-продължителен периода от време, а именно: 09.10.2010 г.-11.04.2016 г. Заявяват се доводи за съществено нарушение на материалния закон и процесуалните правила, поради несъобразяване с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД: въззивният съд бил приел значително завишен размер на присъденото обезщетение, некореспондиращ със събрания по делото доказателствен материал, както и с действителния обем и интензитет на търпените от пострадалия душевни болки и страдания; въззивният съд безкритично възприел анализа на първата инстанция досежно доказателствата и кредитирал изцяло свидетелски показания на заинтересовано от изхода на делото лице. По отношение на акцесорния иск за законна лихва, касаторът обосновава оплаквания за неправилното й определяне по размер и период и необсъждане на възражението за изтекла погасителна давност. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Ответникът О. Ф. П., чрез адв. Б. А., в отговор излага доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на оплакванията, сторени с касационната жалба. Въззивният съд взема предвид следните установени по делото обстоятелства: против О. П. е образувано досъдебно производство на 27.04.2010 г. за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 НК; с постановление за привличане на обвиняем от 15.10.2010 г. П. е привлечен в такова качество за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК; по обвинителен акт е образувано н.о.х.д., като с присъда, потвърдена с решение (влязла в сила на 11.04.2016 г.), П. е оправдан. Гласните доказателствени средства, събрани в хода на процеса (преценени съгласно чл. 172 ГПК като последователни и житейски логични, без констатирани противоречия) установяват притеснения у ищеца: св. П. заявява, че наказателното преследване се е отразило зле в личен и професионален план на ищеца; неудобно му било, че е набеден без нищо, хората ги познавали с добро име; имал стабилна приятелка, която го изоставила; не смеел да излиза, защото се притеснявал, че му се подиграват, че е крадец; до ден днешен, като стане нещо по селото, обвиняват него, защото му излязло име; по цяла нощ не спял, будел се; не е ходил на лекар, като свидетелката му давала успокоителни по свое усмотрение; притеснявал се, че ще го осъдят за нищо, тормозел се много, не са го искали никъде на работа. Претенцията за неимуществени вреди е счетена за основателна до уважения от районния съд размер предвид събраните писмени и гласни доказателства. Посочена е презумпцията, че дадено лице е претърпяло неимуществени и имуществени вреди, тъй като самото наказателно преследване по своето естество е дейност, принципно оказваща негативно въздействие върху психиката (евентуално физиката) на дадено лице и неминуемо рефлектира негативно върху отношенията на обвиняем/подсъдим с негови близки, приятели, в който смисъл се счита, че събраните в процеса доказателства досежно търпените от дадено лице неимуществени вреди могат да се ценят единствено в контекста на това какъв размер обезщетение се дължи, а не в контекста на това дали се дължи обезщетение. За установени по безусловен начин са счетени търпени от ищеца неимуществени вреди, оценени като обезщетителна сума правилно от районния съд, в която връзка съдът отчел нормата на чл. 52 ЗЗД, изхождайки от посочените принципни съображения и взимайки предвид продължителността на наказателното производство, и конкретните по случая обстоятелства – естество и вид на претърпените неимуществени вреди. За установена е счетена пряка връзка между обема увреждане, свързан със злепоставянето на ищеца и продължителността на наказателното преследване срещу него: повдигнато му е обвинение в извършването на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК; повдигнатото обвинение е станало обществено достояние, освен на семейството, на познатите му, било е съпроводено с ограничения. Несъмнено публичното дискредитиране на лицето като обвиняем/подсъдим в конкретните предели на обвиненията, по които впоследствие е оправдано, е вреда в обхвата на пряката причинна връзка с действията на правоохранителните органи. При тези съображения и като отчита приноса на районния съд, въззивният съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционното решение съобразно чл. 272 ГПК. Върховният касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, очертани в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По първия въпрос при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не се констатира отклонение от практиката на ВКС, съответно от постановките на ППВС № 4/1968 г. Еднозначно от касационния съд се приема, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Преценката на съда за справедливото обезщетяване при всеки конкретен случай на претърпени вреди от незаконно наказателно преследване се гради на данни по делото за вида и степента на засягане на съответното благо за ищеца, съобразявано в контекста на ценността му за увреденото лице, при несъмненото предпоставяне, че всяко незаконно наказателно преследване накърнява основни блага за ищеца. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване, както е сторено в случая и затова въпросът не обосновава допускането на касационното обжалване. При определяне на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите си съдът следва да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, не е абстрактно понятие. В този смисъл е и разрешението, дадено в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. – размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. В конкретния случай, въззивният съд макар и по-общо, е посочил обективните фактически положения, от които изхожда, за да определи размера на дължимото справедливо обезщетение. Позовал се е както на свидетелските показания, така и на съвкупността от писмени доказателства, тежестта и рефлексията на повдигнатото обвинение в моралната сфера на пострадалия. Съобразил е и обема на съпровождащите ограничения ведно с обективната продължителност на наказателното преследване. При това положение се заключва, че въззивният съд е отчел в цялост задължителните постановки на цитираното постановление на ВС и поради това поставеният от касатора въпрос не обосновава допустимост на касационното обжалване. Не се установява и отклонение от друга трайно установена практика на ВКС, в т.ч. цитираните от касатора решение № 673 по гр.д. № 1916/2009 г., IV г.о., решение № 62 по гр.д. № 1065/2011 г., III г.о., решение № 166 по гр.д. № 631/2016 г., IV г.о., решение № 395 по гр.д. № 159/2011 г., III г.о., решение № 300 по гр.д. № 527/2015 г., IV г.о., решение № 311 по гр.д. № 300/2017 г., IV г.о., решение № 337 по гр.д. № 1381/2009 г., IV г.о., решение по гр.д. № 1273/2009 г., ІІІ г.о. Във всички тях и в светлината на всеки конкретен случай и неговите особености са обсъдени същите принципни положения. Вторият въпрос – при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, също не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, тъй като също не се установява отклонение от трайно установената съдебна практика на ВКС относно задължението на съда да извърши преценка на всички правно релевантни факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Въззивният съд е съобразил, че е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства по делото, като прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и изложи мотиви относно своите фактически и правни изводи. За изчерпателност следва да се посочи, че неотносимите към разрешаването на материалноправния спор факти, обстоятелства и правни доводи, имащи отношение към правилността на решението, въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда. В случай, че имащата интерес от обжалване страна счита, че определен, относим и обуславящ крайните изводи на съда факт и/или доказателствено средство са останали необсъдени в акта по същество, то тя е следвало да наведе такова конкретно оплакване като ги посочи и детерминира точно. В настоящия случай посочените от касатора факти са били предмет на обсъждане във въззивното решение и поради това не могат да послужат като аргумент за допускане на касационно обжалване по посочения втори въпрос. Третият поставен въпрос, инкорпориран в допълнението към изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, по същността си представлява най-обща формулировка на предходните два и ги поглъща. Пита се има ли задължение въззивният съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора и съответно предмета на въззивното обжалване. Този въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, на което касаторът се е позовал. Съобразно т. 19 от соченото тълкувателно решение, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. В настоящия случай, въззивният съд не се е отклонил от тези принципни разяснения и е постановил обжалвания акт в унисон с тях, като освен, че е извел свои собствени правни и фактически изводи, неколкократно е отбелязал пълното съвпадение на резултата от дейността си с тази на първоинстанционния съд, в което имплицитно се съдържа и изявление за съвпадение на собствените му изводи с изводите на първата инстанция по отношение на дължимостта на лихвата. Предвид изложеното, пред касатора е стояла задача да постави правен въпрос, свързан с приложението на чл. 111, б. „в“ ЗЗД в контекста на сторените възражения, но такъв въпрос не е отправен до съда. Обжалваното решение не е постановено в противовес и с другата трайна и непротиворечива практика на ВКС по поставения въпрос, в която се приема, че въззивният съд дължи разглеждане на всички възражения и доводи на страните относно въпросите, които са от значение за решаване на делото с оглед очертаните от въззивната жалба негови предели (така в решение № 217 по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., решение № 205 по гр.д. № 5227/2016 г., ІV г.о., решение № 124 по гр.д. № 4080/2016 г., ІІІ г.о., решение № 93 по т.д. № 808/2009 г., І т.о., решение № 200 по гр.д. № 2254/2013 г., ІІ г.о., и др.). С оглед изхода на спора е основателно искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице, което се определя на 400 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,