Определение № 10727 от 28.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8647/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Е. Т. И., чрез пълномощник адв. К. Голосманова, против определение № 16917 от 04.05.2026г., постановено по адм. дело № 3640/2026г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното определение е оставено без разглеждане искането на Е. Т. И. за прогласяване нищожността на заповед № 56/23.01.2001г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Казармено-жилищен фонд и разпореждане с имущество“ и е прекратено производството по делото. В частната жалба са наведени доводи, че атакуваното определение e незаконосъобразно. По същество са развити аргументи, относими към валидността на оспорения съдебен акт, като се сочи, че бил постановен във формат „html“, който не отговарял на изискванията на Закона за съдебната власт, Правилника за вътрешния ред за използването на електронен подпис, както и на Регламент (ЕС) № 910/2014. Претендира се отмяна на определението и присъждане на направените в производството разноски. По делото е постъпил писмен отговор от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Военни клубове и военно-почивно дело", подаден чрез юрк. Райчева, с който се оспорва частната жалба като неоснователна. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в законоустановения срок. Разгледана по същество частната жалба е основателна, по следните съображения: С обжалваното определение решаващият състав на Административен съд София-град е оставил без разглеждане искането на Е. Т. И. за прогласяване нищожността на заповед № 56/23.01.2001г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Казармено-жилищен фонд и разпореждане с имущество“ /с правоприемник Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“/ и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 4 АПК, поради липса на обоснован от страна на И. правен интерес. Изтъкнато е, че при искане за прогласяване на нищожност на административен акт, оспорващият следва да обоснове засягане на своята правна сфера от акта, чиято нищожност се иска да бъде прогласена. Съдебната защита би била допустима, само ако евентуалното уважаване на искането би довело до благоприятна промяна в правното положение на оспорващия, в случая - ако би имало значение за съществуването на наемно правоотношение. Преценено е, че дори заповед № 56/23.01.2001г. да бъде обявена за нищожна, това не би имало за последица възстановяване или признаване на действащо наемно правоотношение към настоящия момент, тъй като е налице последващо волеизявление на органа за прекратяване на наемното правоотношение на отделно правно основание. С оглед на изложеното съдът е приел, че липсва пряка и непосредствена връзка между оспорения акт и актуалното правно положение на жалбоподателката, а оттам и че липсва правен интерес от предявеното искане за обявяване нищожността на същия акт. Обжалваното определение е валидно и допустимо, но неправилно. Несъстоятелни са твърденията в частната жалба, че атакуваният съдебен акт бил подписан в нелегитимен формат „html“, което поставяло под съмнение неговата валидност. Следва да се отбележи, че HTML (Hypertext Markup Language) представлява език за обмен на информация между уеб сървъри и браузъри, който се използва за създаване на уеб страници и приложения. Той позволява на разработчиците да създават и поддържат уеб страници, чието съдържание да е достъпно за всички потребители на интернет. Изложеното в частната жалба говори за непознаване на компютърната терминология и похвати, след като се твърди, че HTML e формат за постановяване и електронно подписване на съдебните актове. Съдебните актове на съдилищата в Република България се подписват електронно с Квалифициран електронен подпис (КЕП) в Единната информационна система на съдилищата. А фактът, че обжалваното определение е било видимо и четимо, посредством HTML, чието значение и функция бяха описани по-горе, по никакъв начин не засяга нито валидността на електронния подпис на съдията-докладчик от АССГ, нито валидността на самия съдебен акт. Същият напълно отговаря на изискуемата форма за постановяване на съдебни актове и удостоверителни изявления от магистратите, съгласно приложимото национално и европейско законодателство. Видно от данните по делото, със заповед за настаняване № 93/25.04.1974г. на началника на Гарнизонна жилищна част - София, В. Т. И., съпруг на жалбоподателката, тогава военнослужещ в под. 40220, и четиричленното му семейство са настанени във военно-фондово жилище на [улица], като е сключен и договор за отдаване под наем на държавен жилищен имот. Със заповед № 56/23.01.2001г., издадена от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Казармено-жилищен фонд и разпореждане с имущество“, чиято нищожност се претендира, са прекратени наемните правоотношения с В. Т. И. /починал на 07.11.2003г./, ползващ апартамент от ведомствения жилищен фонд на МО на посочения адрес. Заповедта е издадена на основание чл. 27, т. 1 от Наредба № 3/1998 г. за настаняване в жилища, ателиета и гаражи от ведомствения жилищен фонд на Министерството на отбраната. Впоследствие до Е. И. е изпратено писмо изх. № П-193/18.03.2005г., получено лично на 28.03.2005г., представляващо предизвестие за прекратяване на сключения договор за наем от 25.04.1974г., на основание чл. 27, т. 9 от Наредба № 3/1998г., като е определен едномесечен срок за освобождаване на заеманото жилище и заплащане на дължимите суми за наем, консумативи и такса битови отпадъци. Със заповед № ЗС-7/10.04.2025г., издадена от министъра на отбраната, на основание чл. 80а от Закона за държавната собственост е наредено изземването от Е. И. на описания недвижим имот, включен в жилищния фонд на МО. В депозираната пред съда жалба от Е. И. срещу заповедта за изземване са релевирани и оплаквания срещу заповедта от 2001г. с твърдения за нейната нищожност, което оспорване е отделено в самостоятелно съдебно производство, приключило с постановяване на атакуваното определение. При тези данни настоящият съдебен състав не споделя преценката на първоинстанционния съд за липса на доказан правен интерес от предявеното искане за прогласяване нищожността на заповедта от 2001г. При безспорната фактическа установеност по делото, че процесният недвижим имот е бил предоставен за ползване на В. И. и неговото семейство въз основа на настанителна заповед и сключен договор за наем, което наемно правоотношение е прекратено със заповедта от 2001г., за оспорващата, като член на семейството на наемателя, безспорно съществува правен интерес да претендира нищожност на последната заповед. Прогласяването на нищожността на този акт би заличило с обратна сила неговите правни последици, изразяващи се в прекратяване на наемното правоотношение, което безспорно е благоприятен за оспорващата факт. След като наемното правоотношение е прекратено през 2001г., то очевидно вече не е съществувало през 2005г., за да бъде прекратявано повторно, макар и на друго правно основание, както необосновано е приел съдът. Писмото, на което се е позовал решаващият състав, за да обоснове липсата на правен интерес от оспорване на заповедта от 2001г., всъщност представлява предизвестие за прекратяване на договора за наем и освобождаване на имота, издадено при вече прекратено наемно правоотношение и уреждащо последиците от това прекратяване. За оспорващата съществува правен интерес от предявеното искане за обявяване нищожността на заповедта от 2001г., тъй като въпросът за наличието на валидно наемно правоотношение е пряко свързан с въпроса дали владее имота на годно или на отпаднало основание, а оттам и дали има законово основание да бъде разпоредено изземването му. Като е достигнал до извод за липса на правен интерес от предявеното искане за обявяване нищожността на административен акт, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, а делото – върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С оглед изхода на спора първоинстанционният съд следва да се произнесе по претенцията на частния жалбоподател за присъждане на разноски за настоящото производство пред ВАС на основание чл. 236 АПК вр. чл. 226, ал. 3 АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение