Определение № 920 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2541/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба на ответника В. Н. А. срещу решение № 341/19.01.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 6955/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). Насрещната страна – ищецът „Квартал“ ЕООД, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а при условията на евентуалност – че жалбата е неоснователна. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима по следните съображения: С обжалваното въззивно решение СГС е обезсилил първоинстанционното решение № 20035288/08.02.2021 г. по гр. дело № 58096/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), като постановено по непредявен иск, и е върнал делото на друг състав на СРС за произнасяне по предявения иск. Във въззивното решение е прието, че предявеният по делото по реда на чл. 422 от ГПК установителен иск за дължимостта на процесната сума 7 161.24 лв., за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр. дело № 32279/2015 г. на СРС, е с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 102 (чл. 101) от ЗЗД – за реално изпълнение на договорно задължение, произтичащо от заместване/встъпване в дълг. Този извод въззивният съд е направил въз основа на изложеното в исковата молба и уточнителните молби, включително подадената такава пред въззивната инстанция, в които дружеството-ищец е заявило твърдения за следното: На 19.06.2009 г. ответникът-касатор е станал съдружник в дружеството-ищец и в периода 19.06.2009 г. - 05.10.2011 г., по силата на пълномощно, дадено му от управителя на дружеството, ответникът е извършвал дейност по доставка на стоки, предлагани от дружеството. Стоките били предавани от ответника на клиентите, а цената му била плащана по издадени фактури в брой, като ответникът отчитал парите в касата на дружеството, но по посочените в исковата молба фактури ответникът не е отчел плащания. След разговор с ответника, последният се задължил с декларация с нотариална заверка от 28.09.2011 г. да отчете сумите в общ размер 13 066 лв., като бил определен и краен срок – 31.10.2011 г. За вземането била издадена заповедта за изпълнение по гр.д. № 32279/2015 г. на СРС, срещу която ответникът подал възражение. Ищецът моли съда да бъде признато за установено, че ответникът му дължи процесната сума 7 161.24 лв. (размерът на иска е изменен в съдебно заседание на първата инстанция), представляваща паричната равностойност на стоката, която ответникът-касатор е взимал от дружеството-ищец, поето като задължение с нотариално заверената декларация от 28.09.2011 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. В изпълнение на дадените от въззивния съд указания, дружеството-ищец е уточнило, че ответникът се е задължил да изпълни поети задължения от третите лица (купувачи на стоките), като е встъпил в дълга им по процесните фактури, на основание нотариално заверената декларация, което е и основанието за издаването на заповедта за изпълнение по гр.д. № 32279/2015 г. на СРС. При тези твърдения на дружеството-ищец, възприети от въззивния съд като основанието на предявения иск, процесният договор между страните за встъпване/заместване в дълг е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 и ал. 3 от ТЗ, тъй като едната страна по него е търговско дружество и договорът е свързан с упражняваното от дружеството-ищец занятие. Следователно, спорът по делото е търговски по смисъла на чл. 365, т. 1, пр. 4 и пр. 5 от ГПК, тъй като с предявения от ищеца-търговец установителен паричен иск се претендира реално изпълнение по процесната търговска сделка между страните. За този извод е без значение, че делото е образувано като гражданско, както и че ответникът е физическо лице, което не е търговец. Съгласно чл. 287 от ТЗ, разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете страни по търговската сделка, а и касаторът-ответник е сключил процесния договор за встъпване/заместване в дълг (след проведени разговори е подписал нотариално заверената декларация) в качеството си на съдружник в дружеството-ищец и във връзка с дейността си като негов пълномощник, т.е. договорът е свързан с извършваната от ответника професионална дейност, като той очевидно не ползва услуги по договора, което изключва възможността ответникът да има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно, в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 113, изр. 2 от ГПК, а е приложима разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ГПК, съгласно която въззивното решение по делото не подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по търговско дело с цена на иска от 7 161.24 лв. – до 20 000 лв., и е влязло в сила на датата на обявяването му съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК. В смисъла на гореизложеното са и подробните разяснения, дадени в мотивите към тълкувателно решение № 3/2019 г. от 23.02.2022 г. на ОСГТК на ВКС. По така изложените съображения, касационната жалба следва да се остави без разглеждане и образуваното по нея касационно производство следва да се прекрати. Тъй като съгласно постановеното с необжалваемото и влязло в сила въззивно решение, производството по делото следва да продължи своето развитие пред първоинстанционния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, с настоящото определение не се приключва делото по смисъла на чл. 81 от ГПК, поради което с него не следва да се присъждат разноски, а по претенциите на страните за разноски следва да се произнесе първоинстанционният съд – съобразно постановения от него изход на делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение