Определение № 2320 от 02.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1788/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал.1, т.1 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба от „Енергийна компания Бонев“ ЕАД, гр.София, чрез процесуален пълномощник, срещу Определение № 41690 от 12.12.2025г., постановено по адм. д. № 5635/2025 г. по описа на Административен съд – София град. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно и претендира неговата отмяна. Счита, че мълчаливият отказ на Председателя на Управителния съвет на Фонд „Сигурност на електроенергийната система“ /Фонда/ е годен предмет на оспорване, тъй като именно този орган е оправомощен да начислява дължимите към Фонда средства, да извършва плащания от тях, както и да прихваща чрез акт за прихващане вземанията си по Закона за енергетиката /ЗЕ/ и Закона за държавния бюджет на Република България за 2024г. / ЗДБРБ за 2024ж./ срещу задължението си за заплащане на премия по чл. 36и ЗЕ. Ответникът по частната жалба – Председателят на Фонд „Сигурност на електроенергийната система“, с писмен отговор оспорва основателността й. Сочи, че няма компетентност да издава актове за възстановяване на целеви вноски, поради което с непроизнасянето му в срок по искането на дружеството не възниква мълчалив отказ по чл. 58, ал.1 АПК. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, за да се произнесе, съобрази следното: С обжалваното определение АС - София град е оставил без разглеждане жалбата на „Енергийна компания Бонев“ ЕАД срещу мълчалив отказ на Председателя на Управителния съвет на Фонд „Сигурност на електроенергийната система“ /Фонда/ да издаде акт за възстановяване на недължимо платени вноски по §3 ПЗР на ЗДБРБ за 2024г. по подаденото от дружеството искане с вх. № ФСЕС-152-3/14.04.2025г. и е прекратил производството по делото. За да достигне до извод за недопустимост на оспорването, решаващият състав е приел, че е налице хипотезата на чл. 159, т.1 АПК. Този извод е обоснован от следните решаващи доводи: Искането е подадено на основание чл. 129 ДОПК, но по аргумент от чл. 128 ДОПК този ред е приложим само за възстановяване или прихващане на данъци и осигурителни вноски по данъчното и осигурителното законодателство, но не и за възстановяване на вноски по §3 ПЗР ЗДБРБ за 2024г. Разпоредбата на чл. 36в, ал.6 ЗЕ изрично сочи правомощията, предоставени на Председателя на Управителния съвет на Фонда, но в техния обхват не се включва компетентност за издаване на акт за възстановяване на недължимо платени вноски по §3 ПЗР на ЗДБПБ за 2024г. Друг извод не следва от разпоредбата на §3, т.17 ПЗР на ЗДБРБ за 2024г., която предвижда, че Председателят на УС на Фонда може да прихваща вземанията си за целеви вноски по ал.1, 3, 4 и 5 срещу задължението за заплащане на премия по чл. 36и ЗЕ въз основа на акт за прихващане на вземанията, тъй като разширително тълкуване или прилагане по аналогия на норми, предоставящи материална компетентност на административен орган, е недопустимо. При липсата на компетентност на сезирания орган да се произнесе по подаденото искане, първостепенният съд е приел, че непроизнасянето в срок на Председателя на УС на Фонда не може да се счита за мълчалив отказ, който е годен предмет на оспорване. По тези съображения е достигнал до заключението, че е налице хипотезата на чл. 159, т.1 АПК, с оглед на което оспорването е недопустимо. Така постановеното определение е правилно. С Определение № 5624 от 29.05.2025г., постановено по адм. дело № 4575/2025г., ВАС изрично е разяснил, че при непроизнасяне в срок на Фонда по искания за възстановяване на недължимо платени или събрани вноски по чл. 36е, ал.1, т.1 ЗЕ не са приложими правилата за оспорване, регламентирани в чл. 131 ДОПК. С изтичането на срока за произнасяне не възниква мълчалив отказ на орган по приходите да издаде акт за прихващане или възстановяване в процедурата по чл. 129 ДОПК. Недължимо платените или събрани вноски по чл. 36е, ал. 1 ЗЕ не са в обхвата на чл. 128, ал. 1 ДОПК и по аргумент на ал. 4 на чл. 129 ДОПК, според която на възстановяване подлежи остатъкът след извършване на прихващането. Непроизнасянето в срок по искане за възстановяване на недължимо платени вноски по чл. 36е, ал. 1, т. 1 ЗЕ не е мълчалив отказ по смисъла на чл. 131, ал. 1 ДОПК и същият не подлежи на обжалване по реда за обжалване на ревизионните актове. Както правилно е посочил първостепенният съд, Фондът е създаден на основание чл. 36б ЗЕ. Вноските във фонда по §3 ПЗР на ЗДБРБ за 2024г. се дължат по силата на закона. По аргумент от §3, ал.17 от ПЗР на същия закон, Фондът може да прихваща вземанията си за целеви вноски по ал. 1, 3, 4 и 5 срещу задължението си за заплащане на премия по чл.36и от Закона за енергетиката въз основа на акт за прихващане на вземанията, издаден от Председателя на фонда. Издаването на акт за възстановяване на недължимо платени целеви вноски не е нормативно предвидено. В тази връзка, неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че законоустановеното правомощие на Председателя на Фонда да издава акт за прихващане имплицитно включва в себе си и компетентността за издаване на акт за възстановяване на недължимо платени целеви вноски. Компетентността е израз на разпределението между държавните органи на функциите и отговорностите, с които разполага целият държавен апарат, и създава гаранция за законност и защита интересите на субектите, които са засегнати от съответното волеизявление. В тази връзка е и принципът на "законност", регламентиран в чл. 4, ал. 1 АПК, според който административните органи действат в рамките на правомощията си, установени от закона, а последното е в основата на възприетото в практиката становище, че правомощията на административните органи винаги се съдържат в конкретен нормативен акт. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/21.01.2022 г., постановено по т. д. № 4/2019 г. на Общото събрание на съдиите (ОСС) на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, качеството на административен орган се придобива въз основа на закон, даващ право на съответния орган (от системата на изпълнителната власт или друг правен субект или организация, осъществяващи публични функции или предоставящи обществени услуги) да издаде съответния административен акт служебно или по искане на гражданин или организация (чл. 24, ал. 1 АПК). Отличителният белег на административните органи, участници в правния оборот, е тяхната административна правосубектност, състояща се в нормативно признатата способност на органа да има административни правомощия, да бъде носител на административнопроцесуални права и адресат на административнопроцесуални задължения. Като условие за законосъобразност на административните актове (чл. 146, т. 1 АПК), компетентността на издателя предопределя не само валидността на направеното волеизявление, но и приложимостта на фикцията по чл. 58, ал.1 АПК. Затова Върховният административен съд е последователен в разбирането си, че нормите, уреждащи компетентността, не могат да се тълкуват разширително, а се прилагат stricto iure във всеки един конкретен случай. Именно стриктното тълкуване на разпоредбата, овластяваща Председателя на Фонда само с правомощието да издава акт за прихващане, но не и за възстановяване на недължимо събрани целеви вноски, сочи, че той не е компетентен да се произнесе по депозираното от дружеството искане за възстановяване. Друго не следва от цитираните разпоредби на ДОПК относно акта за възстановяване или прихващане, тъй като производството пред председателя на Фонда не е такова по установяване на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски, както и по обезпечаване и събиране на публичните вземания, възложени на органите по приходите и публичните изпълнители по смисъла на чл. 1 от същия кодекс. Прихващането е способ за погасяване на две насрещни задължения, които са еднородни, изискуеми и ликвидни до размера на по-малкото от тях. Възстановяването на недължимо платени суми е връщане на остатъка след прихващане, а при липса на две насрещни задължения - реституция на полученото в пълен размер. Така очертаните специфики на коментираните погасителни способи ясно сочат, че не е налице идентитет по между им, поради което не може да се приеме, че правомощието за издаване на акт за прихващане имплицитно включва и компетентност за издаване на акт за възстановяване. Разпоредбата на §3, ал.17 ПЗР ЗДБРБ за 2024г. предоставя точно определен обем властническа компетентност на председателя на Фонда относно целевите вноски по ал.1, 4, 5 и 6, а разширителното й тълкуване е недопустимо. При липсата на нормативно предоставена на Председателя на Фонда материална компетентност за произнасяне по предявеното от дружеството искане за възстановяване, правилно първостепенният съд е приел, че изтичането на срока за произнасяне по искане до некомпетентен орган изключва приложимостта на фикцията по чл. 58, ал.1 АПК. С изтичането на този срок не е възникнал мълчалив отказ по искането за възстановяване, с оглед на което правилно решаващият състав е приел, че е налице хипотезата на чл. 159, т.1 АПК. Липсва годен предмет на съдебно оспорване, поради което същото е недопустимо. / така и Определение №8897 от 29.09.2025г. по адм. дело № 8897/2025г., ВАС, I отд./ Като е достигнал до същия краен извод, АССГ е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран, Върховния административен съд, състав на Първо отделение