Особено мнение по определение, приключващо дело от 24.02.1994 г. на КС по к. д. № 21/1993 г.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

София, 24.02.1994 г.

Особено мнение на съдията Пенчо Пенев

Относно искането за обявяване на решението на Народното събрание от 17.09.1993 г. по доклада на Временната анкетна комисия за проучване и установяване на факти, свързани с нарушаване принципа на доброволността при определяне на етническата принадлежност на учениците от общините Якоруда и Гоце Делчев, за противоконституционно, правилно Конституционният съд приема в определението си от 24.02.1994 г., че „след като двама от 48-те народни представители са оттеглили подписите си под искането и продължават да го поддържат само 46 народни представители, не е налице оправомощен субект според изискванията на чл. 150, ал. 1 от Конституцията". Особеното ми мнение е само по отношение на частта от определението, с която се „отклонява искането на шестте народни представители от 36-ото Народно събрание за произнасяне за съответствието на същото решение на Народното събрание с Международния пакт за гражданските и политическите права".

Конституционният съд е постановил определението си в тази част, приемайки, че искането, поддържано от основната група от 46 депутати, към която са се присъединили с т. нар. „особено мнение" още 6 депутати, не съдържа диспозитив за произнасяне на съда по чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията. Намирам такова тълкуване на искането за твърде догматично. Наистина в него in finе се говори само за установяване на противоконституционност на решението на Народното събрание. За това обаче изрично се препраща към мотивите, изложени в искането. Казва се: „Въз основа на гореизложените аргументи отправяме настоящото искане." Прочитът на тези аргументи води до извода, че те почти изцяло се основават на твърдяното противоречие на решението с чл. 18 и 27 от Международния пакт за гражданските и политическите права, по които Република България е страна. Прави се изрично позоваване и на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, че международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Всичко говори за мотивировка, насочена към искане по чл. 149, ал. 1, т. 4 — Конституционният съд да се произнесе за съответствието на решението на Народното събрание с международен договор, по който Република България е страна. Във финалната част на искането обаче се говори само за противокон-ституционност. Явно е противоречието между мотивите и диспозитива. Конституционният съд трябваше или сам да квалифицира искането, изхождайки от неговия общ дух и смисъл, като приеме, че е сезиран с искане по чл. 149, ал. 1, т. 1 и 4, или на основание чл. 19, ал. 1 във връзка с чл. 18, ал. 1 и ал. 2, т. 5 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд да даде указание на групата народни представители да прецизира искането си, като отстрани противоречието между диспозитив и мотиви.

Това на още по-голямо основание трябваше да бъде сторено при наличието на категорично формулирано искане от допълнителната група от 6 народни представители, които заявяват, че се присъединяват към искането на останалите 46 относно произнасянето на Конституционния съд по въпроса, дали атакуваното решение на Народното събрание е съобразено с общопризнатите норми на международното право и международните договори, по които Република България е страна.

Възниква и един втори въпрос, по който Конституционният съд по понятни причини (считайки, че няма направено искане) не се е произнесъл, и той е: възможно ли е на основание чл. 149, ал. 1, т. 4 да се атакува решение на Народното събрание, а не закон, както е записано в текста. Мисля, че отговорът трябва да бъде положителен. Наистина в текста става дума за съответствие на закон, но мисля, че историческото, систематичното и смисловото тълкуване на текста трябва да ни доведе до извода, че се има предвид не само закон, а и решение и изобщо всеки друг акт, приет от Народното събрание - например декларация или обръщение. Липсва аргумент, който да обоснове отделянето на тези актове от визирания в чл. 149, ал. 1, т. 4 контрол, упражняван от Конституционния съд.

Буквалното тълкуване на разпоредбата може, без каквото и да било разумно политическо и юридическо оправдание, да изключи една голяма категория актове на Народното събрание от упражняването на конституционен контрол за съответствието им с общопризнатите норми на международното право и международните договори, по които Република България е страна. Ако приемем, че липсва механизъм за упражняване на такъв контрол, ще направим възможно възникването на хипотези, в които не биха могли да бъдат контролирани действия на Народното събрание, с които то може да пренебрегне приети от самото него или от избрания от него висш изпълнителен орган договорености. Това е недопустимо от гледна точка на основополагащи принципи на модерния конституционализъм, като принципа за правовата държава (чл. 4, ал. 1) и принципа за инкорпориране във вътрешното право на всички международни договори, ратифицирани по конституционен ред, както и техния приоритет пред нормите на вътрешното законодателство (чл. 5, ал. 4 от Конституцията).

По всички изложени съображения оставам на особено мнение по отношение частта на определението, с която в мотивите е прието, че липсва искане от страна на групата от 46 народни представители за обявяване на несъответствие на решението на Народното събрание от 17.09.1993 г. с Международния пакт за гражданските и политическите права, както и по отношение частта от диспозитива на същото определение, с която се отклонява искането на 6 народни представители за произнасяне на Конституционния съд по същия въпрос.