Определение № 5142 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 743/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 450 от 28.08.2024г. по гр.д. № 173/2024г. на Благоевградския окръжен съд, с което е обезсилено изцяло решение № 621 от 26.09.2023г. по гр.д. № 932/2022г. на Благоевградския районен съд и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав за произнасяне по предявения иск. Касационната жалба е подадена от ответниците по иска П. И. Е., Е. К. Е., В. Е. Е. и Б. Е. Е. чрез адвокат В. К.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите считат, че решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд и е очевидно неправилно. Поставят въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да разгледа, анализира и прецени всички доказателства, да обсъди и се произнесе по всички доводи и съображения на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не. Ответниците по касационната жалба Г. К. М., О. К. М., М. Л. С., Л. Н. С., Г. Н. С., С. Г. С., П. В. Ш., В. К. Г., К. К. С., М. М. М., Н. М. Ш. и С. И. Г., чрез пълномощник адв. А. Б. изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е иск по чл. 108 ЗС. Ищците твърдят, че са собстеници по наследство от С. А. П., починал 1931г., на общо на 40/48 ид.ч. от недвижим имот: нива от 2,699 дка., местност „В.“, имот № * по плана за земеразделяне на [населено място], [община], а по действащата КККР ПИ с идентификатор № ***, трайно предназначение на територията: земеделска; с начин на трайно ползване: нива; посочено е, че всеки един от ищците притежава: К. В. М. -1/24 ид.ч., Г. К. М. -1/24 ид.ч., О. К. М. - 1/24 ид.ч., М. Л. С. - 1/24 ид.ч., Л. Н. С. - 1/24 ид.ч., Г. Н. С. -1/24 ид.ч., С. Г. С. - 1/8 ид.ч., В. К. Г. - 1/16 ид.ч., К. К. С. - 1/16 ид.ч., М. М. М. - 1/16 ид.ч., Н. М. Ш. - 1/16 ид.ч., С. И. Г. - 1/8 ид.ч. и П. В. О. - 1/12 ид.ч. Поискано е да бъде признато правото им на собственост и ответниците да им предадат владението върху собствените им общо 40/48ид.ч. от гореописания недвижим имот. Ищецът К. М. е починал в хода на делото и в правата му са встъпили наследниците му - ищците Г. М. и О. М.. Ответниците са оспорили иска с възражения, че са придобили правото на собственост по давност. Първоинстанционният съд е намерил иска за основателен. Приел е, че ищците са част от наследниците на С. А. П., в полза на когото е възстановено правото на собственост върху имота по реда на ЗСПЗЗ, както и че ответниците не са доказали упражняване на владение върху имота в предвидения от закона срок за придобиване по давност. С постановения диспозитив е признал за установено, че ищците са собственици на 40/48 ид.ч. от поземления имот (без да посочва делът в съсобствеността на всеки от ищците) и е осъдил ответниците да предадат на ищците владението върху тези 40/48ид.ч. Въззивният съд, сезиран с жалба от ответниците по иска, е постановил обезсилване на решението като недопустимо и е върнал делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав. Изложил е съображения, че само диспозитива на решението е източник на силата на пресъдено нещо и че при съсобственост искът по чл.108 ЗС гарантира съдебна защита на правото на съсобственика в обема на притежавания от него дял, което случая означава в обема на претендираната от всеки един от ищците идеална част. Всеки от ищците е отправил искане за установяване на правото си на собственост върху процесния недвижим имот в обема на претендираната от него идеална част и съответно нейното ревандикиране. Въпреки това първоинстанционният съд е постановил диспозитив, с който е признато и ревандикирано право на собственост върху спорния недвижим имот в общ обем на притежаваните идеални части от всички ищци, който действително е посочения в исковата молба размер от 40/48 ид.ч. Според съда искането на ищците е ясно формулирано и то касае притежаваната от всеки един от тях идеална част в съсобствеността, която не е и еднаква за всички. Като се е произнесъл по предмет, за която не е сезиран, съдът е постановил недопустим акт. Констатираният порок не може да бъде преодолян нито по пътя на тълкуването на съдебния акт, нито по пътя на отстраняване на очевидна фактическа грешка или чрез допълване. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такова следва да се допусне поради съмнение за очевидна неправилност. Същата касае извода, че като се е произнесъл в рамките на общия обем права на ищците в съсобствеността, без да посочва конкретния дял на всеки ищец, съдът се е произнесъл по предмет, различен от този, с който е сезиран. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.