Определение № 133 от 10.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4418/2016 г.

Производство по чл. 248 от ГПК. С пункт 1 от частната си жалба с вх. № 2182/24.02.2017 г., Ц. А. Г. моли съда да отмени постановеното по делото определение № 54/21.02.2017 г. в частта, с която тя е осъдена да заплати разноски по делото в размер 500 лв. в полза на ЧСИ М. М.. В тази връзка се поддържа, че след като съдът е уважил молбата ѝ за възстановяване на пропуснат срок, не е имал основание да я осъжда за разноски. Евентуално се иска изменение на тази част от определението поради прекомерност на направените разноски за адвокатско възнаграждение. В тази част (пункт 1) частната жалба има характера на искане (молба) по чл. 248, ал. 1 от ГПК – за изменение на постановеното по делото определение № 54/21.02.2017 г. в частта му за разноските, компетентен да са произнесе по което е настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС. Молителката е направила и искане за отвод на съдебния състав. В тази връзка се поддържа, че единият от членовете на състава „често се явява по дела, по които определени големи адвокатски кантори имат някакви непреки интереси“; както и че определение № 54/21.02.2017 г. е вътрешно противоречиво – от една страна е уважена молбата ѝ за възстановяване на пропуснат срок, а от друга – се присъждат разноски „на напълно произволно избрана страна“. Искането за отвод на съдебния състав е неоснователно. Горните твърдения на молителката очевидно не попадат в никоя от хипотезите на чл. 22, ал. 1, т.т. 1-5 от ГПК, при които може да се иска отвод на съдия. Не са налице и други обстоятелства, които да породят основателно съмнение в безпристрастието на някой от членовете на съдебния състав, по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. Неопределените твърдения на молителката, че единият от членовете на съдебния състав, а следователно – и целият състав – разглеждал дела „..по които определени големи адвокатски кантори имат някакви непреки интереси“ не съставляват такива обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т.6 от ГПК, като се има предвид и че делата се разпределят на принципа на случайния подбор чрез електронно разпределение (чл. 9 от ЗСВ). Още по-малко, обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в безпристрастието на членовете на състава, може да бъде соченото от молителката „вътрешно противоречие“ в определение № 54/21.02.2017 г. Искането на молителката по чл. 248, ал. 1 от ГПК е процесуално допустимо – направено е в едноседмичния срок, като молителката не иска присъждане на разноски в своя полза, поради което не е необходимо да е представила списък за разноските. Разгледано по същество, искането по чл. 248, ал. 1 от ГПК е неоснователно. Съгласно изричната разпоредба на чл. 67 от ГПК, всички разноски, които са произтекли за насрещната страна от пропускането на срока и в производството по възстановяване на срока, се понасят от молителя, т.е. – независимо от изхода на това производство (дали се уважава или отхвърля молбата за възстановяване на пропуснатия срок), както е прието и в мотивите към определение № 54/21.02.2017 г. ЧСИ М. М., чрез упълномощения от него адв. И. П., в откритото съдебно заседание е оспорил и е изложил становище за неоснователност на подадената от молителката молба за пропуснат срок, като и в писмени бележки са изложени доводи в тази насока от процесуалния му пълномощник-адвокат. За оказаната му адвокатска защита в производството за възстановяване на срока ЧСИ М. М. е заплатил адвокатско възнаграждение на пълномощника си в размер 500 лв., което е удостоверено с представения в откритото съдебно заседание, договор за правна защита и съдействие № 6086654/01.02.2017 г. Също в откритото съдебно заседание адв. П. е представила и списък по чл. 80 от ГПК за тези разноски и е претендирала тяхното присъждане в полза на довереника си, който е страна по делото. От горното е видно, че не е налице соченото от молителката „вътрешно противоречие“ при присъждането на разноските с определение № 54/21.02.2017 г., нито пък те са присъдени „на напълно произволно избрана страна“. Молителката не се е явила пред съда и не е направила възражението си за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК до приключването на откритото съдебно заседание, поради което то е преклудирано, съгласно трайно установената съдебна практика, и не следва да бъде обсъждано по повод искането за изменение на определение № 54/21.02.2017 г. в частта му за разноските по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК. С пункт 2 от частната си жалба с вх. № 2182/24.02.2017 г. Ц. А. Г. иска отмяна на подлежащата на обжалване част от определение № 54/21.02.2017 г., с която ѝ се отказва предоставянето на правна помощ по делото. Частната жалба е подадена в едноседмичния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК (три дни след датата на обявяване на определението) и преписи от нея не следва да се връчват на останалите страни, тъй като производството по чл. 95 от ГПК за предоставяне на правна помощ е едностранно. Частната жалба обаче е нередовна, тъй като жалбоподателката не е представила документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 15 лв., за което следва да ѝ бъдат дадени указания. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение