Решение № 159 от 25.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5054/2008 г.

Решение № 159 от 25.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5054/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. С. Х. от гр. С. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 14.03.2008 г. по гр. д. № 2128/2007 г., с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от Х. С. Х. против С. и. към С. община иск за сумата 1300 лв., претендирана като обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. С определение № 190/14.03.2009 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за приложното поле на разпоредбите на чл. 222 КТ и § 1, т. 1 ДР на КТ. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, тъй като неправилно въззивният съд е приел, че не се установява да е работил при един и същи работодател през последните 10 години. Поддържа, че под понятието "работодател" следва да се разбира всяко физическо лице, юридическо лице или негово подразделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образование /предприятие, учреждение и др./, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение, т. е. че в настоящия случай С. и. като организационно обособено образование към С. община с. да се приеме за един и същи работодател. Ответникът по касационна жалба С. и. към С. община и. становище, че касационната жалба е неоснователна по съображения, изложени в съдебно заседание. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното: По реда на чл. 222, ал. 3 КТ Х. С. Х. е предявил срещу С. и. при С. община иск за заплащане на обезщетение, дължимо при прекратяване на трудов договор поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че не е установено Х. С. да е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия си стаж, тъй като С. я и. е станал самостоятелен работодател след 21.04.2005 г., т. е. само няколко месеца преди прекратяването на трудовото правоотношение, докато предишният трудов стаж е при С. община, срещу която иск не е предявен. Въпросите, произнасянето по които е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касаят приложното поле на чл. 222, ал. 3 КТ и § 1, т. 1 ДР на КТ и по-специално какво следва да се има предвид под понятието "работодател" по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КТ в хипотезата на чл. 222, ал. 3 КТ при настъпило преобразуване по време на съществуването на трудовото правоотношение. В решение № 1437/03.10.2005 г. на III ГО на ВКС по гр. д. № 970/2003 г. по така поставения въпрос е прието, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи само веднъж при прекратяване на трудовото правоотношение след първоначално придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо, че трудовото правоотношение е прекратявано и впоследствие отново възстановявано, като трудовият стаж се счита положен при един и същи работодател независимо от извършените структурни и други преобразувания. Настоящият състав на Второ ГО на ВКС, след преценка на застъпените становища в решението, постановено от Софийски градски съд и в цитираното по-горе решение на III ГО на ВКС по поставения въпрос, на основание чл. 291, т. 1 ГПК приема за правилно становището, изразено в решение № 1437/03.10.2005 г. на III ГО на ВКС по гр. д. № 970/2003 г., като съображенията за това са следните: Структурните и други преобразувания, извършвани в системата на една и съща организационна структура, изразяващи се в обособяване като самостоятелно звено на част от тази структура, изпълняваща специфични задачи, могат да рефлектиран върху трудовоправния статут на работника или служителя само в изрично предвидените случаи, но като цяло не могат да обусловят приложение на по-неблагоприятна за него правна норма. Организационното обособяване на част от извършваната дотогава в рамките на общата структура специфична дейност при запазване на персоналния състав и изпълняваната от работника или служителя трудова функция представлява такова преобразуване, при което обособеното занапред като самостоятелен работодател звено встъпва в съществуващите до момента трудови правоотношения, замествайки работодателя и поемайки всички негови права и задължения, вкл. задължението да изплати обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ. След като трудовото правоотношение на работника или служителя при това преобразуване не е било прекратено, той е продължил да заема същата длъжност и да изпълнява същата трудова функция и при положение, че от момента на преобразуването до момента на придобиване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е изминал период по-кратък от 10 години, структурата, в която работникът и служителят е работил преди преобразуването и новообособеното като самостоятелен работодател звено следва да се считат за един и същи работодател по смисъла на чл. 222, ал. 3 КТ. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: За да се приеме, че предявената по реда на чл. 222, ал. 3 КТ претенция за присъждане на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 месеца е основателна, по делото следва да бъде установено, че претендиращият обезщетение работник или служител е работил при един и същи работодател през последните 10 години от трудовия му стаж. В случая по делото е установено, че Х. С. е работил като инспектор в С. и. към СО от 08.03.2001 г. до 07.09.2005 г., т. е. преди и след обособяването на С. и. като самостоятелен работодател въз основа на решение на СОС, като с оглед изложеното по-горе становище следва да се приеме, че за този период трудовият му стаж е положен при един и същи работодател. В периода от 29.04.1993 г. до 28.02.2000 г. обаче Х. С. е работил като специалист в отдел "С" в ТОА"Л", която представлява самостоятелен работодател по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КТ с оглед разпоредбата на чл. 46, т. 4 ЗМСМА. Не е установено следователно претендиращият обезщетението да е работил при един и същи работодател през последните 10 години от трудовия си стаж, поради което правилно въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен. Крайният извод на въззивния съд за липсата на предпоставки за присъждане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 месеца са правилни и законосъобразни, поради което съгласно чл. 293, ал. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение