Определение № 4764 от 06.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4679/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от името на Б. Л. М. чрез адв.К. Б. касационна жалба с вх.№ 5022 от 18.08.2025 г. срещу решение № 186 от 08.07.2025 г. на Окръжен съд – Перник, постановено по гр.д. № 31/2025 г. по описа на същия съд, в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение касаторът е осъден да предаде на В. Р. Г., Р. Г. М. и Р. Р. Г. владението върху собствената им 1/2 идеална част от поземлен имот, за който е отреден парцел [№], в кв. 27 по плана за регулация и застрояване на [населено място], общ.П. и 1/2 идеална част от построените в поземления имот сгради: гараж със застроена площ от 24 кв. м., второстепенна постройка със застроена площ от 48 кв. м., второстепенна постройка със застроена площ от 3 кв. м. и сграда със застроена площ от 9 кв.м., както и 1/10 идеална част от двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 72,00 кв.м.; в частта, с която е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство, № 44, том II, peг. № 1639, дело № 218 от 2019 г. на нотариус Н. З. за посочените по-горе идеални части, както и в частта, с която е осъден да заплати разноски във въззивното производство.

Касаторът счита, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Неправилно била установена фактическата обстановка вследствие незаконосъобразен анализ на гласните доказателства, довело до погрешен извод, че касаторът не е придобил по давност наследствените части на ответниците от имота. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на ревандикационния иск.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправин въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, и имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност в рамките на наведените в жалбата доводи?

2. Представляват ли действията на сънаследника - държател по извършване на подобрения в имота без да уведомява другите наследници и да иска съгласието им изцяло от свое име и със свои средства, както и на самостоятелно деклариране на имота на негово име и заплащането на данъци за същия, снабдяването му с нотариален акт за тези части на основание давностно владение, установяването на трайна фактическа власт върху целия имот, като е лишил от достъп останалите наследници, действия по преобръщане на държанието във владение и водят ли тези действия, извършвани за период повече от 10 години, до придобиването по давност на сънаследствения имот?

Твърди се противоречие с Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС (т.19) и Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т.2) – по първия въпрос и с Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС – по втория въпрос.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация В. Р. Г., Р. Г. М. и Р. Р. Г. изразяват чрез адв.Г. Ч. становище за неоснователност на касационната жалба и липса на основание за допускането й до касационен контрол.

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:

С обжалваната част на решението съставът на въззивния съд е признал правата на собственост на ищците В. Г., Р. М. и Р. Г. върху 1/2 идеална част от наследствен поземлен имот и сградите в него и е осъдил ответника Б. М. да им предаде владението върху тяхната част. Прието е, че имотът е бил собственост на наследодателя на страните Л. М. Й., починал през 1992 г., като ищците са наследници на неговата дъщеря В. М., а ответникът е негов син. Намерено е за неоснователно правопрекратяващото възражение на Б. М., че е придобил по давност имота, като го е владял само за себе си след 2002 г. Констатирано е, че страните не спорят по осъществяването от ответника на обективния елемент от фактическия състав на придобивната давност, но предвид основанието, на което той е установил фактическата се власт върху имота, презумпцията на чл.69 ЗС се счита за оборена, тъй като съсобственикът на наследствен имот е владелец само на своята наследствена част и държател на частите на останалите наследници. Посочено е, че за да се установи, че ползващият имота наследник е променил основанието, на което упражнява фактическа власт върху частите на останалите наследници, и го е трансформирал във владение за себе си, той трябва да манифестира ясно пред тях намерението си да свои имота. Цитирани са разясненията на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС за необходимостта позоваващият се на придобивна давност спрямо сънаследници да докаже преобръщане държането на техните части във владение за себе си. Посочено е, че установените чрез свидетелските показания и писмени доказателства обстоятелства, че имотът се ползвал само от Б. М., а ищците и тяхната наследодателка не го посещавали и не заявявали претенции върху него; че приживе на общия наследодател Л. Й. ответникът построил гараж в имота; че ответникът декларирал имота в данъчната служба само на свое име – всички тези обстоятелства не представлявали демонстриране на намерение за своене на имота и завладяване наследствените части на останалите наследници. Посочено е, че извършването на ремонт на покрива не е действие, отричащо правата на ищците, а доказателствата не установявали нито съгласие на наследодателката на ищците имотът да се придобие от ответника, нито самите те да не са били допускани в имота след смъртта на майка си. Съдът приел, че във вътрешните отношения ответникът бил държател на частите на ищците, затова не бил осъществен фактическият състав на придобивната давност, на която той основал възражението си.

При тези мотиви на въззивния съд поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на решението до касационен контрол.

Първият поставен въпрос не е обоснован с твърдения за конкретни доводи, възражения или доказателства, които касаторът твърди, че са останали необсъдени от въззивния съд. По същество въпросът е във връзка с оплакване за неправилно установена фактическа обстановка, което е оплакване за необоснованост и не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

По втория въпрос решението е в синхрон с практиката на ВКС, изразена в множество решения, напр. решение № 284 от 10.05.2024 г. по гр.д. № 1734/2023 г. на ВКС, І г.о., в което е обобщено следното:

Общото правило, съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, е че правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснатото владение в продължение на 10 години, като в чл. 69 ЗС е установена презумпция, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, но следва да се счита за оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение, какъвто е случаят при наследствено правоприемство. Според разясненията, дадени в посоченото ТР, в хипотеза на съсобственост, възникнала по наследяване, съсобственикът, установил фактическата власт върху имота, е държател на чуждите идеални части и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. При спор за собственост той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите съсобственици и промяната трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Наследник може да придобие собствеността върху сънаследствен имот по давност, ако е демонстрирал пред останалите сънаследници намерението си да владее идеалните им части за себе си и от момента на установяване на владението върху чуждите идеални части е изтекъл срокът по чл. 79, ал.1 ЗС.

Според трайната съдебна практика, за да се приеме, че наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, не е достатъчно той да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот само за себе си. Това следва да стане с конкретни действия на отричане правата на останалите сънаследници върху имота, които действия да са станали достояние на тези сънаследници. Такива действия могат да бъдат например отказа на ползващия имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота или доведено до знанието на останалите сънаследници намерение на сънаследника-държател да се разпореди с имота само в своя полза, или ползването на имота по начин, който ясно показва, че изключва владението на останалите сънаследници. Декларирането на имота в данъчните служби на свое име, без това деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, не представлява действие на отричане на техните права. Плащането на данъци и консумативни разноски за имота, извършването на ремонти в него също не са такива действия, защото съгласно чл. 31 ЗС всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а когато сам е поел целите разноски за съсобствената вещ, може да иска от останалите съсобственици да му заплатят такава част от направените разноски, която съответства на техния дял в съсобствеността. Фактът, че разноските за даден имот и неговата поддръжка са поети само от един от съсобствениците, сам по себе си не означава, че този съсобственик отрича правата на останалите съсобственици. Доколкото снабдяването с констативен нотариален за придобиване на имота по давност не е действие, насочено към останалите сънаследници, то също не е годно да произведе ефект на отблъскване на тяхното владение и демонстриране пред тях намерението за своене на целия имот.

За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части съсобственикът-сънаследник следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Действията трябва да са явни и недвусмислени и да показват отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, при спор за собственост този съсобственик следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите сънаследници и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия следва да са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите сънаследници и промяната на намерението за своене следва да се манифестира явно пред тях, да се осъществи чрез действия отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Тези обстоятелства следва да бъдат доказани във всеки отделен случай. В посочената хипотеза в тежест на сънаследника, упражняващ фактическа власт върху сънаследствен имот, е да докаже, че е упражнявал тази фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано, непрекъснато повече от десет години и че е довел до знанието на останалите съснаследници намерението си да свои имота. Въззивното решение напълно съответства на посочената практика на ВКС.

В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение