Решение № 3217 от 23.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 602/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ София срещу решение № 37253/11.11.2025 г., постановено по адм. д. № 3466/2025 г. по описа на Административен съд София град, с което е отменен ревизионен акт № Р-29002924000859-091-001/03.12.2024 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП София, с който на Виваком България ЕАД са определени допълнителни задължения по ЗДДС за данъчни периоди от 01.01.2015 г. до 31.12.2015 г. в резултат на начислен данък върху начислени и платени неустойки по договори с клиенти, развалени или предсрочно прекратени в размер на ДДС от 440 476, 51 лв. и лихви в размер на 279 080, 63 лв., отказ да бъде възстановен ДДС по несъбираеми вземания в размер на 1 196 710, 68 лв. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендират се разноски. Ответната страна – Виваком България ЕАД изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна по чл. 201, ал. 1 от АПК, и при наличие на правен интерес, което я определя като процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Със заповед за възлагане на ревизия № Р-29002924000859-020-001/14.02.2024 г., издадена от органи по приходите в ТД на НАП София, е възложено извършването на ревизия на Виваком България ЕАД За определяне на задължения за ДДС за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г. На ревизираното лице, в съответствие с чл. 113, ал. 2 от ДОПК, е връчен екземпляр от заповедите за възлагане на ревизия. Със заповедта за възлагане на ревизия, в съответствие с чл. 113, ал. 1 от ДОПК, са определени данните за ревизираното лице по чл. 81, ал. 1, т. 2-5 от ДОПК, ревизиращите органи по приходите, срокът за извършване на ревизията. В хода на ревизията са извършени процесуални действия, които са описани в ревизионния доклад и в ревизионния акт. Изготвен е ревизионен доклад № Р-29002924000895-092-001/22.10.2024 г., същият е връчен на ревизираното лице, съдържа реквизитите по чл. 117, ал. 2 от ДОПК. Ревизията е приключила с издаването на ревизионен акт № Р-29002924000895-091-001/03.12.2024 г. В хода на ревизионното производство е установено, че през 2014 г. Комисията за защита на потребителите е анализирала договори с общи условия за предоставяне на електронни съобщителни услуги на телекомуникационните оператори, като някои от общите условия са обявени за нищожни по отношение на потребителите. Сред тези клаузи са и такива, които предвиждат потребителите да заплатят неустойка в размер на всички месечни такси до изтичане на срока на договора в случай на прекратяването му преди изтичането на срока. Дружеството е изменило общите си условия. Размерът на неустойката е намален съществено, така че да не надвишава шест или тримесечни такси по стандартния им размер, независимо от срока на договора. За да бъде справедливо обезщетено дружеството за разходите по предоставени преференциални условия са въведени договорни условия за начисляване на неустойка в размер на пропорционална част от действително усвоените от клиентите преференции от цената на абонаментните планове или от пазарната цена на закупени от тях устройства. Общите условия са променени както следва – от 13 януари 2015 г. – при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от шесткратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 1 май 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от трикратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 15 юни 2015 г. се дължи неустойка в размер на пропорционална част от предоставените преференции от цени на абонаментни планове и от пазарните цени на устройствата. За ревизирания период размерът на платените начислени от дружеството неустойки възлиза на 2 642 859, 01 лв., като ДДС не е начисляван на основание чл. 26, ал. 2 от ЗДДС. Установено е, че след разваляне или предсрочно прекратяване на договорите дружеството не предоставя никакви услуги на съответните клиенти и в случаите на забава на клиента да плати дължимите суми дружеството най-напред ограничава предоставянето на услугите на клиента. При условие, че клиентът не извърши дължимите плащания дружеството пристъпва към прекратяване, разваляне на договора. Именно по повод на това разваляне или прекратяване се начисляват и съответните неустойки. Съгласно установеното в хода на ревизията, неустойките са определени в три групи в зависимост от начина на определяне на размера им. За юридически и физически лица за периода до 13.01.2015 г. неустойката се определя на базата на сумата от стандартните, без отстъпката за съответната програма месечни абонаментни вноски за оставащата част от договора. От 13 януари 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от шесткратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 1 май 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от трикратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 15 юни 2015 г. се дължи неустойка в размер на пропорционална част от предоставените преференции от цени на абонаментни планове и от пазарните цени на устройствата. Органите по приходите са приели, че неустойките неправилно са третирани от дружеството като суми с обезщетителен характер, за които не се следва ДДС на основание чл. 26, ал. 2 от ЗДДС. С ревизионния акт е отказано и правото на възстановяване на ДДС по несъбираеми вземания. Установено е, че за ревизирания период размерът на сумите по фактурите, които не са платени от клиентите възлизат на 9 809 937, 36 лв. с включен ДДС. Петендираният за възстановяване ДДС е в размер на 1 196 710, 68 лв. Установено е, че веднъж претендираната сума е в размер на 941 325, 83 лв., а след това 1 196 710, 68 лв., с 255 384, 85 лв. в повече. Установено е, че тази разлика представлява сбор от две суми, първата от които 188 6611 лв. е ДДС, начислен върху нецедирани вземания, собственост на дружеството, издадени за периода от 2008 г. до 2015 г. и отписани през 2015 г., а втората сума от 66 723, 84 лв. представлява ДДС по цедирани вземания на 05.01.2016 г., отписани на 12.02.2015 г. Установено е, че вземанията, за които дружеството търси възстановяване на ДДС се разделят на три групи - 31 872, 66 лв. по фактури, известия или сметки, издадени през периода 2008 г. - 2011 г., за които е изтекъл 3 годишният давностен срок, 1 011 150, 46 лв. по фактури, известия и сметки, издадени през периода 2013 г. – 2015 г., за които 3 годишният давностен срок не настъпил през 2015 г., 153 687 лв. е ДДС на несъбраните вземания по документи, издадени през 2012 г., от които 3 559, 17 лв. са цедирани вземания и 150 088, 40 лв. са нецедирани вземания. По отношение на цедираните вземания органите по приходите са приели, че липсва активна правна легитимация за цедента да предявява искания за корекции на чужди вземания. Относно начина на упражняване на правото на възстановяване на ДДС върху несъбраните вземания, органите по приходите са приели, че това трябва да стане чрез предявяването му в рамките на декларацията за ДДС за текущ данъчен период. Това разбиране е обосновано с решение на съда на Европейския съюз по дело С-314/22, където се приема, че правото на намаляване на данъчната основа на ДДС се реализира чрез предявяването му в рамките на декларацията за ДДС за текущия данъчен период. Органите по приходите са съобразили и указание на НАП, с което се допуска за вземания към един и същ клиент по множество фактури да бъде издадено едно кредитно известие. Прието е, че изискването за документиране на корекциите не би могло да се прецени като създаващо прекомерна трудност за лицето. Установено е, че в справката са включени фактури, в стойността на които има и лизингова вноска на устройство, като към договора за услуги са сключвани и договорите за лизинг на устройство. Копия на пет такива договора са представени към искане за представяне на документи. Особеното в тези редове е, че стойността на ДДС по издадени фактури, известия или сметки е в размер на 12 572, 58 лв., а исканата корекция за възстановяване на данъка е 23 570, 31 лв., като разликата се дължи на лизинговите вноски в неплатените вземания. Органите по приходите са установили, че данъкът е начислен при предаването на устройството предмет на договора съгласно чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС. Тъй като предметът на договора не е върнат е прието, че е налице разваляне на договора поради липса на предмет, а съгласно чл. 115, ал. 6 от ЗДДС при прекратяването или развалянето на договора лизингодателят следва да издаде кредитно известие за разликата между данъчната основа на доставката по чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС и сумата, която задържа въз основа на договора, без ДДС. При осъществен съдебен контрол за законосъобразност на ревизионния акт, той е отменен като незаконосъобразен. Първоинстанционният съд е приел, че сумите, върху които с ревизионния акт е начислен ДДС представляват по същността си именно неустойки по смисъла на чл. 92 от Закона за задълженията и договорите. Приел е, че телекомуникационният оператор преди да сключи съответния договор е извършил разходи за инфраструктура, оборудване, активиране на услуги, които разходи се възстановяват чрез стойността на ползването на услугата през по-продължителен период от време, за който страните са се договорили клиентът да остане обвързан с договора. Приел е, че именно чрез неустойките телекомуникационият оператор цели да възстанови изцяло или частично вредите си от предсрочното прекратяване на договора, произтичащи от направените от него разходи. Изводите си първоинстанционният съд е обосновал с чл. 92 от Закона за задълженията и договорите. Направил е и анализ на чл. 26, ал. 2 от ЗДДС, като е приел, че от данъчната основа се изключват всякакви видове плащания, представляващи неустойки – както мораторните неустойки за забава, така и компенсаторните неустойки за разваляне на договори с продължително изпълнение. Приел е, че от систематичното място на чл. 26 от ЗДДС се прави извода за законова фикция за това, че неустойките не представляват възнаграждение по доставките на стоки и услуги и че същите не следва да се третират като такова възнаграждение за целите на определянето на данъчната основа за облагането с ДДС. Първоинстанционният съд е отрекъл приложимостта на решения на съда на Европейския съюз с оглед постановяването им след ревизирания период. По отношение на втория спорен между страните въпрос, първоинстанционният съд е приел, че не е спорно обстоятелството че вземанията са несъбираеми, независимо дали са били цедирани или са собствени вземания. Приел е, че по делото е несъмнено установена несъбираемостта на вземанията, която представлява единственото материалноправно условие за извършване на корекцията на ДДС съгласно практиката на Съда на Европейския съюз. Решението е частично неправилно. Изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на ревизионния акт в частта му, с която на дружеството са определени допълнителни задължения за ДДС в размер на 440 476, 51 лв. и са начислени лихви в размер на 279 080, 633 лв. са неправилни. Съгласно постоянната практика на съда на Европейския съюз, разпоредба от правото на съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване. Преценката дали плащането на възнаграждение се извършва като насрещна престация за доставка на услуга е въпрос, свързан с правото на Съюза, който трябва да бъде решен независимо от преценката от гледна точка на националното право. Принципно правилно е установеното от първоинстанционния съд обстоятелство, че решение от 22 ноември 2018 г. по дело С-295/17 на съда на Европейския съюз и решение от 11 юни 2020 г. по дело С-43/19 на съда на Европейския съюз, на които органите по приходите обосновават своите изводи, са постановени значително време след ревизираните периоди. Това правилно установяване, обаче не е препятствало напълно невярното разбиране на първоинстанционния съд за същността на постановените решения по отправени преюдициални запитвания. Постановените от съда на Европейския съюз решения по отправени преюдициални запитвания се ползват със задължителна сила, която обхваща както мотивите, така и диспозитива им. Задължителната сила не се отнася само до националния съд, отправил запитването, но и до всички национални съдилища. Решенията, постановени по отправени преюдициални запитвания имат и обратно действие, освен ако съдът изрично не ограничи действието им във времето. Тази съдебна инстанция съобразява в тази връзка т. 41 от решение на съда на Европейския съюз от 10 март 2022 г. по дело С-177/20, съгласно което тълкуването което дава съдът на Европейския съюз на норма на Съюза е както тя трябва или е трябвало да се прилага, и е от момента на влизането й в сила. Постановеното в производство по преюдициално запитване решение има не конститутивно, а чисто декларативно действие. В този смисъл е и решение на съда на Европейския съюз от 28 януари 2015 г. по дело С-417 2013, решение от 7 август 2018 г. по дело С-300/2017, решение от 27 март 1980 г. по дело С-61/79, решение от 13 януари 2004 г. по дело С-453/00. Следователно, първоинстанционният съд несъмнено е дължал съобразяването на решението си и с посочените решения на съда на Европейския съюз. Като не е съобразил същите, при правилно установени факти, той е постановил неправилно в тази част съдебно решение. Спор между страните по отношение на фактите не е съществувал. Установено е, че през 2014 г. Комисията за защита на потребителите е анализирала договори с общи условия за предоставяне на електронни съобщителни услуги на телекомуникационните оператори, като някои от общите условия са обявени за нищожни по отношение на потребителите. Сред тези клаузи са и такива, които предвиждат потребителите да заплатят неустойка в размер на всички месечни такси до изтичане на срока на договора в случай на прекратяването му преди изтичането на срока. Дружеството е изменило общите си условия. Размерът на неустойката е намален съществено, така че да не надвишава шест или тримесечни такси по стандартния им размер, независимо от срока на договора. За да бъде справедливо обезщетено дружеството за разходите по предоставени преференциални условия са въведени договорни условия за начисляване на неустойка в размер на пропорционална част от действително усвоените от клиентите преференции от цената на абонаментните планове или от пазарната цена а закупени от тях устройства. Общите условия са променени както следва – от 13 януари 2015 г. – при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от шесткратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 1 май 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от трикратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 15 юни 2015 г. се дължи неустойка в размер на пропорционална част от предоставените преференции от цени на абонаментни планове и от пазарните цени на устройствата. За ревизирания период размерът на платените начислени от дружеството неустойки възлиза на 2 642 859, 01 лв., като ДДС не е начисляван на основание чл. 26, ал. 2 от ЗДДС. Установено е, че след разваляне или предсрочно прекратяване на договорите дружеството не предоставя никакви услуги на съответните клиенти. В случаите на забава на клиента да плати дължимите суми дружеството най-напред ограничава предоставянето на услугите на клиента. При условие, че клиентът не извърши дължимите плащания дружеството пристъпва към прекратяване, разваляне на договора. Именно по повод на това разваляне или прекратяване се начисляват и съответните неустойки. Съгласно установеното в хода на ревизията, неустойките са определени в три групи в зависимост от начина на определяне на размера им. За юридически и физически лица за периода до 13.01.2015 г. неустойката се определя на базата на сумата от стандартните, без отстъпката за съответната програма месечни абонаментни вноски за оставащата част от договора. От 13 януари 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от шесткратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 1 май 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от трикратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 15 юни 2015 г. се дължи неустойка в размер на пропорционална част от предоставените преференции от цени на абонаментни планове и от пазарните цени на устройствата. При отричане на приложимостта на посочените по-горе решения на Съда на Европейския съюз, първоинстанционният съд е обосновал правните си изводи с характера на неустойката по чл. 92 от Закона за задълженията и договорите. По този начин първоинстанционният съд е дал неправилен отговор на основния спорен между страните въпрос, а именно дали през ревизираните периоди търговското дружество е следвало да начислява ДДС върху суми, представляващи неустойки от договори с клиенти, които договори са били развалени или прекратени предсрочно поради неизпълнение от страна на клиента. Приетото разбиране от органите по приходите е, че сумите, определени като неустойки са насрещна престация за доставката на услуги и поради това представляват възнаграждение. Всъщност квалификацията на посочените суми по националното право като неустойки е неотносима по спора и неправилно първоинстанционният съд е основал разбирането си на тази квалификация. Тази съдебна инстанция съобразява решение от 22 ноември 2018 г., по дело С-295/17 на съда на Европейския съюз, съгласно което за квалификацията на сумата, предварително определена в договора за предоставяне на услуги, която клиентът дължи при предсрочно прекратяване на договора не са решаващи фактът, че целта на тази предварително определена сума е да бъдат възпирани клиентите да нарушават задължението си да останат обвързани с договора през минималния срок и да бъдат поправени вредите, претърпени от оператора вследствие на неспазването на посочения срок, както и фактът, че по националното право посочената сума се квалифицира като неустойка. Всъщност първоинстанционният съд не е приложил чл. 2, параграф първи, б. в и чл. 73 от директивата за ДДС по отношение на квалификацията на сумите, които търговското дружество получава при прекратяване от клиентите му на договорите за предоставяне на услуги преди изтичане на договорения минимален срок на обвързаност. Съгласно чл. 2, параграф 1, б.в от директивата, подлежи на облагане с ДДС доставката на услуги, извършвана възмездно на територията на държава членка от данъчнозадължено лице, действащо в това си качество. Съгласно чл. 73 от директивата, по отношение на доставката на стоки или услуги, различни от посочените в членове 74 – 77, данъчната основа включва всичко, което представлява насрещна престация, получена, или която следва да бъде получена от доставчика срещу доставката, от клиента или от трето лице, включително субсидии, пряко свързани с цената на доставката. Съобразно приложимата практика на съда на Европейския съюз, доставката на услуги е извършена възмездно само, ако между доставчика и получателя съществува правоотношение, в рамките на което се разменят престации, като полученото от доставчика възнаграждение представлява действителната равностойност на определяема услуга, предоставена на получателя. Случаят е такъв, ако съществува пряка връзка между извършената услуга и получената й равностойност. Доставчикът предоставя услугата от момента, в който позволява на клиента да се ползва от нея, поради което фактът, че клиентът не е упражнил посоченото право, не се отразява на наличието на посочената пряка връзка. При съобразяването на това разрешение, не се отразява на така направените изводи обстоятелството, че след разваляне или предсрочно прекратяване на договорите дружеството не предоставя никакви услуги на съответните клиенти, при това положение, съдът на Европейския съюз приема, че сумата, дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност е възнаграждение за предоставяните от съответното дружество услуги, независимо дали клиентът упражнява правото си да ползва тези услуги до края на посочения срок. Неустойката се определя на базата на сумата от стандартните, без отстъпката за съответната програма месечни абонаментни вноски за оставащата част от договора. От 13 януари 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от шесткратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 1 май 2015 г. при предсрочно прекратяване на договорите се дължи неустойка в размер на не повече от трикратния размер на стандартната абонаментна такса за съответния абонаментен план, независимо от срока на договора. От 15 юни 2015 г. се дължи неустойка в размер на пропорционална част от предоставените преференции от цени на абонаментни планове и от пазарните цени на устройствата. Следователно, изплащането на сумата дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност, позволява на дружеството по принцип да получава същите печалби както ако договорът не е прекратен, съответно развален предсрочно. Тази съдена инстанция съобразява и обстоятелството, че що се отнася до значението на договорните клаузи за квалификацията като облагаема сделка, следва да се отбележи, че отчитането на действителното икономическо и търговско положение представлява основен критерий при прилагане на общата система на ДДС. При положение, обаче, че посочената сума бъде определена като обезщетение за претърпените от дружеството вреди, естеството на извършваната от клиента насрещна престация би било различно в зависимост от това дали той ще реши да ползва или не съответната услуга през предвидения в договора срок. Следователно, клиентът, ползвал услугите през целия, предвиден в договора минимален срок на обвързаност и този, прекратил договора преди изтичането на този срок, ще бъдат третирани различно за целите на ДДС. Поради това следва да се приеме, че сумата, дължима при неспазване на минималния срок на обвързаност е възнаграждение за предоставяните от дружеството услуги независимо дали клиентът упражнява правото си да ползва тези услуги до края на посочения срок. Настоящата съдебна инстанция не може да определи като правилни разбиранията, дадени в отговора на касационната жалба относно съдържанието на определени правни норми от националното законодателство на Република Португалия, доколкото не може да определи съдържанието на португалското право в посочената област. Не е била и налице и необходимост от установяването на съдържанието на чуждо право, доколкото същото не е и приложимо. В тази връзка тази съдебна инстанция не може да установи правилността или неправилността на разбирането на ответника по спора относно съдържанието на правото на Република Португалия в посочената област. Неоснователно и неправилно е разбирането на ответника по спора за неприложимост на разрешенията, дадени по дело С-43/19. Настоящата съдебна инстанция съобразява обстоятелството, че съдът на Европейския съюз не установява фактите по спора, същите се установяват от съответната национална юрисдикция, но с посоченото решение се дава отговор на въпроси, които определят предмета на настоящия спор, които въпроси са поставени като спорни и в отговора на касационната жалба – стр. 14 от касационната жалба. Един от поставените въпроси, на които се дава отговор е следва ли да се изключи квалификацията на посочените суми като насрещна престация за доставка на услуги, когато въпросната сума не съответства на сумата, която операторът би получил през остатъка от срока на лоялност, ако договорът не беше прекратен. Тази съдебна инстанция не установява приложимост и относимост на посоченото на стр. 9 от отговора на касационната жалба решение от 21 септември 2017 г. по дело С-605/15 на съда на Европейския съюз. Поставените по посоченото дело въпроси се отнасят до тълкуването на чл. 132, параграф първи от директивата за ДДС. Изглежда ответникът по спора реферира към т. 37 от това решение, съгласно която задължението на националния съд да се позовава на съдържанието на директива при тълкуване и прилагане на релевантните норми на вътрешното право се ограничават от общите принципи на правото и по-специално от принципите на правната сигурност и на недопускане на прилагане с обратна сила и не може да служи за основа за тълкуване contra legem на националното право. В процесния случай не е налице прилагане с обрата сила на правни норми, нито нарушаване на принципа на правна сигурност. Съобразява се обстоятелството, че задължителната сила на решението на съда по прюдициално запитване се отнася до тълкуването на норма от правото на Съюза и това тълкуване има чисто декларативно действие, като последица от което то произвежда действие от датата на влизане в сила на тълкуваната норма – решение от 12 февруари 2008 г. по дело С-2/06. Задължителният характер на това тълкуване следва от предимството на правото на съюза, от съдебната практика, произтичаща от решения Da Costa и Cilfit, от декларативния и ретроактивен характер на даденото от съда тълкуване, както и от целта на преюдициалното производство, а именно да се гарантират единството и съгласуваността, пълното действие и автономията на правото на Съюза. При съобразяването на така направените изводи, в тази част решението на първоинстанционния съд е неправилно, следва да бъде отменено и да се постанови ново, с което да се отхвърли жалбата на търговското дружество срещу ревизионния акт, в тази негова част. В останалата му част решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да се остави в сила. Правилни са изводите на първоинстанционния съд за неправилност на ревизионния акт в частта му, с която е отказано възстановяване на ДДС по отношение на несъбираеми вземания. Както правилно се посочва и в отговора на касационната жалба, първоинстанционният съд е следвало да даде отговор на два въпроса – дали дружеството като задължително условие за възстановяване на ДДС за несъбираемите вземания е трябвало да издаде кредитни известия и дали дружеството има правото да претендира възстановяване на ДДС за несъбираеми вземания, за които в ревизионния доклад е установено, че са били цедирани. Първоинстанционният съд е дал правилен отговор и на двата въпроса. Тази съдебна инстанция установява и обстоятелството, че именно съобразно установяванията, съдържащи се в ревизионния доклад, несъбираемите вземания на дружеството са обособени в две категории – несъбираеми вземания, които все още са собственост на дружеството и за които е изтекъл 3-годишния давностен срок по Закона за задълженията и договорите и цедирани несъбираеми вземания, определени в ревизионния доклад като вземания, които с течение на времето са цедирани на друго дружество. От съдържанието на ревизионния доклад, ревизионния акт, решението на решаващия административен орган следва, че между страните не е имало спор в ревизионното производство дали процесните вземания са несъбираеми. Такъв несъществуващ предмет на спора е въведен за първи път с касационната жалба и той е обоснован с приложимостта на правни норми, приети значително време след като вземанията са били погасени по давност. Към процесните периоди не е налице приложимост на чл. 126а, ал. 1 от ЗДДС, доколкото посочената правна норма е в сила от 1 януари 2023 г. Несъбираемостта на тези вземания с висока степен на вероятност следва и от изслушаната в производството пред първоинстанционния съд съдебна експертиза, съгласно която вземанията на дружеството в съответствие с приложимите МСФО са били оценени като несъбираеми и са отписани през процесния период. Както правилно се посочва в отговора на касационната жалба, предприетите действия по събирането на вземанията са описани на стр. 16 – 20 от ревизионния доклад. Правилно първоинстанционният съд е съобразил обстоятелството, че значителна част от претендирания за възстановяване ДДС върху несъбираеми вземания произтича от вземания от клиенти, които са данъчно незадължени лица. Те не са били документирани с фактури, а с отчети за продажби, издадени в съответствие с чл. 19 от ЗДДС. Тези получатели на доставки не са ползвали данъчен кредит за начисления данък тъй като са крайни потребители и тъй като за доставките не са издадени фактури. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че дружеството не е имало задължението да издава кредитни известия или други данъчни документи за намаляване на данъчната основа, при съобразяване на обстоятелството, че за ревизирания период, подобно изискване не се поставя от приложимите правни норми. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е съобразил решение на съда на Европейския съюз от 29 февруари 2024 г. по дело С-31/22. Съгласно т. 75 от това решение, следва да се приеме, че при липсата на релевантна правна уредба поставянето на правото на намаляване на данъчната основа на ДДС в зависимост от условието първоначалната фактура да е била коригирана, надхвърля необходимото за постигането на целта, преследвана с чл. 273 от директивата за ДДС и състояща се в отстраняване на опасността от загуба на данъчни приходи, когато това условие е станало невъзможно за изпълнение. Това важи на още по-силно основание и по отношение на задължението за уведомяване на получателя по тази фактура за намерението на нейния издател да анулира ДДС, като това задължение представлява необходимо условие, наложено от практиката на данъчната администрация за корекцията на фактурирания ДДС в случай н пълно или частично неплащане. Правилни са изводите на първоинстанционния съд и по отношение на втория спорен между страните въпрос – свързан с обстоятелството на възстановяване на ДДС за несъбираеми вземания, които са били цедирани. Правилно първоинстанционният съд е съобразил изслушаната и приета по делото съдебна експертиза, съгласно заключението на която дружеството е взело предвид всички суми, получени от цесионери като цена на цесиите, като е намалило с тях данъчната основа на несъбираемите вземания, съответно е намалило претендирания възстановим ДДС. Както правилно се посочва в отговора на касационната жалба, въпросът за корекциите на ДДС при цедиране на несъбираемите вземания от доставчика на съответните стоки или услуги е разрешен с решението на съда на Европейския съюз от 9 февруари 2023 г. по дело С-482/21. Разрешението, дадено от съда на Европейския съюз е по отношение на два въпроса – дали цесионерът след придобиване на вземанията може да предяви претенции за възстановяване на ДДС за придобитите несъбираеми вземания. Второто разрешение е на въпроса как следва да се третира за целите на ДДС платената от цесионера сума при доставчика, издал фактурите, от които произтичат несъбираемите вземания. По първия въпрос, съдът на Европейския съюз приема, че приобретателят на вземането, който не е доставчикът на стоките или услугите за целите на ДДС, не може да претендира възстановяване на ДДС, ако прехвърлените вземания са станали несъбираеми. Разрешението на първия въпрос, дадено в това решение е потвърждение на практиката на съда на Европейския съюз, установена в решение на съда от 10 октомври 2013 г. по дело С-622/11. По това дело е бил поставен въпроса в случай, че първоначално приспаднатият ДДС бъде коригиран съгласно чл. 20 от шеста директива така че в резултат на това коригиране приспаднатата сума следва да бъде напълно или частично възстановена, допуска ли шеста директива посочената сума да бъде събрана от лице, различно от извършилото първоначалното приспадане данъчнозадължено лице. Разрешението, дадено от съда на Европейския съюз е, че не се допуска сумите, дължими вследствие от корекцията на приспаднат данък върху добавената стойност да се съберат от данъчнозадължено лице различно от това, което е извършило приспадането. При съобразяването на тези обстоятелства, в тази част решението на първоинстанционния съд е правилно и тази съдебна инстанция препраща към мотивите му. Искане за присъждане на разноски е направено от касационния жалбоподател – искане за разноски в размер на 66 488, 72 евро, представляващи юриконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции. От страна на ответника по спора е направено възражение за прекомерност на претендираните разноски. Това възражение се определя като основателно. В хипотезата на чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът взима предвид множество обстоятелства, като преценява фактическата и правна сложност на делото, продължителността на производството, конкретно извършената работа. Претендираните разноски следва да бъдат разумни и пропорционални. Претендираните разноски са разумни, доколкото същите са били необходими да бъда осъществени. Претендираните разноски, обаче са непропорционални. Те се определят като такива при съобразяване на предмета на спора, неговата фактическа и правна сложност, извършеното във връзка със защитата. Тази съдебна инстанция съобразява обстоятелството, че спорът не се характеризира фактическа сложност. Съобразява се и обстоятелството на разрешени правни спорове с идентичен предмет на спора, между същите страни, но за различни ревизирани периоди. Същите изводи не следват по отношение на правната сложност на спора, доколкото по отношение на различните ревизирани периоди, предвидените „неустойки“ са били различни. Оплакванията, съдържащи се в касационната жалба са идентични на правните изводи, направени в решението на решаващия административен орган. Представените писмени бележки от процесуалния представител на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ София преповтарят касационната жалба. Представените писмени бележки в производството пред първата съдебна инстанция също така са напълно идентични на решението на решаващия административен орган.в рамките на производството пред първата съдебна инстанция, в хода на устните състезания, процесуалният представител на административния орган е направил единствено изявление за неоснователност на жалбата При съобразяване на тези обстоятелства, както и на обстоятелството на уважаване на касационната жалба само в едната й част, на касационния жалбоподател следва да се присъдят разноски за двете съдебни инстанции в размер на 15 720 евро. Искане за присъждане на разноски за една съдебна инстанция е направено от ответника по спора – по представен списък на разноските, искане за разноски в размер на 5443, 20 евро, което следва да бъде присъдено в размер на отхвърлената част от жалбата, а именно в размер на 4100 евро. Като съобрази направените фактически и правни изводи и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение