Определение № 2777 от 06.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1273/2024 г.

Производството е по чл. 248 от ГПК. Молителят ЗД „Бул инс“ АД, ответник по касационната жалба, чрез адв. М. Г. излага обстоятелства, че съдът не се е произнесъл по искането за присъждане на разноски за производството пред ВКС, приключило с определение № 2208 от 11.07.2025 г. по настоящето дело, на основание чл. 288 от ГПК. Сочи, че своевременно са представени доказателства за извършването на разноски, заплатено възнаграждение за един адвокат в размер на 11 280 лв. Ответниците по молбата, Ж. Г. Т. и З. В. Т., касационни жалбоподатели, чрез адв. Н. Д. оспорват искането за допълване на определението, постановено по реда на чл. 288 от ГПК. Правят възражение за прекомерност на заплатеното възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Позовават се на задължителното тълкуване на СЕС в решение С-438/22 г., съгласно което следва да не се прилага Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Считат, че с оглед правната и фактическа сложност по делото, възнаграждението следващо се на касационния жалбоподател за осъществената пред съда защита, не може да е повече от 500 лв. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 2208 от 11.07.2025 г. по настоящето дело съдът се е произнесъл, на основание чл. 288 от ГПК, по касационната жалба на Ж. Г. Т., лично и в качеството на наследник на В. П. Т. и З. В. Т., в качеството на наследник на В. П. Т. срещу решение № 183 от 18.12.2023 г. по в.гр.д. 402/23 г., Апелативен съд – Бургас. ЗД „Бул инс“ АД е представил отговор на касационната жалба. С молба от 30.04.2024 г., след депозиране на отговор на касационната жалба и преди произнасянето на съда, ЗД „Бул инс“ АД е представил списък с разноски, на основание чл. 80 от ГПК, както и доказателства за извършване на разноските, договори за правна защита и съдействие. Молбата за допълване на определението е подадена на 21.07.2025 г. по пощата. Следователно е подадена в предвидения в чл. 248 от ГПК срок. Представен е списък за извършените разноски, на основание чл. 80 от ГПК, инкорпориран в молбата от 30.04.2024 г. Установява се от определението, постановено по реда на чл. 288 от ГПК, че съдът е пропуснал да се произнесе по искането за присъждане на разноски, формулирано от ответника по касационната жалба ЗД „Булинс“ АД. Следователно искането за допълване на определението, постановено по реда на чл. 288 от ГПК, е допустимо. Видно е от представените доказателства, два броя договор за правна защита и съдействие, че ответникът по касационната жалба е сключил договори с адв. Г. относно процесуалното представителство на ответника по касационните жалби, по касационната жалба на всеки един от касаторите, Ж. Т. и З. Т.. По всеки от договорите за правна защита и съдействие, дружеството е заплатило на адвокат Г. по 5 640 лв с ДДС. В договорите, от адвокат Г. е удостоверено, че е получил уговореното възнаграждение в брой. Предвид направеното възражение за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът може да намали заплатеното възнаграждение, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от ЗАДв. Настоящият съдебен състав намира, че с оглед действие на решение С-438/22 г. на СЕС, задължително за всички лица в Р България, на основание чл. 267 от ДФЕС, не следва да вземат предвид определените от Висшия адвокатски съвет минимуми на възнагражденията за адвокатска работа, предвидени в Наредба на възнаграждения за адвокатска работа, издадена от ВАдвС, на основание чл. 36, ал. 2 от ЗАДв. С решение С-438/22 г. на СЕС е посочено, че правна уредба, като уредбата съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ( понастоящем Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа), приета от Висшия адвокатски съвет, който се състои само от адвокати и която Наредба не е санкционирана с държавна санкция, определя минимални възнаграждения като сдружение на предприятия по смисъл на чл. 101 от ДФЕС, т. 44 от решение С-438/22 г. Съгласно чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, е налице забрана със споразумение да се накърнява конкуренцията. Посочената Наредба, представлява такова хоризонтално споразумение за определяне на цени. Националната правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер, по-нисък от определения с наредбата, приета от съсловна организация, и от друга страна съдът не може да определя по-нисък размер от определения със същата наредба, е органичаваща конкуренцията, с оглед целта. Липсва възможност за позоваване на легитимни цели, които да са основание за приетата правна уредба. Следва да се приеме, че тази национална правна уредба е в противоречие с чл. 101 от ДФЕС, и следва да остане неприложена от съда. В решението на СЕС, т. 59-61, изрично е подчертано, че отразените стойности на възнагражденията в Наредба № 1, не могат да се ползват като реални пазарни цени, защото не са такива, те са създадени по споразумение и не отразяват реалната пазарна цена. С оглед нормата на чл. 36, ал. 1 и ал. 2, изр. 2, пр. 1 от ЗАДв, размерът на адвокатското възнаграждение следва да е справедлив. За да определи размера на дължимото от насрещната страна възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав съобрази вида на делото и осъществената защита пред касационната инстанция. Предвид предмета на делото липсва правна и фактическа сложност по спора, пред ВКС е стеснен предмета на спора, сравнение с предходната осъществена защита. С оглед вида на поставените пред касационната инстанция конкретни спорни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че липсва правна и фактическа сложност на делото. Воден от горното настоящият съдебен състав намира, че на страната следва да се възмездят направените разноски до 500 лв, от общо заплатените разноски, разграничени срещу всеки от касационните жалбоподатели. Така мотивиран ВКС