Определение № 2928 от 11.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2314/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 396, ал. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Х. Г. А., Г. М. А. и И. Х. А., чрез адв. А. Г. от САК, против определение № 3088 от 13.12.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 2207 по описа на съда за 2023 г., с което е допуснато обезпечение на предявения от „Юробанк България“ АД против Х. А. Г., Г. М. А. и И. Х. А. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 32259.22 швейцарски франка с левова равностойност към датата на исковата молба от 62625.78 лева, дължими въз основа на договор за кредит от 16.07.2008 год. и допълнителни споразумения към него, чрез налагане на обезпечителна мярка „запор” върху банковите сметки на ответниците Х. А. Г., Г. М. А. и И. Х. А. в следните търговски банки: „Общинска банка“ АД, „УниКредит Булбанк“ АД, „Банка ДСК“ ЕАД, „Обединена българска банка“ АД, „Юробанк България“ АД, „Алианц Банк България“ АД, „Търговска банка Д“ АД, „Първа инвестиционна банка“ АД, „ПроКредит Банк (България)“ АД, „Централна кооперативна банка“ АД и „Токуда Банк“ АД до размер на сумата от 62 625.78 лева, срещу определена на основание чл. 391, ал. 2 от ГПК гаранция в размер на 7 000 лева. В жалбата се излагат оплаквания за частична недопустимост и за неправилност на обжалваното определение, като постановено при условията на свръхпетитум и при липса на обезпечителна нужда. Сочи се, че с молбата, по която е допуснато исканото обезпечение се иска налагането на запор върху банковите сметки само на един от длъжниците, поименно посочен в същата, поради което в частта му, с което обезпечение е допуснато чрез запор на сметките и на другите двама длъжници, е недопустимо. В допустимата му част, според жалбоподателя, определението е неправилно, като постановено при липсата на обезпечителна нужда, доколкото процесните вземания на банката – ищец и молител в обезпечителното производство, са обезпечени с договорна ипотека върху недвижим имот, стойността на който според жалбоподателя надхвърля исковата претенция, поради което в случая се стига до свръхобезпеченост. Иска се частичното обезсилване на обжалваното определение в недопустимата му част, в останалата му част - отмяната му и по същество – отхвърляне на искането за допускане на обезпечение, претендират се разноски. Приложено е изложение на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, което не следва да се обсъжда, доколкото частната жалба не е касационна такава по чл. 274, ал. 3 вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 2 ГПК, а такава по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 396, ал. 1 от с.з. Ответникът по жалбата в писмен отговор /подвързан във въззивното гражданско дело – л. 58 и сл./ оспорва същата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК и срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 2 вр. 396, ал. 1 от ГПК. По същество същата е частично основателна. За да допусне исканото обезпечение съставът на САС е изложил, че по делото се установява да са налице кумулативно изискващите се предпоставки: 1) искът да е допустим, 2) да съществува интерес за обезпечаване, т.е. ако без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по съдебното решение, 3) да е вероятно основателен - да е подкрепен с убедителни писмени доказателства или и без да е вероятно основателен, но ако молителят изрази готовност да представи гаранция по чл. 180 и 181 ЗЗД в определен от съда размер, и 4) обезпечителната мярка да е подходяща и съответна на обезпечителната нужда. Съдът е приел, че обезпечителната нужда при паричните искове се предполага при липса на данни, които да я опровергават - възможността ответникът да се разпореди с имуществото си така, че то да не е достатъчно за удовлетворяването на ищеца. Изложено е, че искът е допустим, както и вероятно основателен, доколкото в подкрепа на този извод са представените с исковата молба писмени доказателства - сключени договори за кредит, извлечения от сметки, установяващи движението по тях, уведомленията до ответниците за задълженията им, от които се установяват финансовите взаимоотношения между страните. Съдът е изложил, че посочената от молителя обезпечителна мярка - запор върху вземанията на ответниците в банкови институции е адекватна на естеството на предявения иск - такъв за парично вземане. Обжалваното определение е частично недопустимо. Видно от съдържанието на молбата на кредитора за обезпечаване на иска му, със същата действително е поискано налагане на запор върху сметките само на ответника – длъжник Х. Г. А., който единствен е посочен в молбата поименно, а по отношение на другите двама ответници, сметките на които също са запорирани с обжалваното определение, такова искане не е формулирано, поради което и в тази му част определението, както и издадената въз основа на него обезпечителна заповед в съответната й част следва да бъдат обезсилени. В останалата му част определението е правилно. Обезпечаването на вземанията на банката – ищец по процесния договор за кредит, чрез учредяване на ипотека върху недвижим имот, не оборва по необходимост нуждата от обезпечаване на предявения иск, включително чрез допускане на мярка, като процесната – запор върху сметки, която е най-подходяща в обезпечаване на иск за парично вземане като процесния. В обезпечителното производство с присъщите му бързина и ограничен набор от доказателствени средства, не би могло да се прецени дали и доколко вписаната ипотека върху недвижим имот действително обезпечава всички вземания на ищеца, включително с оглед невъзможността за обоснована преценка на този етап на производството, досежно действителния размер на обезпечените вземания на кредитора и възможната да бъде постигната, при евентуална реализация на ипотекирания недвижим имот по реда на принудителното изпълнение, негова цена /от която по необходимост ще следва да се покрият и разноските в изпълнителното производство/. Твърденията на частния жалбоподател в жалбата му за обратното са хипотетични и се базират на предположения, поради което и според касационния състав в случая по делото не се установява претендираното от жалбоподателя свръхобезпечаване на иска, а обезщетяването на ответника за евентуалните вреди от така допуснатото обезпечение, е обезпечено чрез определената от съда и внесена от ищеца – молител, гаранция. Отговорността на страните за разноски следва да се реализира по реда на т. 5 от ТРОСГТКВКС № 6/2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение