Определение № 1278 от 08.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 425/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ш. Ю. Ч. против решение № 599/26.04.2022 г. по гр.д. № 3495/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 264873/20.07.2021 г. по гр.д. № 10873/2010 г. на Софийски градски съд, с което предявения от касатора против „Дженерали застраховане“ АД иск, с правно основание чл. 407 ТЗ /отм./ вр. чл. 52 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за търпими неимуществени вреди от смъртта на съпруга й Д. Ч., настъпила като последица от ПТП от 01.10.2005 г., причинено по вина на водача на застрахован – по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите при ответното дружество - лек автомобил, е изцяло отхвърлен. Касаторът намира решението за неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон - чл. 5 от Конституция на Република България във връзка с разпоредбите на Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година за изменение на Директиви 72/166/ЕИО, 84/5/ЕИО, 88/357/ЕИО и 90/232/ЕИО на Съвета и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на застраховка „Гражданска отговорност“, чл. 226 ал. 1 КЗ /отм./ и чл. 407 ал. 1 КЗ /отм./. Счита за неправилни и противоречащи на цитираните норми изводите на въззивния съд, относно обвързаността на ответника с присъдения по гражданския иск срещу делинквента в наказателното дело, приключило с влязла в сила присъда, обезщетение за същите неимуществени вреди. Според касатора, както пар. 1 от ДР на КЗ, така и гореупоменатата Директива фиксират значително по-голям размер на застрахователните обезщетения /до 5 милиона/, възможно предявими в този си висок размер срещу застрахователя, но не и срещу прекия извършител, като това право на пострадалия се обезсмисляло от приетото в т.1 на ТР № 1/ 23.12.2015 г. по тълк.дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Счита, че единствения подлежащ на разглеждане в производство по така предявения пряк иск срещу застрахвателя, е въпроса за справедливия размер на обезщетението, независимо от определения в наказателното производство, но не въпроса за наличието на съпричиняване и конкретния му размер. С оглед това неправилно са събирани доказателства за установяване механизма на ПТП, като по тези въпроси има и влязла в сила присъда, задължителна за гражданския съд, съгласно чл. 300 ГПК. Оспорва и извода на въззивния съд, че вземането срещу делинквента, по влязлото в сила осъдително решение на наказателния съд, е удовлетворено по образуваното при ЧСИ М.Г. изпълнително дело, за което съдът следвало да допусне съдебно - счетоводна експертиза. Намира, че не са отчетени всички обстоятелства, установими от доказателствата, от значение за определяне размера на справедливото обезщетение, в разрез с критериите, въведени с ППВС № 4/1986 г., конкретизирани с практика на ВКС, и с действащите застрахователните лимити към датата на вредата. Касаторът излага несъгласие с мотивите на съда, определящи съпричиняване в размер от 50 % на пострадалия, аргументирано на първо място със задължителното приложение на чл. 300 ГПК от гражданския съд, а на следващо място - с изслушаната по делото автотехническа експертиза, която оспорва като неправилно назначена. По изложените съображения моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване, а исковете да бъдат уважени за разликата над 50 000 лева до пълния претендиран размер. Ответната страна – „Дженерали застраховане“ АД - оспорва касационната жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване. Липсват, според ответника, поставени правни въпроси, което обуславя недопустимост на касационното обжалване. Посочва, че по същество доводите в касационната жалба не кореспондират с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение. Ответникът приема за правилна обвързаността си, като застраховател, с присъдения в тежест на делинквента размер на обезщетението от наказателния съд, като подчертава, че точно защото чл. 300 ГПК не включва поведението на увреденото лице във фактическия състав на престъплението - предмет на наказателното производство - всички възражения в тази посока са допустими за разглеждане и съответно са правилно разгледани. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно въведените касационни доводи и кореспондиращото им изложение по чл. 284 ал. 3 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Ищцата – Ш. Ю. Ч. е предявила иск, с правно основание чл. 407 ТЗ /отм./ вр. чл. 52 ЗЗД, за осъждане „Дженерали застраховане“ АД да й заплати обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на съпруга й Д. Ч., настъпила при ПТП от 01.10.2005 г., по вина на водача на застрахован – по ЗЗ„ГО„ на автомобилистите при ответното дружество - лек автомобил, в размер на 350 000 евро, последващо намален до размера на 300 000 лева. Ответното дружество е оспорило материално - правната легитимация на ищцата, акцентирайки на предявения от нея и уважен в наказателното производство срещу делинквента, приключило с влязла в сила присъда, граждански иск за обезщетение на същите неимуществени вреди, в размер на 50 000 лева,за което има издаден и изпълнителен титул. Позовава се на т.1 от ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, съгласно което, присъденото в наказателното производство обезщетение по гражданския иск срещу дееца, е горната граница, до която може да бъде задължен застрахователя по пряк иск срещу него. Противопоставено е и възражение за изтекла погасителна давност, както и за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като по същество се твърди изключително причиняване на същия, тъй като Ч. бил в състояние на тежко алкохолно опиянение, довело до невъзможността му да прецени адекватно пътната обстановка, при предприето пресичане на пътното платно - на място и по начин, способствали настъпването на ПТП. В евентуалност се оспорва размера на претендираното обезщетение, като прекалено завишен, спрямо действително търпимите вреди. В допълнителната искова молба са изложени доводи в подкрепа на материално - правната легитимация на ищцата, да претендира обезщетение за същите неимуществени вреди от застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, независимо от вече присъдено й, с влязло в сила решение срещу делинквента, такова – ТР № 2/06.06.2012г. по тълк.дело № 2/2010 г. на ОСТК на ВКС. Възразява и за преклузия на възраженията на застрахователя по механизма на ПТП и наличието на съпричиняване от пострадалия при ПТП. С отговора на допълнителната искова молба ответникът се е позовал на изплатено обезщетение в полза на ищцата от страна на осъдения делинквент - по изпълнително дело № 20118620400003 на ЧСИ М. Г. рег. № 862 на КЧСИ. Въведено е и възражение относно дължимостта на мораторни лихви върху обезщетението, считано от датата на ПТП, с позоваване на Наредба № 18 за задължителното застраховане по чл.77 ал.1 т.1 и т.2 от Закон за застраховането, която се твърди приложим нормативен акт към датата на ПТП. Акцентира се на обстоятелството, че ако биха били присъдени лихви от 01.10.2005г. до плащането на главницата, сумата би надхвърлила застрахователната сума по договора за застраховане гражданската отговорност на делинквента. По делото са назначени съдебни автотехническа и медицинска /токсикологична/ експертизи. Съгласно заключението на съдебно-токсилогичната експертиза, пострадалият Ч. бил силно повлиян от алкохол / концентрация от 2.85 промила /, каквото опиянение води да дезориентация, психическа обърканост, световъртеж, потиснатост, нарушения на зрението и възприятията, повишена мускулна некооридинираност, летаргия, атаксия, апатия и други неблагоприятни въздействия върху организма. В съдебно заседание вещо лице А. уточнява, че се касае за степен на алкохолно опиянение, квалифицирана като „ступор„, водеща до невъзможност да се обработва постъпваща информация от околната среда и да се вземат критични решения, да се управлява мисловния процес и да се координират движенията. В заключението на САТЕ е описан механизма на ПТП: пешеходецът Ч. предприел пресичане на платното след зоната на обособена пешеходна пътека, отляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила. Конкретният пътен участък е бил за двупосочно движение, с две ленти на платната във всяка посока, помежду си отделени с двойна непрекъсната линия. Пешеходецът пресякъл двете ленти за насрещното движение и след спиране на двете непрекъснати линии, предприел пресичане на лявата от двете пътни ленти на платното по посоката на движение на автомобила на делинквента. Противоправното поведение и вината на същия за настъпването на ПТП са установени с влязлата в сила присъда - нарушение на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Първоинстанционният съд е приел, че макар спрямо застрахователя да не е налице формирана сила на пресъдено нещо – с влязлото в сила решение по уважения в наказателното производство граждански иск на ищцата срещу делинквента, в което застрахователят не е страна - доколкото отговорността на същия е функционално обусловена от деликтната, в материалноправно отношение ответникът е обвързан от размера на дължимото от делинквента, присъдено по иска срещу същия, обезщетение за същите неимуществени вреди. Позовал се е на разясненията в т. 1 на ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, според което, по предявен от пострадалия пряк иск по чл. 432 ал. 1 КЗ, застрахователят е обвързан от размера на присъденото, с уважен граждански иск в наказателното производство обезщетение срещу делинквента, независимо че не е бил страна в наказателното производство. Съдът е приел за допустимо релевираното от дружеството възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и счел същото за основателно, предвид високата алкохолна концентрация в кръвта на пешеходеца и отражението й върху способността му да възприема и реагира адекватно в конкретната ситуация. Дължимото обезщетение, след отчитане на равен с приноса на делинквента принос на пострадация, е определено на 50 000 лева, колкото е присъденото от наказателния съд / очевидно приемайки за справедлив размер на обезщетението сумата от 100 000 лева /. Прието е, че за основателността на претенцията срещу застрахователя е от значение дали така присъденото обезщетение е заплатено. Съдът се позовава на удостоверение от ЧСИ М.Г., от което е видно, че по изпълнителното дело, образувано въз основа изпълнителен титул по иницираното от ищцата изпълнително производство, са събрани 65 317,94 лева, която сума надхвърля дължимото обезщетение от 50 000 лева и съответно това обуславя отхвърляне на исковата претенция. Въззивният съд, сезиран по жалба на ищцата, е потвърдил решението на първата инстанция, излагайки съображения в подкрепа на тезата за допустимост и основателност на възражението по чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Досежно размера на обезщетението е изложил подробни мотиви, че в хипотезата на чл. 407 ал. 1 ТЗ /отм./ отговорността на застрахователя към трети увередени от застрахования лица е тъждествена по обем и съдържание на тази на прекия причинител, което не е в разрив с въведените с европейското законодателство изисквания, увреденият да разполага с пряко право да иска репариране на претърпените от него вреди и от друго задължено лице, наред с делинквента. Поради това,в производството по пряк иск срещу застрахователя, при вече уважен такъв срещу делинквента, не може да бъде присъдено по-високо обезщетение от това, определено по реда на чл. 45 ЗЗД в наказателното производство, за същите вреди, от същото деяние. С тези мотиви е приел, че определеното в наказателното производство обезщетение от 50 000 лева се явява и обезщетението, което следва да се възприеме за дължимо и в настоящото производство, като се редуцира с 30%, поради установено съпричиняване от пострадалия. Така, дължимият размер на обезщетението е определен на 35 000 лева. Позовавайки се на ТР № 2/2010 от 06.12.2012 г. по т.д. № 1/2010г. на ОСТК на ВКС - че прякото право на обезщетение на увреденото лице се погасява едва след окончателното му удовлетворяване, което настъпва с плащане на обезщетението до пълния размер, изхождайки от справката на ЧСИ М.Г., представена пред СГС, за платени 65 317,94 лева и непогасени до дължимия остатък от 75 618,45 лева единствено лихви и разноски от 13 011 лева, съдът е приел / очевидно съобразявайки коригирания размер на обезщетението от 35 000 лева, при изплащана в изпънителното производство главница от 50 000 лева, с което по същество е разплатен и остатъка от 13 011 лева разноски и лихви, въззивният съд е счел, че вземането на ищцата от главница и лихви, е удовлетворено от делинквента, което обуславя неоснователност на претенцията й. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК не са формулирани материални или процесуалноправно въпроси. Страната се позовава на нарушение на правото на ЕС - чл. 6 ЕКПЧ относно „справедлив процес пред независим и безпристрастен съд“ вр. с чл. 5 от Конституцията на Република България, според който: „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат .“ Позовавайки се на Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година за изменение на Директиви 72/166/ЕИО, 84/5/ЕИО, 88/357/ЕИО и 90/232/ЕИО на Съвета и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на застраховка „Гражданска отговорност“ относно използването на моторни превозни средства и от друга страна на размера на законодателно въведените лимити на застрахователна отговорност / според касатора „1 млн. лева за едно пострадало лице“ /, по същество се развива тезата, че прекият иск срещу застрахователя е не само допустим, но и основателен, за сума над размера, присъден в тежест на делинквента, защото действително дължимият / посочен по - горе / размер, кореспондиращ с този на лимитите на застрахователна отговорност и очевидно възприеман от касатора като непосилно висок за делинквента, не би могъл да се претендира от същия. Касаторът пряко, неколкократно в текста на касационната жалба, обосновава тезата си с различните финансови възможности на делинквента и неговия застраховател. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и ППВС № 4/1968 г., в относимост към довода за неправилно определен размер на обезщетението, в разрив с критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД. С оглед довода си, че неправилно не е установен със съдебно-счетоводна експертиза размера на дълга на делинквента, с цел съобразяване изплащането му, касаторът се позовава на приетото в решение № 135/13.10.2014 г. по гр.д. № 3945/2013 г., решение № 22/11.04.2017г. по т.д. №50310/2016г. на ВКС и определение № 60696/14.01.2021г. по т.д. № 2000/2021г., без упоменати състави на ГК и ТК на ВКС. С оглед чл. 280 ал. 2 пр. първо и второ ГПК, служебната проверка на настоящия състав не установява нищожност или вероятна недопустимост на постановеното въззивно решение. Неформулирането на въпрос, относим към решаващите мотиви на въззивното решение, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Решаващите мотиви се основават на задължителна съдебна практика – ТР № 2/06.06.2012 г. по тълк.дело № 2/ 2010 г. на ОСТК на ВКС и т.1 от ТР № 1/2014 г. по тълк.дело № 1/2014 г. на ОСТК, правилно приложена от съда при преценката за допустимост, съответно за основателност на иска, с оглед влязлото в сила решение по граждански иск в наказателното производство срещу делинквента, приключило с влязла в сила присъда, с който е присъдено обезщетение за тук претендираните неимуществени вреди. Спрямо решаващите мотиви, приложението на чл. 52 ЗЗД се явява неотносимо, поради което, дори да се изведе от цитираната задължителна и каузална практика въпрос „ по приложение критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД „, то той не би удовлетворил общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. По решаващия мотив за допустимост и основателност на възражението на застрахователя, относно съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, непротиворечива е практиката на касационна инстанция, че доколкото съпричиняването не съставлява елемент от преценимия фактически състав на престъпното деяние, присъдата на наказателния съд не е обвързваща гражданския съд, относно наличието на принос на пострадалия и размера му, съгласно чл. 300 ГПК. Действително, в мотивите на решение № 292/26.05.2011 г. по нак. дело № 1537/2011г. на Върховен касационен съд е упоменато съобразено съпричиняване от страна на пострадалия, при уважаване гражданския иск в наказателното производство, но обстоятелството е убягнало както на съда, така и на страната. Касационен довод и правен въпрос, в относимост към това опущение, не са формулирани. Правно несъстоятелна е тезата на касатора, основана на различните финансови възможности на делинквента и застрахователя, с която обосновава основателност на иск за обезщетение на вреди, в размер, надхвърлящ присъденото за същите вреди и от същото деяние, с решението по уважен граждански иск в наказателния процес срещу делинквента. Касаторът превратно възприема обезщетителната функция на застраховката „Гражданска отговорност„, игнорира значението на застрахователната сума, до която е обвързан застрахователят, наред с несъстоятелно възприемане лимитите на застрахователна отговорност, като пряко приложими стойности на дължими обезщетения. Както многократно е подчертавал ВКС в своите решения, лимитите не са абстрактно приложими стойности, а съобразими при определяне размера на обезщетението, при това само като ориентир за икономическата конюнктура към датата на настъпване на вредата, с действително доказаното й съдържание. Следва да се посочи, че чл. 6 от ЕКЗПЧОС защитава права, нарушение на каквито не е предмет на касационен довод. Разпоредбата – ал.1 от която визира касаторът, предвижда: „Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело, в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона“. По начало, това право не е абсолютно и са допустими разумни ограничения, когато се преследва легитимна цел и ограниченията са пропорционални на целта. Не е препятствано правото на ищцата да се обърне към съд, конституиран в съответствие със закона. Осигурена й е възможност да заяви и докаже твърденията си, последните са обсъдени от съда и произнасянето му е при зачитане и спазване на принципа за равнопоставеност на страните. Правилността на конкретната преценка на съда по съществото на спора / доколкото се акцентира на „справедливостта„ на решението / не е обект на защита от чл.6 ЕКЗПЧОС. Още повече, че несправедливостта му страната извежда от несправедлив размер на самото обезщетение, което, както се посочи по-горе, е извън обхвата на решаващите изводи на въззивния съд, доколкото е приел да е обвързан от определения в наказателното производство размер. Не е обоснована нужда от изоставяне на формираната с т. 1 от ТР № 1/ 23.12.2015 г. по тълк.дело № 1/ 2014 г. на ОСТК на ВКС задължителна практика, в кумулативност с поставен във връзка сприложението й в конкретната хипотеза правен въпрос. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение