Решение № 653 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 111/2026 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 1473 от 24.03.2026г., постановено по делото, по касационната жалба на В. С. Г. и А. М. М.-Г., подадена чрез адв.Н. К., до касационно обжалване е допуснато решение № 826/13.06.2025г. по в.гр.д. № 88/2025г. на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав. С него, след отмяна на решение № 260452/13.08.2024г. по гр.д. № 5176/2021г. на Софийския градски съд, ГО, 24 състав, е признато за установено по иска на Б. К. С., предявен против касаторите, че договорът за замяна от 23.08.2019г., оформен с нот. акт № 174, том II, рег. № 6367, дело 328 от 2019г. на нотариус В.В., по силата на който Б. С. заменил притежаваните от него 3/4 идеални части от апартамент № * в [населено място], район *, [жилищен адрес] с площ 59,86 кв.м, състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи помещения, заедно с избено помещение № * с площ 5,58 кв.м, 1,941% ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, срещу правото на собственост върху товарен автомобил ПУХ 230 ГЕ с [рег.номер на МПС], е нищожен поради заобикаляне на забраната на чл. 152 ЗЗД. Решението на САС е допуснато до касационно обжалване, на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, по обуславящия процесуалноправен въпрос, уточнен от касационната инстанция, съгласно разясненията в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: За правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, изр.2 ГПК. Разрешението на въпроса е дадено в т.1, т.2 и т.3 на ТР № 1/09.12. 2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр.2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на решението в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. В т. 3 от цитираното ТР от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, доразвито и в казуалната съдебна практика - решение № 51/19.02.2025г. по т. д. № 1732/2023г. на II ТО, решение № 167/26.10.2017 г. по гр. д. № 209/2017 г. на I ГО и др. е разяснено, че с оглед ограничения обхват на дейността на въззивния съд съгласно чл.269 ГПК, той е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да събира доказателства за установяване на който и да е правнорелевантен факт. Предвид изложеното този състав на ВКС дава следния отговор на поставения процесуалноправен въпрос: Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд служебно проверява валидността изцяло на първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част. Служебно поверява и правилността на първостепенния съдебен акт в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Във всички останали случаи въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство, нито да събира непоискани доказателства. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: Разгледан е иск за прогласяване нищожността, на основание чл. 26, ал.1, предл.1 във вр. с чл. 152 ЗЗД, на договор за замяна на идеални части от недвижим имот с движима вещ-товарен автомобил, сключен на 23.08.2023г. между ищеца Б. С. и ответниците В. Г. и А. Г.. От фактическа страна по делото е установено че: през м.август 2019г. ищецът С. получил в заем от ответника Г. (по силата на устен договор за заем между тях) сумата 5000 лева; двамата не уговорили срок за връщане на сумата. На 23.08.2019г. С. прехвърлил на Г. и съпругата му притежаваните от него 3/4 идеални части от процесния апартамент, като в замяна получил собствеността върху товарен автомобил. На 23.08.2019г. С. упълномощил Я. Д. И. да управлява товарния автомобил и да се разпорежда с него, включително и да договаря сам със себе си. На 17.09.2019г. С. лично регистрирал товарния автомобил в КАТ, а на 01.10.2019г. Я. И., като пълномощник на С., продал автомобила на себе си за 600 лева. С. оспорил продажбата на автомобила и с влязло в сила решение искът му по чл. 40 ЗЗД, предявен срещу пълномощника Я. И., е отхвърлен. Междувременно на 18.09.2019г. Г., като собственици на 3/4 идеални части от процесния апартамент, сключили със С., като наемател, договор за наем за срок две години с месечен наем 100 лева. На 12.11.2020г. ответниците отправили предизвестие до ищеца за прекратяване договора за наем. По делото са извършени следните процесуални действия от съда и страните: В първото открито съдебно заседание пред СГС процесуалният представител на ищеца е заявил, че поддържа направеното още с исковата молба искане (оставено без уважение от СГС с определението по чл. 146 ГПК от 21.11.2022г.) да се допусне съдебно оценителна експертиза относно пазарната стойност на апартамента и товарния автомобил и да се направи справка относно образуваните против ответниците преписки по съдебни и досъдебни производства, като е изложил твърдения, че Г. извършват по занятие подобни сделки. С протоколно определение от 08.02.2023г. съставът на СГС е оставил без уважение доказателствените искания, доколкото фактите, които се цели да бъдат установени с тях са ирелевантни с оглед предмета на иска. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че е останало недоказано твърдението на ищеца, че оспореният договор за замяна е във връзка със заемния договор и с цел обезпечаване на задължението на ищеца по него. Във въззивната жалба на ищеца се съдържат бланкетни оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с обсъждането на ангажираните по делото доказателства, за неправилно приложение на чл. 152 ЗЗД и за неизяснена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, поради недопускането на исканата от ищеца оценителна експертиза. С определение № 130/21.01.2025г. САС е оставил без уважение, направеното в жалбата искане за допускане на оценителна експертиза, като е приел с оглед предмета на делото-иск по чл. 26, във ар. с чл. 152 ЗЗД, че същата е правно ирелевавантна. Същевременно, с оглед заявеното пред първата инстанция искане на ищеца (не поддържано във въззивната жалба) за приобщаване към доказателствения материал на прокурорски преписки без посочени номера, е постановил в полза на жалбоподателя да се издаде съдебно удостоверение. Съдът е постановил и да се изиска служебно свидетелство за съдимост на В. Г. и на съпругата му А. Г. и справка от имотния регистър към Агенцията по вписванията относно притежаваните от Г. недвижими имоти. За да уважи предявения иск, въззивният съд след обсъждане на писмените и гласни доказателства, включително и служебно събраните-свидетелство за съдимост на Г. и справка от имотния регистър към АВп, приел, че продажбата на придобитото от С. МПС в рамките на един месец от замяната било индиция, че целта на процесния договор не е за реална замяна, а покупко-продажба на недвижим имот, доколкото С. нито получил владението, нито управлявал автомобила. Друго косвено доказателство според САС бил фактът, че ищецът продължил да живее постоянно в жилището, като наемният договор срещу цена 100 лева месечно (която по същество била лихвата на договорения заем) бил формално сключен. Владението не било предадено на Г. до момента, поради което съдът приел, че клаузата в нотариалния акт за предаване в същия ден на владението, реално не е изпълнена, а това е така защото целта на договора била различна от обективираната. Посочил, че събраните косвени доказателства са достатъчни, за да обосноват основателността на иска по чл.152 ЗЗД, като не било ясно кога точно е предоставена сумата 5000 лева, т.е. кога е сключен устен договор за заем, но от свидетелските показания и отговора на ИМ съдът приел за установено, че страните бързали да намерят нотариус, който работи в края на август 2019г., за да изповяда сделката. Бързината била продиктувана от необходимостта да се обезпечи заема, от който ищецът се нуждаел. Житейски нелогична според съда била покупката на жилище, което никога не било посещавано от купувача и на силно занижена цена-стойността на товарния автомобил, който е отчужден почти веднага от С. и 5000 лева. Липсвало логика и в това прехвърлилият имота да не получи в замяна нищо (видно от воденото от С. неуспешно производство по чл.40 ЗЗД срещу пълномощника Я. И.). Съдържанието на трите договора, съставът на САС намерил за функционално свързани помежду си, като това означавало и актуални, вече поети, а не бъдещи задължения на заемателя. Такива действителни отношения между страните установявали и свидетелите. Според съда Г. (видно от служебно изисканата справка от АВп-имотен регистър е налице голям оборот от сделки с недвижими имоти тяхно име в периода 2000-2023г. вкл. с идеални части от имоти, като са налице и двете качества купувач и продавач) по занятие извършват многобройни покупко-продажби на недвижими имоти, включително и само с идеални части от такива. Г., макар и реабилитиран по право (според свидетелството за съдимост), вече е признат за виновен в извършване на измама и то в особено големи размери. Всичко това според САС води до извода, че съглашението, обективирано в процесния договор за замяна е нищожно, на основание чл.152, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, въз основа на представените по делото косвени доказателства. Обжалваното решение е постановено в отклонение от разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, тъй като въззивният съд не се е съобразил с ограниченията, установени в чл. 269 ГПК. В нарушение на диспозитивното начало и процесуалните правила САС е събирал служебно доказателства и е обсъждал факти и обстоятелства, невъведени във въззивното производство по надлежния ред. Ищецът следва да установи собствените си твърдения за обстоятелствата, относими към нищожността по чл. 26, ал.1, във вр. с чл. 152 ЗЗД. Съдът не е в хипотезата, когато е възможно сам да събира доказателства при липса на заявени във въззивната жалба оплаквания за погрешно установени релевантни за спорното право факти и при положение, че във въззивната жалба с която е бил сезиран, не се поддържа заявеното в първоинстанционното производство искане за установяване на обстоятелството, че Г. извършва по занятие прехвърлителни сделки. Допуснатите нарушения не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, поради което и спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция. Ищецът по иск с правно основание чл. 152 ЗЗД следва да установи факта на съществуващо съглашение, в което е уговорен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Когато се твърди, че сделката за прехвърляне на собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното главно правоотношение и обезпечаването му с прехвърлянето на имот, извод за които факти следва да бъде изведен от съвкупната преценка на събраните доказателства. Забраната на чл. 152 ЗЗД се отнася само до съглашения, които се сключват преди или едновременно със сделката, от която възниква главното вземане. Основанието за въвеждане на забраната да се уговаря придобиването на собствеността от обезпечения по този начин кредитор, е необходимостта длъжникът да бъде защитен, тъй като към момента на учредяване на дълга длъжникът е принуден да приеме условията на кредитора. В случаите, когато съглашението за продажба се постигне след главното вземане, прехвърлителната сделка не е в нарушение на общата забрана за обезпечаване на задължение в отклонение от предвидените в закона начини, защото длъжникът е освободен от принудата да се съгласи с волята на кредитора. В случая ангажираните доказателства не установяват атакуваният пред съда договор за замяна, сключен между ищеца и ответниците, да представлява съглашение, с което е било предварително уговорено, че ако задължението не бъде изпълнено кредиторът ще стане собственик на недвижимия имот по начин, различен от този който е предвидил закона за удовлетворение на изправния кредитор. Писмените доказателства установяват три правоотношения между страните: устен договор за заем от м.август 2019г. по силата на който ищецът получил в заем от ответника сумата 5 000 лева, без уговорен срок за връщане; договор за замяна от 23.08.2019г., с който ищецът прехвърлил на ответниците притежаваните от него 3/4 идеални части от недвижим имот в София, като в замяна придобил товарен автомобил; договор за наем между страните от 18.09.2019г., по силата на който Г., като наемодатели предоставили за временно и възмездно ползване на С. притежаваните от тях идеални части от процесния недвижим имот, за срок от 23.08.2019г. до 23.08.2021г. за месечна наемна цена 100 лева. Писмените доказателства установяват и, че С. лично регистрирал придобития в замяна товарен автомобил в КАТ през м.09.2019г.; преди това, още на 23.08.2019г. упълномощил Я. Д. – трето за спора лице, да го управлява и да се разпорежда с него и в началото на м.10.2019г. се разпоредил с автомобила, чрез пълномощника. В тази връзка необоснован и несъответен на писмените доказателства е изводът на САС, че С. не получил нищо в замяна на прехвърлените идеални части, с оглед и неуспешно водения процес по чл. 40 ЗЗД против пълномощника. Необоснован и вътрешно противоречив е и изводът на въззивния съд, че продажбата на МПС един месец след замяната и обстоятелството, че С. нито получил владението, нито управлявал придобития в замяна автомобил, са индиция, че целта на процесния договор не била реална замяна, а продажба на недвижимия имот. Събраните гласни доказателства, които са допустими в случая, доколкото предявеният иск е за прогласяване нищожността на договора за замяна, поради противоречие със закона-основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и в тази хипотеза не важат ограниченията за допустимостта на свидетелските показания, също не установяват, че процесния договор е сключен с цел обезпечаване задълженията на С. по договора за заем. Първият свидетел Х. Г. установява, че С. имал финансови проблеми. Свидетелят Г. не е присъствал на срещи между страните, а преразказва споделеното му от ищеца за отношенията си с Г.. Свидетелят Г. К. познава страните по делото, известно му е, че ищецът имал нужда от пари и доколкото свидетелят не разполагал с такива за да му заеме, го свързал с Г.. Свидетелят К. също не е присъствал на срещите между страните по спора. Третият свидетел С. С. обяснил, че познава С. и Г., както и Я. Д., за когото знае, че се занимава с продажба на автомобили. Спомня си, че видял преди 3-4 години С. и Д. в офиса на последния. Гласните доказателства установяват, че ищецът е имал финансови затруднения и се е нуждаел от пари на заем, както и потвърждават заявеното от двете страни по спора (в исковата молба, съответно в отговора на исковата молба), че ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата 5 000 лева, без да са уговаряли срок за връщане на сумата, но не установяват съдържанието на договора за заем и най-вече дали между Г. и С. е имало уговорка, според която за да се обезпечи заема, С. трябва да прехвърли идеалните части от недвижимия имот. Предвид изложеното, по делото не е доказано твърдението на ищеца, чиято е доказателствената тежест, че е налице връзка между възникналите правоотношения, както и че процесният договор за замяна има характер на обезпечение на задължението му по заемния договор, дори и уговорката да е била постигната преди или едновременно с възникване на задължението, поради което искът с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, във връзка с чл. 152 ЗЗД, като неоснователен, подлежи на отхвърляне. Обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което предявеният иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1, във връзка с чл. 152 ЗЗД бъде отхвърлен. Решението на САС следва да се отмени и в частта, с която в тежест на В. С. Г. и А. М. М.-Г. са възложени разноските, сторени от ищеца за първата и въззивна съдебни инстанции. При този изход на спора, на касаторите се дължат разноски за касационната инстанция. Доказателствата по делото сочат, че такива са направени за плащане на държавна такса в общ размер 176,30 евро, като липсват доказателства за договорено и платено адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС. На касаторите се дължат и разноските, сторени в първоинстанционното и въззивно производство - за платени адвокатски възнаграждения, които според представените доказателства (договори за правна защита и съдействие) са: за производството пред СГС в размер 664,67 евро (1300 лева), платени в брой, а за производството пред САС–409,03 евро (800 лева), платени в брой или общо в полза на касаторите следва да се присъди сума за разноски за трите съдебни инстанции в общ размер 1250 евро. Така мотивиран, Върховният касационен съд