Определение № 435 от 20.04.2015 г. на ВКС по д. № 369/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Ю. С. и В. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд Русе /ОС/ по гр.д. №568/14 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение - с което е уважен искът на касаторите с пр. осн. чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД, за признаване нищожността на договор за ипотека, скл. с нот. акт №183/5.10.05 г. - като постановено по непредявен иск и делото е върнато на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск по чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС в цитираните решения за определяне на правната квалификация на иска, съобразно наведените в исковата молба обстоятелства и значението на определената от съда правна квалификация за допустимостта и/ или правилността на решението. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение за признаване нищожността на договора за ипотека, поради противоречие със закона – чл.167, ал.3 ЗЗД, като постановено по непредявен иск и е прекратил производството по този иск. Приел е, че такъв иск не е предявен с исковата молба, нито в срока за изменение на иска по чл.214 ГПК, затова постановеното по него първоинстанционно решение е недопустимо. Върнал е делото на първоинстанционния съд за разглеждане на предявения иск по чл.26, ал.2,т.1 ЗЗД – за признаване нищожността на договора за ипотека, поради невъзможен предмет. Не е коментирал, във връзка с определената от районния съд квалификация на иска, посочените непротиворечиво в исковата молба и по делото обстоятелства, на които се основава искът, съставляващи основанието му по см. на чл.127, ал.1, т.4 ГПК. Въззивното решение противоречи по поставения въпрос на практиката на ВКС по чл.290 ГПК и ГПК, отм. в цитираните решения по т.д. №623/08 г. на второ т.о., по т.д. №516/09 г. на второ т.о. и др. Там е посочено, че: „В своята задължителна и константна практика Върховният съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон”. Същото разбиране е изразено и в по-старата практика: „ Въз основа на изложената съвкупност от факти съдът квалифицира от правна страна основанието на иска. Юридическата формулировка е задължение на съда (чл. 188, ал. 2, накрая ГПК, отм.), а не на ищеца (срв. пост. № 2/77г., Пленум, т. 13) – р. по гр.д. №354/86 г. на първо г.о. на ВС. Правната квалификация / юридическата формулировка/ включва словесна и цифрова част, извлечени от нормата от закона, като съдът не е обвързан от предложената от ищеца квалификация, а следва сам да я определи, въз основа на обстоятелствата, релевирани в исковата молба. Поради изложеното ВКС на РБ, трето гр. отделение