Определение № 9545 от 05.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9580/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Л. Й. Д. от гр. София против определение № 34316 от 03.09.2026г., постановено по адм.д. № 12005 по описа за 2025г. на Административен съд – София град, с което повторно е отхвърлено искането за предоставяне на правна помощ и е оставена без разглеждане исковата молба против Институт по български език при Българска академия на науките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Релевира се оплакване за неправилност на определението и се иска отмяната му на основаниянта, посочени в чл. 209, т.3, вр. чл. 236 АПК. Ответникът по частната жалба не изразява становище. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК от надлежна страна, поради което е допустима за разглеждане по същество, но е неоснователна. Въпросът относно предоставяне на правна помощ е решен с влязло в сила определение № 39017 от 24.11.2025г., постановено по адм.д. № 12005 по описа за 2025г. на Административен съд – София град, оставено в сила от Върховния административен съд. При липса на нови обстоятелства и доказателства повторното разглеждане на този въпрос е недопустимо, поради което определението следва да бъде обезсилено в частта, в която повторно е оставено без уважение искането за предоставяне на правна помощ. Административен съд София град е сезиран с иск за обезщетение на неимуществени вреди от 30000 евро, които ищцата твърди, че са претърпени за период от 30 години, произтичащи от недопускане до конкурс за доцент в Институт по български език при Българска академия на науките през 1996г. За да остави без разглеждане исковата молба и да прекрати съдебното производство, съдът е изложил съображения, че не е налице абсолютната процесуална предпоставка, предвидена в чл. 204, ал.3 АПК, а именно предварителна отмяна на акта, от който са претърпени вредите. Определението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените в частната жалба основания за отмяна на оспореното определение. Съдът правилно е приложил закона, като е приел, че искът е частично недопустим, тъй като не е подсъден на административен съд. Съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Нормата прогласява основен принцип, осъществяването на който трябва да се уреди със закон. Така извън договорната деликтна отговорност на държавата и общините за вреди е уредена в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), който урежда отговорност за дейността на администрацията (чл. 1 ЗОДОВ) и отговорност за дейността на правозащитните органи (чл. 2 ЗОДОВ). В подведомствеността на административните съдилища по смисъла на чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК (предишна т. 5 - ДВ, бр. 74 от 2016 г.) попада само отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица. Административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК е орган, който принадлежи към системата на изпълнителната власт, както и всеки носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон. За да бъде разгледан искът за обезщетение за вреди по реда на ЗОДОВ, той следва да бъде основан на твърдения за вреди /имуществени - загуби или пропуснати ползи и/или неимуществени вреди/, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи или длъжностни лица в тях, както и да отговаря на всички изисквания по чл. 127 и чл. 128 ГПК, приложим на основание чл. 204, ал. 5 АПК. В случая не само не е налице особената процесуална предпоставка, предвидена в чл.204, ал.1 АПК, но и от твърденията на частната жалбоподателка не следва компетентност на административния съд да се произнесе по спора, тъй като изложените от нея факти не могат да бъдат обвързани с конкретна административна дейност на посочения ответник. Административният съд правилно се е позовал на приложимата към 1995-1996г. нормативна уредба и по-конкретно на реда за даване научни степени и звания от Висшата атестационна комисия. Ищцата излага и вътрешно противоречиви твърдения относно факта, от който са причинени вредите – от една страна, че не е допусната до конкурс и че той незаконосъобразно е спечелен от друго лице, а от друга – че никога не е участвала в конкурса и не желае името и да бъде сочено в документи във връзка с него. И в двата случая не са ясни обстоятелствата, обуславящи процесуалната легитимация на ответника. Следователно не са отстранени и нередовностите на исковата молба. С оглед изложените съображения, обжалваното определение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236 АПК във вр. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение