Определение № 471 от 17.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2278/2025 г.

Производството е по реда чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат П. П. С., чрез адвокат Г. И. П. – С., срещу определение № 2293 от 11.09.2025г. по в.гр.д. № 874/2025г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение молбата на адвоката за изменение на постановеното по делото решение № 940 от 03.07.2025г. в частта на разноските, като на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА се присъдят още 2 179. 29 лева адвокатско възнаграждение за осъщественото във въззивното производство представителство на Т. А. Д. като въззиваема страна. Оплакванията на жалбоподателя са, че определението на въззивния съд е постановено в противоречие на закона. Присъденото възнаграждение от 1 849 лева не съответства на двата предявени иска относно главницата и лихвата и не е справедливо и обосновано. Съответно на Наредба № 1 от 2004г. с оглед обжалваемия интерес са дължими съответно 3 389. 35 лева и 638. 94 лева възнаграждение или общо 4 028. 29 лева. Неправилно възнаграждението е било определено от половината от присъденото в първата инстанция. То е следвало да бъде поне ѕ от него, какъвто е подходът в посочената наредба. От значение са били също качеството на предоставената защита и изходът на спора, а не посочените от въззивния съд обстоятелства. В случая адвокатът има над 30 години адвокатски стаж, който не следва да бъде омаловажаван и безпричинно подценяван. От застрахователя не е било направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Жалбоподателят иска обжалваното определение да бъде отменено и да бъде присъдена допълнително сумата от 2 179. 29 лева, евентуално 11 73. 75 лева възнаграждение, представляващо ѕ от присъденото в първата инстанция – за изготвяне на отговор на въззивната жалба и за явяване в едно съдебно заседание. От насрещната страна по жалбата „Дженерали Застраховане“ АД не е постъпил отговор. Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество жалбата е неоснователна. Въззивното производство по в.гр.д. № 874/2025г. на Апелативен съд – София е било образувано по въззивна жалба вх. № 28.11.2024г. на „Дженерали Застраховане“ АД срещу решение № 6149 от 11.11.2024г. по гр.д. № 288/2023г. на Софийски градски съд. С решението застрахователното дружество е било осъдено да заплати на Т. А. Д. сумата от 32 760 лева, представляваща обезщетение за трайно намалена работоспособност съгласно задължителна застраховка срещу трудова злополука за злополука, настъпила на 06.06.2021г. Присъдена е била и законна лихва за забава от 13.09.2023г., датата на исковата молба, до окончателното плащане, както и 5 130. 49 лева, изтекла лихва за времето от 17.04.2022г. до 12.09.2023г. Във въззивната жалба не е имало нови оспорвания, възражения и правни доводи. Поискано е било единствено допускането на техническа експертиза по здравословни и безопасни условия на труд, неправилно, според застрахователя, заличена при първоначалното разглеждане на делото пред Софийски градски съд. Препис от жалбата е бил изпратен на Т. А. Д. и получен на 14.01.2025г. На следващия ден по електронен път чрез адвокат П. П. С. е бил подаден отговор. Възразено е било по допускането на експертиза. По делото е било проведено едно открито заседание (на 12.06.2025г.), на което ищецът – въззиваема страна е бил представляван от адвокат С.. Експертиза не е била изслушвана (въззивният съд е отрекъл допуснато процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 от ГПК) и делото е било обявено за решаване. Съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК от името на адвокат П. П. С. са били претендирани 4 028. 29 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА (оказана безплатна помощ на материално затруднено лице във въззивната инстанция). Сумата е била формирана по правилата на Наредба № 1 от 09.07.2004г. относно минималните адвокатски възнаграждения. С решение № 940 от 03.07.2025г. първоинстанционното решение е било потвърдено, но на адвоката са били присъдени 1 849 лева възнаграждение – половината от това, което му е било определено в първоинстанционното производство (3 697 лева). Размерът на възнаграждението е бил обоснован с това, че пред въззивната инстнация не са били събирани доказателства и производството е приключило в едно заседание. Сумата е била определена от въззивния съд като такава, съответстваща на практиката на СЕС. С молба от 21.07.2025г. адвокат С. е поискал изменение на решението в частта на разноските, като му се присъди пълната претендирана сума. С постъпил отговор застрахователното дружество е оспорило молбата. Исканото изменение е било отказано с определение № 2293 от 11.09.2025г. по в.гр.д. № 874/2025г. на Апелативен съд – София. Въззивният съд е допълнил вече изложените съображения – за подаден единствено отговор на въззивна жалба, липса на събирани доказателства и проведено едно открито съдебно заседание. Посочил е, че е имало възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК от страна на застрахователя, че възнаграждението е съобразено с правната и фактическа сложност на спора (не са въвеждани нови доводи и възражения) и че е защитим един иск. При тези установени обстоятелства настоящият съдебен състав споделя крайния извод на Апелативен съд – София, че не е имало основание за определяне на размер на адвокатско възнаграждение за осъщественото от адвокат С. процесуално представителство във въззивното производство в размер над присъдените 1 849 лева, съответно до пълните претендирани с молбата по чл. 248 от ГПК 4 028. 29 лева. Възнаграждение от 1 849 лева се явява справедливо и обосновано, съответно на изискването на чл. 36, ал. 1 от ЗА. То адекватно остойностява труда на адвоката, като съобразява конкретните действия по образуваното въззивно производство и материалния интерес на защитаваната страна (възнаграждението е около 5% от него, при вече присъдени в първоинстанционното производство 3 697 лева адвокатско възнаграждение, т.е. около 10% от присъдените на Т. А. Д. суми). При материален интерес от 37 890. 49 лева (обжалваната от застрахователното дружество част от първоинстанционното решение), по делото адвокатът е представил единствено отговор на въззивната жалба, както и въззиваемата страна е била представлявана в едно открито съдебно заседание. Делото, което във въззивната си фаза не се отличава с висока фактическа и правна сложност, е приключило в рамките на няколко месеца, без да бъдат допускани и събирани доказателства (от въззивния съд е било отречено допуснато процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 от ГПК от първоинстанционния съд). Действително отговорът на въззивната жалба е бил подробен, но в рамките на твърденията, оспорванията, възраженията и доводите в първоинстанционното производство, без да са били сочени нови обстоятелства и нови доказателства от никоя от страните. Адвокатското възнаграждение е 1/2 от определеното в първоинстанционното производство, но това производство е продължило над една година, с проведени три открити съдебни заседания, в които адвокатът е участвал, и по време на които са били събрани множество доказателства (писмени, свидетели и две експертизи). Неоснователни са доводите на жалбоподателя за приложимост на Наредба № 1 от 09.07.2004г. и предвидените в нея минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът не е обвързан с фиксираните в наредбата възнаграждения. Тя не може да бъде съобразявана съответно на правилото на чл. 101, § 2 от ДФЕС като ограничаваща конкуренцията. Съгласно решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и С-428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71), наредбата може да се определи като споразумение, ограничаващо конкуренцията - хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновавано с легитимна цел (осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго), нито наредбата може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Това е и при оказана безплатна правна помощ, както е в случая, тъй като също се определя възнаграждение за адвокатска услуга. В този смисъл след постановяване на решението на СЕС по дело С-438/22 е формираната трайна и непротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд, споделяна от настоящия съдебен състав. Съгласно тази практика нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004г., но наредбата, в частта на предвидените минимални възнаграждения, е несъответстваща на правото на Европейския съюз. Поради това тя е неприложима. При определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 1 от ЗА съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Без значение е дали в случая от застрахователното дружество е било правено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. С оглед изложеното частната жалба по делото следва да бъде оставена без уважение. Воден от горното съдът