Решение № 281 от 26.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2449/2025 г.

Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка“АД срещу решение №212/11.07.2025г. по гр.д.№288/25г. по описа на Окръжен съд Хасково в частта, с която, след частична отмяна на решение №13/15.01.2025г. по гр.д.№44/2024г. по описа на РС Харманли, е отхвърлен предявеният от банката срещу Д. Г. Т. иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК – за признаване за установено съществуването на вземане на „Обединена българска банка“АД по договор за потребителски кредит от 31.10.2019г., сключен с Д. Г. Т. за сумите 12 933,58 лв. главница и 596,18 лв. обезщетение за забава за предсрочно изискуема главница за периода 13.04.2023г. – 31.07.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.724/23г. по описа на РС Харманли. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния закон и несъобразяването му с практиката на Върховен касационен съд. Касаторът изразява несъгласие с изводите на съда,че банката не е изпълнила задължението си да уведоми длъжника за предсрочната изискуемост на вземанията й по кредита,като не е издирила същия на посочения в договора адрес за кореспонденция, както и,че връчването на исковата молба на особения му представител, назначен по делото, няма последиците на обявена предсрочна изискуемост. Твърди,че съдът не е разгледал в съвкупност всички доказателства по делото и е пренебрегнал наложената практика на касационната инстанция, поради което е достигнал до погрешния си извод, че предявената от банката със заявлението, подадено пред заповедния съд, част от вземанията й не съществува. Моли решението на Хасковски окръжен съд да бъде отменено като неправилно в обжалваната му част и искът - уважен. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В откритото съдебно заседание касаторът не се е явил и не е изпратил представител. Представил е писмено становище, в което поддържа наведените от него оплаквания и искане за касиране на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Д. Г. Т., в подаден от особения му представител адв. Ф. писмен отговор, оспорва наличието на сочените в изложението предпоставки за извършване на селекцията, а по същество поддържа становище за правилност и законосъобразност на решението на въззивната инстанция в обжалваната му част. В откритото съдебно заседание страната не ангажира свой представител. Върховният касационен съд, в състав на Второ търговско отделение, като прецени данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. ГПК, приема следното: За да постанови обжалвания резултат съставът на Окръжен съд Хасково е приел,че е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК и чл. 86 от ЗЗД, като е намерил за безспорно,че по подадено от банката заявление в нейна полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сума в общ размер 19 036,67 лв. главница, от които: 2 596,35 лв. – редовно падежирали вноски за периода от 15.10.2021 г. и 16 440,32 лв. – предсрочно изискуема главница от дата 13.04.2023 г., както и лихви в общ размер 3 245,78 лв., от които 1 515,93 лв. - договорна лихва за периода 15.09.2021 г., до 12.04.2023 г.; 435,02 лв. обезщетение за забава на просрочените плащания за периода от 15.10.2021 г. до 12.04.2023 г.; 596,18 лв. - обезщетение за забава на предсрочно изискуемата главница за периода от 13.04.2023 г. до 31.07.2023 г.; 698,65лв. изискуеми отсрочени редовни възнаградителни лихви за периода 15.12.2020 г. до 14.08.2021 г. и 54 лв. разноски за уведомяване. Приел е за установено,че вземанията произтичат от сключен между страните договор за потребителски кредит от 31.10.2019 г., с който на ответника е предоставен банков кредит в размер на 20 900 лв. срещу задължението последния да го погаси на 120 месечни вноски в размери от по 226,82 лв.; че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 ГПК, а подадената от ищеца искова молба е в изпълнение в срок на дадени му от заповедния съд указания по реда на чл.415 ал.1 т.2 ГПК. Като основен спорен по делото въпрос съдът е определил въпросът обявена ли е предсрочна изискуемост на кредита от страна на банката и евентуално – кога е станало това. Констатирал е във връзка с него,че са били предприети действия от ЧСИ по връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост на длъжника по кредита по постоянния му и настоящ адрес, находящ се в [населено място]; че в договора за банков кредит е бил посочен друг адрес за кореспонденция с кредитополучателя в [населено място] бряг, като този адрес е бил посочен и в представеното по делото извлечение от счетоводните книги на банката, но данни за предприети действия по връчване на длъжника на съобщението за предсрочна изискуемост на кредита на този адрес няма. При тези обстоятелства съдът е приел,че не би могъл да се направи извод, че банката - кредитор е уведомила по надлежния ред длъжника за упражненото от нея право да направи целият кредит предсрочно изискуем. Посочил е,че е запознат с практиката на ВКС, според която при удостоверено в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това волеизявление стига до него и това е моментът на настъпване на предсрочната изискуемост, като връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител по чл.47 ал.6 ГПК и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Отказал е да приложи тази практика като е развил свои съображения. Като се е позовал на мотивите по т. 1 от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е направил извод, че искът в частта за претендираната главница е основателен само за вноските, падежирали до 03.12.2024 г. – датата на приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство, и е неоснователен в останалата му част, т.е. за сумата 12 933,58 лв. Приемайки, че на длъжника не е обявена надлежно предсрочната изискуемост на кредита е заключил,че недължима се явява и сумата 596,18 лв. - обезщетение за забава върху предсрочно изискуемата главница за периода от 13.04.2023 г. до 31.07.2023 г. Споделил е и възражението на ответника-въззивник за нищожност на чл. 4.5 от договора – клаузата за вземане за обезщетение за забава, претендирано в размер на 435,02 лв. на просрочените плащания за периода от 15.10.2021 г. до 12.04.2023 г. до датата на предсрочната изискуемост, тъй като същата е уговорена в противоречие с чл.33 ал.2 ЗПК, според която обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Поради това е приел,че така претендираното обезщетение не се дължи, поради липса на основание, а за останалите претендирани лихви решението на първата инстанция е правилно, тъй като такива се дължат. В този смисъл е постановил и решението си. С определение №1078/08.04.2026г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост, да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на основание чл.47 ал.6 ГПК? Отговор на така поставения въпрос е даден в решение №198/18.01.2019г. по т.д.№193/18г. на І т.о. на ВКС, като се приема,че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника- ответник. С последваща практика на касационната инстанция /решение №10/25.02.2020г по т.д.№16/2019г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №182/31.10.2024 г. по т.д.№2575/2022 г. на II т.о. на ВКС и др./, която настоящият състав споделя, се приема, че ако в исковото производство, без оглед характера на предявения иск - установителен или осъдителен,в т.ч. и при иск по чл.422 ал.1 ГПК, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането; когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235 ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. По същество на касационната жалба: Безспорно е,че страните по делото са били в правоотношение по сключен между ответника и „Райфайзенбанк България“ЕАД /с правоприемник „Обединена българска банка“АД/ на 31.10.2019г. договор за потребителски кредит със срок за погасяване на отпуснатата кредитна сума от 20 900 лв. до 15.11.2029г. /впоследствие продължен до 15.08.2030г./ при месечни погасителни вноски в размер на 224,93лв. всяка. Видно от заключението на назначената по делото счетоводна експертиза, пълният размер на кредита е бил усвоен на 31.10.2019г. с еднократен превод по банкова сметка на кредитополучателя Т., откъдето впоследствие сумата е била изтеглена. Според констатациите на вещото лице, направени и въз основа на представеното от самата банка- ищец извлечение от сметката на длъжника, до 15.05.2023г. кредитът е бил погасяван редовно /с известно прекъсване в периода 15.02.2021г. – 16.07.2021г./. След плащането на вноската на 15.05.2023г. други плащания за погасяване на задълженията на ответника не са извършвани, като от тази дата същият е изпаднал в неизпълнение. Междувременно, на 25.01.2023г. банката-кредитодател е отправила до кредитополучателя писмо изх.№001-18068А, съдържащо изявление за обявяване на договора за предсрочно изискуем, поради неизпълнение през периода 15.10.2021г. – 25.01.2023г., чрез ЧСИ, изпратено на посочения в договора за кредит постоянен адрес на длъжника в [населено място]. Връчването е редовно осъществено на 18.04.2023г. по реда на чл.50 ЗННД вр. чл.47 ал.5 ГПК, видно от извършеното официално удостоверяване от ЧСИ. Тъй като по делото не е установено наличие на твърдяното в писмото неизпълнение към 25.01.2023г., следва да се приеме,че първото условие за настъпването на предсрочната изискуемост – обективният факт на неплащане – не може да се приеме за настъпил, поради което това изявление не е породило правното си действие да направи кредита предсрочно изискуем. С оглед констатираното в хода на делото неизпълнение, настъпило на 15.06.2023г. с неплащането на първата от следващите погасителни вноски и установената и посочена в отговора на правния въпрос практика на Върховен касационен съд, която настоящият състав споделя, договорът за кредит следва да се приеме за обявен за изцяло предсрочно изискуем, но не от 13.04.2023г. /както твърди ищецът/, а с връчването на особения представител на ответника на исковата молба и приложенията към нея /в т.ч. изявлението за отнемане преимуществото на срока/ по настоящото дело – 30.05.2024г. Тъй като въззивната инстанция не е съобразила и приложила релевантната за случая съдебна практика на Върховен касационен съд, изводът й за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, респ. за неоснователност на иска за установяване на вземанията по кредита,извън падежиралите вноски, е неправилен. Поради това решението в обжалваната от „Обединена Българска банка“АД част подлежи на отмяна. Вместо това следва да бъде постановено решение по същество, с което се признае за съществуващо задължение на Д. Г. Т. към „Обединена българска банка“АД в размер на 6612,83 евро /равностойност на 12 933,58 лв./ предсрочно изискуема главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от 30.05.2024г. до окончателното й изплащане. В частта, с която искът е отхвърлен за претендираните обезщетения за забава върху предсрочно изискуемата главница за периода 13.04.2023г. – 31.07.2023г. решението следва да бъде оставено в сила, доколкото не се установява настъпването на предсрочна изискуемост към 13.04.2023г. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция ответникът следва да бъде осъден да заплати на касатора направените в настоящото производство пред ВКС разноски, представляващи държавна такса в размер на 154,15 евро и 635,34 евро възнаграждение за особения представител. В полза на касатора следва да бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение