Определение № 50119 от 22.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3060/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Г. и Н. А. Г. против решение № 35/20.04.2022 г., постановено по т.д.№ 287/2021 г. от състав на АС – Бургас. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е отменил частично решение на окръжен съд, като е приел, че обективно и субективно съединените искове са основателни до размер на 10655 лева, по 5327,50 лева за всеки един от ответниците, като е отхвърлил предявените искове за разликата до 18 098,26 лева. Делото е върнато за ново разглеждане, след постановяване на отменително решение от състав на ВКС. Прието е, че въззиваемият има качеството на държател, подобрил чужд имот и има право да претендира стойността на полезните разноски - тези, с които се е увеличила стойността на подобрения имот, защото трайно прикрепените подобрения по правилото на чл. 92 ЗС остават собствени на собственика на имота. За да бъдат уважени предявените искове, обаче, следва на първо място да се докаже по безспорен и убедителен начин, че подобренията са извършени в имота на наемодателите, а това е основен спорен въпрос по делото. Прието е от фактическа страна, че тръбният кладенец (сондата) и оградата изцяло попадат в съседния имот с идентификатор ....... по КККР на [населено място]. Също така 2кв.м. от масивната сграда от съоръжението „автомивка“ от 20.60кв.м. попадат в същия съседен имот, както и 4.5кв.м. от базалтовия плочник. Инфраструктурата е в имота, собствен на наемодателите, а ивичните основи, върху които е закрепена стоманената конструкция на съоръжението „автомивка“, не са предмет на обсъждане при настоящото разглеждане на делото. Експертизата не е била оспорена, затова съдът е приел горното за установено. Прието е, че сумата на установените разноски за подобряване на имота в размер на 18098.26лв. общо, съгласно експертизата на в. л., следва да бъде намалена със стойността на тръбния кладенец – помпа - 5 535лв., стойността на оградата - 820.90лв., стойността на 2кв.м от масивната сграда от съоръжението „автомивка“ от 20.60кв.м – 1007.96лв., кръгло 1008лв. и стойността на 4.5кв.м. от базалтовия плочник – 80лв. Или общо от стойността на направените разноски от 18 098.26лв. следва да се приспаднат 7443.90лв. Така дължимата от ответниците съдът е приел на 10 654.36лв., кръгло 10 655 лв. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и при наличие на очевидна неправилност на решението – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Сочи се правен въпрос относно възможността да се претендират подобрения в нает имот, при положение, че се касае за строеж на масивни сгради и следва ли да се изследва „грижата на добър стопанин“ и добросъвестността на наемателя. Този въпрос е бил предмет на изследване при първото разглеждане на спора пред ВКС, като възприетото от него с отменителното решение е задължително за въззивната инстанция, разглеждаща делото при връщането му от ВКС. С това решение е посочено, че когато страните са обвързани от договор за наем и наемателят направи подобрения със съгласието на наемодателя, страните могат да уговорят за чия сметка ще останат извършените разноски. Когато в договора не е постигнато съгласие кой поема разноските, приложение намират правилата за водене на чужда работа без пълномощие или за неоснователно обогатяване. Разноските за подобрения не могат да останат за сметка на наемателя без изричното му съгласие за това, или при съгласието му да бъде компенсиран чрез по-благоприятни условия на наемния договор. Доказателствената тежест да установят последното обстоятелство е на жалбоподателите, което те не са сторили, както е приел и въззивният съд. В случая, след като страните по разглеждания договор са постигнали съгласие наемателят да извърши всички строителни работи в наетия имот (за да може обекта да се ползва по предназначение за търговска дейност като автомивка), то дори и без наличието на изрична уговорка, наемодателите ще дължат заплащане на разходите, тъй като построеното в имота ги ползва. С произнасянето на ВКС по въпроса дали се дължат разходите за построеното в имота, то този въпрос е разрешен и не следва да бъде предмет на повторното разглеждане на спора пред ВКС, още по-малко произнасянето по него да обосновава допустимостта на касационното обжалване. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 900 лева, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС