Определение № 7942 от 14.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6705/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229, ал.1, т.1 АПК. Образувано е по частна жалба на М. Х. К. с посочен съдебен адрес в гр. София, чрез процесуалния си представител адв. Б. Дойчинов срещу определение № 21571/29.05.2026 г., постановено по адм. дело № 6444/2026 г. по описа на Административен съд – София град, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на жалбата й против решение по Протокол № 3 на Комисия по провеждане на подбор на кандидатите за съдия в Общия съд на Европейския съюз, назначена със заповед № ЛС – 13 – 52/30.04.2026 г. на министъра на правосъдието на Република България в частта, в която същата не е допусната до събеседване. Жалбоподателката счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като съдът не се е произнесъл по заявения от нея в жалбата предмет на спора по отношение на процедурата по избор на съдия в Общия съд на Европейския съюз (ЕС), а не на процедура по избор на съдия в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Счита доводите за това, че процедурата произтича от „международен договор“ за неверни и неотносими по отношение на процесната процедура, която се провежда на основание на Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) и Договора на Европейския съюз (ДЕС), които са учредителни актове на ЕС и затова не попадат в категорията „международни актове“ по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Твърди се от жалбоподателката, че съдът след като не е бил сезиран с оспорване на процедура за избор на съдия в ЕСПЧ, изложените мотиви за „участие на Европейския парламент“ и за „международни отношения“, са неотносими към спора по настоящето дело. За неотносими към спора жалбоподателката приема и посочените от съда съдебни актове на Върховния административен съд по адм. дела № 14696/2008 г., № 13976/2014 г., № 3393/2015 г. и 5604/2024 г., тъй като според нея се касае за съвсем различна процедура, отнасяща се до различни постове и в уредена различна нормативна база. Според жалбоподателката многократното позоваване в определението на съда на „Европейския парламент“, който бил вземал „окончателното решение“ като „орган по избора“, е признак на некомпетентност на магистрат на държава членка след близо 20 години от нейното присъединяване на 01.01.2007 г. Твърди, че същият съдия не е наясно, че ЕС не е „международна организация“ и неправилно е прието от съда, че правният статут на съдиите в този международен съд е установен по силата на международен договор. В тази връзка се сочи в частната жалба, че Съдът на ЕС не е международен съд и понастоящем се състои от две юрисдикции – Съд и Общ съд и те гарантират еднаквото прилагане на правото на ЕС и са с дефинирани компетенции съгласно ДЕС и ДФЕС, които не са международни договори. В частната жалба се излага оплакване, че в обжалваното определение са допуснати множество груби нарушения, които нямат нищо общо с нормативната уредба, определяща изискванията в европейския правен ред за избор на кандидат за длъжността съдия в Общия съд на ЕС съгласно чл. 19, параграф 2, трета алинея ДЕС и чл. 254, втора алинея ДФЕС. Жалбоподателката се позовава на решение по дело С – 119/23 и то що се отнася до отражението на разпоредбата на чл. 254, втора алинея ДФЕС върху националните процедури за предлагане на кандидати за длъжността съдия в Общия съд на ЕС, като посочва, че процесната процедура се развива на три етапа (т. 29 от цитираното решение), както и се цитира и в решение по дело 132/20 – т. 96 и 97. По отношение на националния етап от процедурата, какъвто е настоящия случай, за разлика от процедурите за избор на европейски прокурор в Европейската прокуратура на ЕС и съдия в ЕСПЧ, в частната жалба се твърди, че за нея съответната държава предлага трима кандидати за едно място, а в процедурата по избор на съдии в Общия съд на ЕС за едно място на Комитета по чл. 255 ДФЕС. За Комитета в частната жалба са развити доводи, че има правомощия само да даде становище относно годността на кандидатите да упражняват функции на съдия и генерален адвокат на Съда и на Общия съд, преди правителствата на държавите членки да ги назначат съгласно чл. 253 и чл. 254 ДФЕС, но той няма право да контролира направеният избор от държавата членка на други основания, както следва и от разпоредбите на чл. 253, параграф 2 и на чл. 254 и чл. 255, параграф 2 ДФЕС, поради което в своя последен Седми доклад от 2022 г. Комитетът е дал препоръки на държавите – членки за начина на провеждане на процедурите и че отговорността при назначаването на съдии и генерални адвокати в Съда и Общия съд се носи от държавите членки. В голяма част от частната жалба подробно е описана фактическата обстановка по проведения избор в настоящия случай и въз основа на нея е прието, че мотивите на обжалваното определение, че крайният акт на вътрешната процедура не е административна дейност, попадаща в обхвата на контрол по чл. 2, ал.1 АПК и чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. В този смисъл М. К. излага доводи, че протоколът, с който Комисията се е произнесла по недопускането й е издаден от орган, определен със заповед на административен орган на централната изпълнителна власт. Направен е извод от жалбоподателката, че е налице правоотношение, почиващо на власт и подчинение, тъй като взетите от Комисията решения едностранно влияят в правната сфера на участниците в процедурата, а не е налице равнопоставеност, като решението на Комисията в частта относно недопуснатите кандидати става окончателно и не подлежи на проверка нито от министъра на правосъдието, нито от Министерския съвет. В частната жалба се съдържа оплакване, че изводите на първоинстанционния съд са в обратния смисъл и противоречат на решения № 21/26.10.1995 г. по конст. дело № 18/1995 г. и решение № 14/04.11.2014 г. по конст. дело № 12/2014 г., и двете по тълкуване на „чл. 120, ал. 2 от Конституцията. Според жалбоподателката именно нарушеното право на защита, на което се позовава означава, че оставянето без разглеждане на първоначалната й жалба според нея е грубо нарушение на правния ред на Република България. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на същия съд за произнасяне по същество по подадената жалба. Направено е и искане в частната жалба настоящият съд да даде задължителни указания на първоинстанционния съд да се произнесе и по искането за спиране на изпълнението на процедурата по избор на съдия в Общия съд на ЕС. Ответникът по частната жалба Комисия по провеждане на избор на кандидати за съдия в общия съд на ЕС, не е депозирал писмено възражение по чл. 232 АПК; Върховният административен съд, Шесто отделение счита, че частната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустимо, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният съд е прекратил производството по делото, като е приел, че жалбата на М. К. е процесуално недопустима срещу решението по Протокол № 3 на Комисията по провеждане на подбор на кандидатите за съдия в Общия съд на Европейския съюз със заповед № ЛС – 13 – 52/30.04.2026 г. на министъра на правосъдието на Република България, която според съда не подлежи на обжалване, вкл. и в частта, в която М. К. не е допусната до събеседване. Няма спор между страните по делото, че със заповед № ЛС – 04 – 185/07.04.2026 г. министърът на правосъдието е открил процедура за избор на кандидати за Общия съд на ЕС, както и от него са определени критериите, по които ще се избере съдия за същия съд. Въз основа на тази заповед и след преценка на представените изискуеми от същата заповед документи – декларации, Комисията е приела, че кандидата М. К. не е отстранила нередовностите, изразяващи се в непредставяне на декларация в свободен текст за обстоятелството по т. 1, б „л“ от цитираната заповед и декларация за имущество и интереси, поради което е била отстранена от събеседване. Правилно в частната жалба се посочва, че процесната процедура преминава през национален подбор, след това и одобрение от Комитета по чл. 255 ДФЕС, който дава становище относно годността на кандидатите да упражняват функциите на съдия, преди правителството на съответната държава членка да номинират съответния кандидат. Основателно е възражението в частната жалба, че неправилно първоинстанционният съд е посочил в определението си, че Европейският парламент взема крайното решение по процесната конкурсната процедура, тъй като действа като орган по избора, но като краен резултат определението на съда е правилно. На практика съдът е смесил процедурите за съдия в ЕСПЧ в Страсбург и за съдия от Общия съд на ЕС в Люксембург. В последното посочената процедура правителствата на държавите – членки взимат крайното решение за назначението на кандидата, предложен от правителство на съответната държава членка за Общия съд на ЕС. И при двете процедури обаче за подбора на кандидатите за съответната длъжност на посочените съдилища се конституира Комисия, която за съдия в Общия съд е по подбора, а за съдия в ЕСПЧ по провеждане на избора. И двете комисии извършват проверка по допустимост на кандидатите и изготвят списъци на допуснатите, респ. на недопуснатите кандидати. Въпреки че първоинстанционният съд ползва в съдебния си акт неправилна терминология, крайният извод на съда е правилен. Наистина Европейският парламент не се произнася с окончателен акт в процесната процедура за избор на съдия в Общия съд на ЕС, но въпреки неправилната терминология, използвана от първостепенния съд, неговите правни изводи за недопустимост на частната жалба, се възприемат от настоящата съдебна инстанция. Административен орган е този, който съгласно § 1, т. 1 от ДР на АПК е органът, който принадлежи към системата на изпълнителната власт, както и всеки носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, вкл. лицата, осъществяващи публични функции, и организации, предоставящи обществени услуги. В процесния случай Комисията не е създаден административен орган със закон, тъй като в националното ни законодателства няма нормативна уредба за създаването й. Касае се за вътрешна процедура на държава – членка, която да определи кандидат от участниците в процедурата, който да предложи на правителствата на другите държави – членки на ЕС за съдия в Общия съд на ЕС, като този кандидат трябва да отговаря на всички условия и критерии, посочени в заповедта на министъра на правосъдието. Тази Комисия се явява един помощен орган (експертен орган), на който със закон или друг нормативен акт – закон или подзаконов акт не са дадени определени правомощия. Административното правоотношение се характеризира с отношение на власт и подчинение, а такова не съществува между Комисията и жалбоподателката. Наистина, с разпоредбата на чл. 253 ДФЕС се регламентира, че „Съдиите от Общия съд на ЕС се избират измежду личности, които представят всички гаранции за независимост и които отговарят на всички условия, изисквани в техните съответни държави за заемане на най – висшите съдебни длъжности…“. Тази правна рамка не регламентира нито критериите, по които ще се извършва подбора между заявилите участие кандидатите, нито кой кандидат ще бъде класиран, респ. одобрен и предложен от правителството на съответната държава членка. Въз основа на това не може да се приеме, че е възникнало административно правоотношение, нито че тази Комисия е орган на изпълнителната власт. Обстоятелството, че министърът на правосъдието със съответните заповеди открива процедура за подбор на кандидати за съдия в Общия съд на ЕС, определя членовете на Комисията за подбор, както и критериите, при наличието на които кандидатите за посочената длъжност могат да участват в посочената процедура, не го прави административен орган, който по отношение на кандидатите има с властнически правомощия. След като Комисията по подбора не представлява административен орган, то и издаденото решение по Протокол № 3, с което М. К. е отстранена от участие в събеседване пред Комисията, не е административен акт, който да подлежи на съдебен контрол. В тази връзка разпоредбата на чл. 21, ал. 1 – 5 АПК не е относима към процесното решение на Комисията. В частната жалба е направено позоваване на решение по дело С – 119/23 г. на СЕС, в което са посочени трите етапа, през които минава процедурата за назначаване на съдия в Общия съд на ЕС, като процесното решение представлява началото на първия етап, поради което Комисията за подбор е помощен орган в един подготвителен етап на цялата процедура за подбор. Този подбор е компетентността на съответната държава членка, на която й предстои номиниране на лице, което да бъде предложено от правителството за назначаване в посочения съд. Това означава, че от изключителната компетентност на държава – членка и по – точно на нейното правителство е да номинира съответният кандидат. Това следва и от диспозитива на решението по дело С – 119/23 на СЕС, според което „…допуска правителството на държава членка, създало група от независими експерти, на които е възложено да оцени кандидатите за длъжността съдия в Общия съд на Европейския съюз и да изготви списък с класиране на кандидатите, отговарящи на предвидените в тези разпоредби изисквания, да предложи измежду кандидатите от този списък кандидат, различен от класирания на първо място, при условие, че предложеният кандидат отговаря на тези изисквания“. От това решение на СЕС, се установява също, че взетите решения на Комисията за подбор не са окончателни решения за избор на кандидат, който да бъде предложен за назначение, което още веднъж доказва, че взетите от Комисията решения не са административни актове по смисъла на чл. 21 АПК, нито самата комисия представлява административен орган, който да има властнически правомощия, което означава, че нейните актове не подлежат на съдебно обжалване, нито акта на правителството, който номинира един кандидат и предлага на правителствата на останалите държави членки да го назначат за съдия в Общия съд на СЕС. Същото се отнася и до Комитета по чл. 255 ДФЕС, който само проверява годността на кандидатите за съдия в Общия съд на ЕС, но не контролира изборът, който е направен от правителството на съответната държава членка, което се поддържа и от жалбоподателката. Една от абсолютните процесуални предпоставки в административното право за допустимостта на съдебно – административното производство е да е налице годен за обжалване административен акт, какъвто процесния не е. Поради тази причина съдът правилно е приел, че е налице процесуална пречка по смисъла на чл. 159, т. АПК за разглеждане жалбата на М. К. по същество. Относно депозираната на 08.07.2026 г. молба – допълнение от процесуалния представител на г - жа К. с искане настоящият съдебен състав да отправи преюдициално запитване до СЕС с изброените въпроси относно допустимостта от изключване на съдебен контрол на национално ниво на процесната процедура в противоречие с нормативната уредба, определяща изискванията в европейския правен ред за избор на кандидат за съдия в Общия съд на ЕС съгласно чл. 19, ал. 2, трета алинея ДЕС и чл. 254, втора алинея ДФЕС. Следващите въпроси в молбата са свързани с това допустимо ли е в процедурата за подбор на национално равнище да бъде отказано правото на защита на засегнато лице, което неправомерно не е допуснато до участие в националната процедура, както и в този случай трябва ли да са спазени прогласените ценности в чл. 2 ДЕС, общи за държавите членки, както и дали последните са длъжни да гарантират, че всички кандидати имат възможност да се защитят, когато техните права в проведената процедура са нарушени, вкл. и нарушено ли е гарантираното от чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, която би трябвало да е правно обвързваща за всички държави членки, вкл. и в рамките на националната процедура за подбор. В молбата се поставя и въпрос дали са приложими и трябва ли държавите – членки задължително да се съобразяват в провеждана национална процедура за подбор с правилата, указанията и изискванията спрямо кандидата за съда в Съда на ЕС, изложени в докладите на Комитета по чл. 255 ДФЕС (в настоящия случай последния Седми доклад). Предвид, че спорът се свежда до това дали оспореното пред първостепенния съд решение по Протокол № 3 на Комисията по подбора касае допустимостта при подбора на кандидатите, които трябва да бъдат допуснати до събеседване, то и обжалваното определение също се отнася до допустимостта на жалбата пред първоинстанционния съд, поради което не се налага отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Решение по дело С – 119/23 касае решението на правителството на Литва да номинира кандидат за съдия в Общия съд на ЕС, като СЕС се е произнесъл, като крайният му извод е, че държавата – членка има свобода на избор на кандидат, който да предложи за номиниране, а финалният акт е на правителствата на държавите членки. В процесния случай делото, предмет на разглеждане пред настоящата съдебна инстанция е по повод на обжалване на решение на Комисията по Протокол № 3 на Комисията за подбор в частта, в която М. К. е отстранена от събеседване поради непредставяне от нея на всички изискуеми документи за кандидатстване за посочената длъжност. Касае се за произнасяне по допустимост на жалбата на жалбоподателката, тъй като първоинстанционният съд със своя съдебен акт е приел, че тя е процесуално недопустима, което се споделя и от настоящата съдебна инстанция по изложените по – горе мотиви, а въпросите в голямата си част по молбата за отправяне на преюдициално запитване касаят съществото на процедурата. Тази процедура не е регламентирана нито по националното право, нито по правото на ЕС, а посочените от жалбоподателката разпоредби на ДЕС и ДФЕС са касателно дадени насоки за публичността и прозрачността на националните процедури, но не съдържат подробна регламентация за провеждането им, което е от изключителна компетентност на съответната държава членка. В тази връзка отново следва да се подчертае, че обжалваната част от решението по Протокол № 3 на Комисията по подбора не е свързана с конкретна регламентация на правни разпоредби от правото на ЕС, нито такива съществуват в националното ни законодателство, особено в началото на първия етап от процедурата, а и в останалите два етапа. В случая с решението за недопускането до събеседване на М. К. като кандидат, който не е представил посочените от министъра на правосъдието в нарочна заповед декларации, вкл. и в дадения й 3 – дневен срок за отстраняване на допуснатата нередовност, не представлява административен акт, който да подлежи на съдебен контрол. Комисията извършва подбор въз основа на представените от кандидатите документи, които са посочени в заповедта на министъра. Именно поради това тази Комисия не може да бъде приравнена на административен орган, не действа спрямо кандидатите в отношение на власт и подчинение, поради което и актовете й не са административни. В този смисъл съдът счита за неотносими посочените в частната жалба решения на Конституционния съд по приложението на чл. 120 от Конституцията на Република България. Поради изложеното, тъй като не са налице правни норми от правото на ЕС, които регламентират процедурата по подбор, нито в националното законодателство съществува законова регламентация за тази процедура, то не се налага да се отправя преюдициално запитване до СЕС, тъй като липсват конкретни съюзни норми, които да бъдат предмет на тълкуване от СЕС. При установеното по делото, че решението на Комисията по подбор не представлява административен акт, нито Комисията е административен орган, както вече беше изложено по - горе, първостепенният съд не е допуснал твърдените в частната жалба нарушения, поради което няма основание за отмяна на постановеното определение на Административен съд - София град.. Като е прекратил производството по делото, първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което на основание чл. 221, ал. 2, предл.1, приложим съгласно чл. 236 АПК, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното Върховният административен съд, Шесто отделение