Решение № 6394 от 10.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8807/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от главен инспектор „УО“ при община Варна и инспектор в „УО“ при община Варна, чрез юрисконсулт Гоцева, против решение № 7817 от 11.07.2025 г., постановено по адм. дело № 863/2025 г. по описа на Административен съд - Варна. С доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 209, т.3 АПК се иска отмяната му. Претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Ответникът – „Стат“ ООД, чрез адвокат Бориславова, с писмено становище взема становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Иска присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита и съдействие. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен и същата е процесуално допустима. Производството пред Административен съд – Варна се е развило по оспорването от „Стат“ ООД, гр. Варна, на констативен протокол на главен инспектор в „УО“ при Община Варна М. Н. и инспектор в „УО“ при община Варна Н. К., с който на дружеството са дадени задължителни предписания, както следва: т. 1. да се почисти допуснатото замърсяване на пътното плато и тротоар пред входа на обекта; т. 2 да не се допуска замърсяване на прилежащите части на строежа. От фактическа страна административният съд е приел, че дружеството „Стат“ ООД е изпълнител на строеж в поземлен имот. При извършена проверка на строителната площадка от инспектори „УО“ в Община Варна установили замърсяване извън територията на обекта и съставили оспорения пред съда констативен протокол. С оспореното решение оспореният протокол е отменен. За да постанови този резултат съдът е приел, че след като с него са дадени задължителни предписания, които под заплаха от административнонаказателна отговорност указват на дружеството определено поведение, той представлява индивидуален административен акт, който подлежи на обжалване. Издаденият акт е издаден в нарушение на закона, тъй като не е мотивиран. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 23 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), съгласно която случаите, когато могат се прилагат принудителни административни мерки, техният вид, органите, които ги прилагат и начинът за тяхното приложение, както и редът за тяхното обжалване се уреждат в съответния закон или указ, като в случая нормативното правило на разпоредбата не е изпълнено. Решението е валидно, допустимо и правилно. Касационната инстанция напълно споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК препраща към същите и не следва да ги преповтаря. Не са налице сочените от касатора пороци на атакувания съдебен акт, представляващи отменителни основания, налагащи неговата отмяна. Неоснователни са доводите на касатора, че надлежен ответник в спора е община Варна, а не издалите протокола инспектори, както и че констативният протокол служи единствено за образуване на административнонаказателно производство по ЗАНН и чрез него не се засягат непосредствено права и задължения на дружеството. Общината е основната административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление, а не административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК. Правилно съдът е определил страните в производството, конституирайки като ответници издателите на акта, основаващи своите административни правомощия въз основа на оправомощаване от кмета на община Варна с представена по делото заповед. По своята същност задължителното предписание е указване за фактически действия, които проверяваният субект следва да предприеме за отстраняване на допуснати пропуски при осъществяване на разрешената от компетентните административни органи дейност. По този начин предписанията изискват активно поведение от страна на адресата в рамките на посочените в тях срокове за изпълнение. Правното действие на акта, проявяващо се в създаване на задължения за адресата и предписване на конкретно поведение, скрепено с осъществяваната от контролните органи административна принуда, го характеризират като индивидуален административен акт. Поради това настоящият съдебен състав намира за правилен извода в обжалваното решение, че оспореният констативният протокол подлежи на съдебен контрол по реда на АПК. В конкретния случай дадените предписания представляват изрично волеизявление на орган на държавната власт, които непосредствено засяга права и интереси на дружеството, а не такова по чл. 25, ал. 5, изр. първо АПК или 42 ЗАНН. Предвид изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на касаторите не се дължат разноски. На ответника на основание чл. 143, ал. 1 АПК следва да се присъдят такива в размер на 255, 65 евро, равняващи се на 500 лева, договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция съгласно договор за правна защита и съдействие № 20 от 22.08.2025 г. Възражението на касатора относно размера на адвокатското възнаграждение за касационното производство е неоснователно. Заплатеният адвокатски хонорар е справедлив и обоснован с оглед характера на спора, съобразен е с Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение