Определение № 15 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 83/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Й. С. П., С. Т. П. и В. Т. П. против определение № 60374 от 13.10.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 3358 по описа за 2021 г. на Върховния касационен съд, с което е оставена без разглеждане частна касационна жалба вх. № 10412 от 16.06.2021 г. на частните жалбоподатели срещу определение № 1300 от 18.05.2020 г. по в. ч. гр. д. № 1393 по описа за 2021 г. на Софийския апелативен съд. Частните жалбоподатели считат определението за незаконосъобразно, поради което молят да бъде отменено и частната им жалба да бъде разгледана по същество. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател и данните по делото приема следното: Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащо на обжалване преграждащо определение на ВКС. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С определение № 1300 от 18.05.2020 г. по в. ч. гр. д. № 1393 по описа за 2021 г. Софийският апелативен съд се е произнесъл по частната жалба на Й. П., С. П. и В. П. срещу разпореждане от 19.02.2021 г. по гр. д. № 6079/2014 г. на Софийския градски съд, I-16 състав за издаване на изпълнителен лист. Върховният касационен съд е оставил без разглеждане жалбата срещу определението на въззивния съд, тъй като е приел, че производството по чл.406 от ГПК е двуинстанционно, касационният контрол е изчерпан и касационната жалба е недопустима. Този извод в обжалваното определение е съобразен с процесуалния закон и с аргументите, изложени в т.3 на раздел I от ТР № 5 от 12.07.2018 г. по т. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС. В тази точка подробно е разяснено защо определението на въззивния съд по чл.407, ал.1 от ГПК не попада в нито една от двете групи определения, подлежащи на касационно обжалване съгласно чл.274, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на визираните в чл. 404, т. 1 от ГПК изпълнителни основания е регламентирано в чл. 405- 408 от ГПК. При произнасяне по искане за издаване на изпълнителен лист проверката, която дължи компетентният съд, е относно правото за принудително изпълнение в полза на соченото като кредитор лице и срещу посочения длъжник по изпълняемото право, установено в съответното изпълнително основание. С оглед формалната доказателствена сила на подлежащите на принудително изпълнение съдебни или арбитражни актове тази проверка е ограничена, поради което не се касае за исково производство. Затова при произнасяне по молба по чл. 405, ал. 1 ГПК, съответно при реализиране на предвидената в чл. 407, ал. 1 ГПК въззивна проверка за законосъобразност на постановено разпореждане, не се дава разрешение на материалноправен спор, свързан с предмета на делото, а се разрешава процесуален въпрос за наличие на предпоставки за принудително изпълнение на акта, въз основа на който е поискано издаване на изпълнителния лист. Постановеният от съда акт не се ползва със сила на пресъдено нещо нито относно изпълняемото право, нито по отношение правото на принудително изпълнение. Ето защо законодателят е предвидил процесуална възможност за триинстанционно съдебно производство единствено по отношение на разпорежданията по искане за издаване на изпълнителен лист при условията на чл. 406, ал. 2 ГПК - въз основа на актове по чл. 404, т. 2 и т. 3 ГПК. В този смисъл е изричната разпоредба на чл. 407, ал. 3 ГПК, препращаща към общия ред за обжалване на съответното разпореждане на съда, от която, по аргумент за противното, може да се изведе извод за окончателност на реализираната въззивна проверка, осъществена по реда на чл. 407, ал. 1 ГПК. Извод за касационна необжалваемост на въззивното определение, постановено по частна жалба срещу разпореждане по молба за издаване на изпълнителен лист, следва и от систематичното място на глава двадесет и втора от ГПК "Касационно обжалване", което е в част втора "Общ исков процес". В случаите, при които законодателят е предвидил касационно обжалване на постановени актове в съдебни производства, различни от исковото, тази възможност е указана изрично. В такъв смисъл са и мотивите към т. 8 от ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС и към т. 3 от ТР № 6/2014 г. ОСГТК на ВКС и т. 6 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила поради аналогичната правна уредба на производството по издаване на изпълнителен лист на основанията, посочени в чл. 404, т. 1 ГПК от 2007 г., съответстващ на чл. 237, б."а" ГПК (отм.). По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното определение на Върховния касационен съд е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение