Решение № 6854 от 19.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8664/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби срещу Решение № 20527/13.06.2025 г. по адм. дело № 7473/2024 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/. Първата касационна жалба е подадена от Министерство на външните работи /МВнР/, чрез гл. юрк. Канакиев срещу решението в частта, с която е осъдено да заплати на К. Д. З., на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3000 лв. /1533,87 евро/, ведно със законната лихва, считано от 20.02.2023 г., до окончателното изплащане на сумата. Счита решението в тази му част за неправилно, необосновано и незаконосъобразно и иска да бъде отменено. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Втората касационна жалба е подадена от К. Д. З. и Д. К. З., чрез адв. Рашев срещу решението, в частта, с която е отхвърлен иска срещу МВнР, с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лева /35 790,43 евро/ за частта над 3000 лева /1533,87 евро/ на К. Д. З. и в частта, с която е отхвърлена изцяло претенцията на Д. К. З. срещу МВнР за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лева /35 790,43 евро/. Наведени са основания за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение в тези му част. Претендира разноски. Ответникът по втората касационна жалба – МВнР, чрез гл. юрк. Канакиев изразява становище за нейната неоснователност. Моли да бъде оставено в сила решението в обжалваните от вторите касатори части. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба на МВнР и за неоснователност на тази подадена от К. Д. З. и Д. К. З.. След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията на страните, Върховният административен съд, състав на Трето отделение, приема следното: Касационните жалби са подадени в законоустановения срок, от надлежни страни, с оглед на което са процесуално допустими. По същество съдът приема за неоснователна касационната жалба на МВнР и за частично основателна втората касационна жалба, подадена от К. Д. З. и Д. К. З. по следните съображения: С обжалваното решение АССГ е осъдил МВнР да заплати на К. Д. З., на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ обезщетения за неимуществени вреди, в размер на 3 000 лв. /1533,87 евро/, ведно със законната лихва, считано от 20.02.2023 г., до окончателното изплащане на сумата като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 70 000 лева /35 790,43 евро/. Със същото решение е отхвърлил изцяло иска на Д. К. З. на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ обезщетения за неимуществени вреди, в размер 70 000 лева /35 790,43 евро/. За да постанови този резултат, съдът е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в следствие на незаконосъобразен административен акт Заповед № ДС-20-00027 от 07.11.2019 г. на областен управител на област София- град“ за изземване на апартамент № 4, намиращ се в гр. София, район Младост, [жк], [адрес] поради това, че К. Д. З. и Д. К. З. го държат без основание. Административният съд от фактическа страна е приел, че Заповедта за изземване е била оспорена пред Административен съд София – град като с Определение № 16796/10.12.2019 г. по адм. дело № 14024/2019 г. на ВАС е постановено спиране предварителното изпълнение на Заповед № ДС-20-00027/07.11.2019 г. Въпреки това, в изпълнение на заповедта за изземването на имота, със заповед от 26.11.2019г., министърът на външните работи е назначил комисия, която да извърши принудителното изпълнение на 12.12.2019 г. Съдът е възприел заключенията на изслушаните по делото свидетелски показания, за претърпените от З. неимуществени вреди, изразяващи се в силен стрес, гняв, тревога и възмущение. Решението в обжалваната част от страна на МВнР е валидно и допустимо. Неправилно обаче е определен присъденият на лицето размер на обезщетението. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице освен отменен по надлежния ред акт / което в случая е безспорно установено/ и реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Според настоящата съдебна инстанция, правилни са изложените в мотивите на съдебния акт доводи за основателност на исковата претенция за неимуществени вреди причинени от отменения като незаконосъобразен акт поради което в съответствие с правомощията си по чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК, настоящият съдебен състав препраща към тях. Налице е акт, за който е постановено спиране със съдебно определение. Относно останалите елементи от фактическия състав на отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ – неимуществени вреди и причинна връзка с отменения акт, съдът правилно е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели. Правилни са изводите на съда, че вследствие на акта, с който длъжностните лица предприели действия по изземване, за лицето са настъпили негативни последици изразяващи се в описаните от него негативни преживявания и представляващи по съществото си неимуществени вреди. Съгласно приложимата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 от ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. При постановяване на решението си, първоинстанционният съд не е преценил изцяло интензитета на неблагоприятното въздействие от действията по изземване на имота. Настоящата инстанция приема, че описаните подробно от първоинстанционния съд съображения във връзка с притесненията относно живота на майката на ищеца, дори и за този на домашния любимец, това действително би подсилило неимоверно негативните изживявания, поради което би трябвало да се присъди и по-високия претендиран размер, но не и този в пълния му претендиран размер, тъй като се касае за събития, развили се в рамките на един ден. Житейски необосновано е да се определя, че интензитетът на усещанията е по-нисък без да се преценят индивидуалните особености на личността. Като не е съобразил характера и вида на претърпените вредни последици, съдът е определил обезщетение в размер на 3 000 лв. /1533,87 евро/, който не е съобразен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, както и с икономическа ситуация в страната, тъй като този размер не е в състояние да обезщети в достатъчна степен причинените на лицето неимуществени вреди. Касационната инстанция, отчитайки характера на търпените негативни болки и страдания и тяхното отражение върху личния живот на К. Д. З., намира че предявеният искът за сумата в размер на 70 000 лв. /35 790,43 евро/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени от незаконосъобразен административен акт за посочения период следва да бъде уважен в размер на 10 000 лв. /5112,92 евро/, който се явява по-справедлив по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. По отношение на другия ищец, Д. К. З., съдът напълно споделя изводите на съда, че същият не е бил на мястото на осъществените действия от служителите на МВнР и не са представени никакви доказателства за твърдения стрес, негативни емоции, поради което е отхвърлена претенцията му изцяло. По изложените мотиви, съдът намира, че предявеният иск от К. Д. З. е основателен и доказан за сума в размер на 10 000 лв. /5 112,92 евро/, ведно със законната лихва, считано от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, а за разликата над 10 000 лв. /5 112,92 евро/ до претендирания размер от 70 000 лв. /35 790,43 евро/, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. За първоинстанционното производство МВнР иска присъждане на разноски в размер на 360 лева /184,06 евро/ съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. За същото производство К. Д. З. заявява искане за присъждане на разноски в общ размер на 1 300 лева /664,68 евро/. Съдът е уважил претенцията на МВнР в размер на 100 лева /51,13 евро/, а тази на З. в размер на 55 лева /28,12 евро/, съобразно уважената част. За настоящото касационно производство МВнР претендира разноски в размер на 66,46 евро, а З. в размер на 600 лева /306,77 евро/. Настоящата съдебна инстанция намира, че при тези данни и предвид уважената претенция, на К. Д. З. следва да измени и присъди разноски за адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция в размер на още 128,15 лева /65,52 евро/, общо 183,15 лева /93,64евро/, изчислено съразмерно уважената част от иска на основание чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. За настоящото съдебно производство в полза на К. Д. З. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 306, 77 евро. В полза на Министерството на външните работи следва да се намали и да бъде присъдено възнаграждение за юрисконсулт за първата инстанция в размер на 35,79 евро, с оглед съразмерността на уважената искова претенция. За настоящото съдебно производство в полза на Министерството на външните работи не следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение,