Определение № 120 от 01.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 777/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, предл. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 и с чл. 279 от ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 16534/09.09.2019 г., подадена от ответника по делото Д. С. Д. срещу разпореждане от 02.07.2019 г., постановено по частно гр. дело № 1506/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното разпореждане съдът е отказал да администрира частната жалба с вх. № 11568/11.06.2019 г., подадена от жалбоподателя срещу определение № 1455/02.05.2019 г. и определение № 1819/06.06.2019 г., постановени по същото частно гр. дело на САС. Частната жалба с вх. № 16534/09.09.2019 г., по която е образувано настоящото частно гр. производство пред ВКС, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване разпореждане на апелативния съд, преграждащо по-нататъшното развитие на производството по подадената от жалбоподателя частна жалба с вх. № 11568/11.06.2019 г. В частната си жалба с вх. № 16534/09.09.2019 г. жалбоподателят поддържа, че обжалваното разпореждане от 02.07.2019 г. е нищожно, евентуално – неправилно. Във връзка с твърдението за нищожност се сочи, че в ГПК не са предвидени правомощия на САС да откаже да администрира подадената от жалбоподателя частна жалба с вх. № 11568/11.06.2019 г. до ВКС. При условията на евентуалност се поддържа, че ако се приеме, че с обжалваното разпореждане съдът е върнал тази частна жалба, то същото е неправилно. В тази връзка се излагат съображения, че в чл. 262 ал. 2 от ГПК необжалваемостта на определенията не е посочена като основание, на което съдът да върне частната жалба, а съгласно чл. 262, ал. 3 от ГПК съдът е длъжен да му съобщи разпореждането за връщане на жалбата, което не е направено. Жалбоподателят поддържа и че частната му жалба с вх. № 11568/11.06.2019 г. била допустима съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 и ал. 2, изр. 1 от ГПК. В тази връзка се излагат съображения, че със своя молба с вх. 32662/11.03.2019 г. жалбоподателят бил предявил четири установителни иска по чл. 193, ал. 1 от ГПК за установяване неистинност на подадените от името на ищеца С. Н.: исковата молба по делото и частната жалба, с която е сезиран САС, както и пълномощното и договора за правна защита и съдействие, с които ищецът е учредил представителната власт на адвоката си по делото. Жалбоподателят поддържа, че САС бил служебно задължен да се произнесе по тези четири иска „с решение в съдебен акт“ на основание чл. 194 от ГПК, което решение имало силата на пресъдено нещо по неоценяеми искове и затова подлежало на въззивно обжалване пред ВКС. Разгледана по същество, частната жалба с вх. № 16534/09.09.2019 г. е неоснователна по следните съображения: С постановеното по делото въззивно определение № 1455/02.05.2019 г., по частна жалба на ищеца по делото С. Н., САС е отменил първоинстанционното определение № 13356/13.06.2018 г. по гр. д. № 5904/2017 г. на Софийския градски съд, с което първоинстанционното производство по делото е било спряно. Така постановеното въззивно определение № 1455/02.05.2019 г. не подлежи на касационно обжалване, тъй като не попада в никоя от хипотезите на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Не е налице хипотезата на т. 1 от тази разпоредба, тъй като с въззивното определение частната жалба срещу преграждащото първоинстанционно определение не е оставена без уважение, а напротив – същата е уважена, като е отменено това преграждащо първоинстанционно определение. Не е налице и хипотезата на т. 2 на чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като с въззивното определение не е дадено разрешение по същество, нито е преградено развитието на друго производство по смисъла на тази разпоредба. С определение № 1819/06.06.2019 г. САС е оставил без уважение молбата с вх. 9032/08.05.2019 г. на жалбоподателя Д. за допълване по реда на чл. 250 от ГПК на въззивното определение № 1455/02.05.2019 г., както и за спиране на производството по допълване. Така постановеното определение № 1819/06.06.2019 г. също не подлежи на обжалване пред ВКС, съгласно разпоредбите на чл. 250, ал. 3, във вр. с чл. 278, ал. 4 с чл. 274, ал. 3 от ГПК – тъй като и въззивното определение № 1455/02.05.2019 г., чието допълване е искано, не подлежи на обжалване; и тъй като отказът на САС да спре производството по допълване не прегражда по-нататъшното развитие на това производство, поради което не е налице и хипотезата по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито пък законът изрично предвижда обжалване на отказа за спиране на съдебното производство, поради което не е налице и хипотезата по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. В рамките на частното гражданско производство, образувано по частна жалба срещу преграждане развитието на първоинстанционното производство по делото, въззивният съд не може да се произнася по искове за установяване неистинност на документи – със съдебен акт (решение), ползващ се със сила на пресъдено нещо – такова процесуално правомощие (едновременно – право и задължение за съда) по никакъв начин не произтича и от разпоредбите на чл. 193 и чл. 194 от ГПК, регламентиращи оспорването на документ, представен като писмено доказателство по делото, на които жалбоподателят неоснователно се позовава в случая. Поради това, напълно несъстоятелни са и доводите му, че с молбата си с вх. 32662/11.03.2019 г. той бил сезирал САС с такива искове, по които съдът бил служебно задължен да се произнесе. Тази молба на жалбоподателя няма и характера на искова молба, а по своята същност е отговор на частната жалба, подадена от ищеца С. Н.. Въпреки, че в постановените от него определения №№ 1455/02.05.2019 г. и 1819/06.06.2019 г. САС е указал, че същите не подлежат на обжалване, жалбоподателят е подал срещу тях частната жалба с вх. № 11568/11.06.2019 г., която по изложените по-горе съображения е процесуално недопустима, като подадена срещу необжалваеми пред ВКС определения на апелативния съд. Така подадената частна жалба не подлежи на администриране по реда на чл. 262, във вр. с чл. 275 от ГПК или по реда на чл. 285, във вр. с чл. 278, ал. 4 и с чл. 274, ал. 3 от ГПК, а именно поради това, че е подадена срещу изначално необжалваем съдебен акт, съдът – без да проверява нейната редовност, постановява разпореждане за връщането ѝ, каквато е и трайно установената дългогодишна съдебна практика. В случая, макар и непрецизно формулирано – само като отказ за администриране, обжалваното разпореждане от 02.07.2019 г. по своята същност съставлява именно такова разпореждане за връщане (каквото е и евентуалното становище на самия жалбоподател) на процесуално недопустимата частна жалба с вх. № 11568/11.06.2019 г. Така постановеното обжалвано разпореждане нито е нищожно, нито е неправилно, а е валидно, процесуално допустимо и правилно. Действително, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е връчил препис от разпореждането на жалбоподателя и не му е указал възможността да го обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от връчването. Това нарушение на съдопроизводствените правила обаче не е съществено и не съставлява основание за отмяна на обжалваното разпореждане, тъй като в настоящото производство по неговото обжалване съставът на ВКС приема, че подадената срещу него частна жалба с вх. № 16534/09.09.2019 г. е процесуално допустима. Разгледана по същество обаче, същата – по гореизложените съображения – е неоснователна, поради което обжалваното разпореждане от 02.07.2019 г. следва да се потвърди. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение