Определение № 4556 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3727/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Е. С. Б., чрез адвокат Бл.Б., срещу определение № 2486 от 13.05.2026 г. по гр.д. 1308/2026 г. на ВКС, I г.о., с което е оставена без разглеждане като недопустима подадената от Е. С. Б. частна жалба вх.№ 8291/23.12.2025 г. срещу решение № 316 от 04.12.2025 г. по гр.д.№ 557/2025 г. на Окръжен съд -Перник в частта му с характер на определение, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260000 от 13.06.2025 г. по гр.д.№ 738/2020 г. на Районен съд-Радомир в частта му, с която районният съд се е произнесъл по предявена по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК претенция, като е изменил размера на месечното обезщетение, което съделителят Е. С. Б. е осъден да заплаща на В. С. Б. за лишаване от ползване на делбените имоти от влизане в сила на решението до окончателно извършване на делбата. Ответницата по частната жалба В. С. Б., в депозиран чрез адвокат С. Й. отговор, излага становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Частната жалба е допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. чл. 260 и 261 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С разпоредбата на чл. 344, ал. 3 ГПК е предвидено, че определението по алинея 2 на същата разпоредба може да се обжалва с частна жалба. Съгласно указанията по тълкуването и прилагането на чл. 344, ал. 2 и 3 ГПК, дадени с точка 6 от ТР № 1/2001 г. от 17. 07. 2001 г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за съдилищата, споровете по чл. 344, ал. 2 ГПК се разглеждат двуинстанционно, като ВКС се произнася по жалби срещу тези определения само в случаите, когато са постановени за пръв път от въззивен съд, каквато хипотеза в случая не е налице - окръжният съд не се е произнесъл за пръв път по искане по чл. 344, ал. 2 ГПК, а е потвърдил първоинстанционен съдебен акт по чл. 344, ал. 2 ГПК, поради което въззивното определение не подлежи на обжалване пред ВКС. Определението на предходния тричленен състав на ВКС е правилно, тъй като се основава на закона и на формираната по тълкуването и прилагането му задължителна съдебна практика. Коментираното по-горе тълкувателно решение не е изгубило сила с приемането на действащия понастоящем ГПК от 2008 г., тъй като уредбата на чл. 282, ал. 2 и чл. 213 ГПК (отм.) е идентична с уредбата на чл. 344, ал. 2 и чл. 274, ал. 1 ГПК. Изводите на съдебния състав са съответни и на трайната практиката на ВКС с незадължителен характер, според която определението по чл. 344, ал. 2 ГПК не е преграждащо, с него не се решава материалноправен спор по същество и не създава сила на пресъдено нещо, по естеството си е привременна мярка до приключване на делбата и разглеждането му е двуинстанционно. Воден от изложеното, съдът