Определение № 455 от 08.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 625/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 274/26.11.2019 на Великотърновския апелативен съд по гр. д. № 234/2019, с което е потвърдено решение № 66/16.04.2019 по гр. д. № 50/2018 на Габровския окръжен съд, с което е уважен предявеният иск по чл. 135 ЗЗД. Недоволен от решението е касаторът „Роузстрой“ ЕООД, Трявна., представляван от адв. Н. И. от ВТАК, който го обжалва в срок като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за доказването на момента, в който ищецът придобива качеството на кредитор; за значението на характера и естеството на отношенията между лицата от състава на органите на търговското дружество при доказване на знанието за увреждане и по материалноправния въпрос за необходимостта вземането на кредитора да е изискуемо и установено по размер към датата на увреждащата сделка, които (въпроси) са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответницата по жалбата Л. А. П., представлявана от адв. П. П. от ВТАК, я оспорва като счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а по същество решението е правилно, поради което касационното обжалване на следва да бъде допуснато. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по жалбата П. К. П., представляван от адв. Х. от ГАК я оспорва, като счита, че повдигнатите правни въпроси нямат претендираното значение, тъй като съдът е съобразил установената съдебна практика. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че ищците са кредитори на първия ответник с вземане в размер на 100.000 лева, представляващо неустойка за неизпълнение на задължението на дружеството по споразумение от 28.02.2013 г., с което страните са предоговорили условията на сключения с нотариален акт договор от 10.07.2006 г, с който ищците са прехвърлили на първия ответник право на строеж върху поземлен имот в [населено място] за изграждане на хотелски комплекс, подробно описана четириетажна сграда, без конкретно изброени обекти (магазин и склад на партерния етаж и кафе-сладкарница на първия етаж), за които прехвърлителите запазват правото на строеж за себе си. Срещу прехвърленото право на строеж първият ответник се е задължил да построи обектите, за които те са запазили правото си на строеж, като строителството е следвало да се извърши в срок от 12 месеца от получаване на строителна линия, но не по-късно от края на м. октомври 2007 г. Със споразумението от 28.02.2013 г. страните са констатирали неизпълнение на задълженията на първия ответник и необходимостта от извършване на допълнителни СМР, които първият ответник се е задължил да извърши в срок до 31.12.2013 г., а при неизпълнение е уговорена неустойка в размер на 100.000 лв. (чл. 1 б.”е” от споразумението). Към датата на подписване на споразумението е било висящо т. д. № 97/2011 по описа на ГОС, образувано по предявен от прехвърлителите срещу приобретателя иск за заплащане на неустойка, но с чл. 1 б. ”ж” са се договорили за оттегляне на иска и прекратяване на делото, като с решение № 179/09.07.2014 на ГОС по т. д. № 20/2014 год. (влязло в сила на 07.10.2014 г.) първият ответник е осъден да заплати на ищците сумата в размер 100.000 лв. - неустойка по споразумението от 28.02.2013 г., ведно със законната лихва от 27.02.2014 год. до окончателното изплащане, за което е издаден е изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 928/2014 по описа на ЧСИ. Въззивният съд е приел, че ответното дружество, считано от 01.12.2013 г. е изпаднало в забава при изпълнение на задължението си за извършване на допълнителните работи по построяване на сградата и за ищците е възникнало вземане за неустойка в размер на 100.000 лв., уговорено в споразумението от 28.02.2013 г., като ищците са били кредитори на ответника и към датата на извършване на сделката между първия и втория ответник, сключена с нотариален акт за покупко-продажба на право на строеж на 16.05.2014 г. (като ирелевантно е прието възражението за момента на влизане в сила на съдебното решение, с което вземането за неустойка е присъдено в полза на ищците, тъй като кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД може да е всеки титуляр на парично или непарично вземане, без да е необходимо то да е ликвидно или изискуемо или да е установено с влязло в сила решение). Безспорно е прието, че отчуждителната сделка е увреждаща, тъй като след извършената продажба ищците са лишени от възможността да насочат принудителното изпълнение върху имота, за да удовлетворят вземането си, установено по съдебен ред. Съдът не е обсъдил заключението на съдебно-техническата експертиза, тъй като е приел, че без правно значение е каква е уговорената в договора цена, както и ирелевантно е и заплащането на цената по сделката. Като се е разпоредил със свой имот, намалявайки имуществото служещо за общо обезпечение на кредиторите съгласно чл. 133 ЗЗД, първият ответник е увредил правата и интересите на кредиторите по см. на чл. 135 ал. 1 от ЗЗД и доколкото сделката е възмездна, е прието за доказано наличието на знанието за нейния увреждащ характер. Вторият ответник е вписан в търговския регистър на 20.03.2014 год. – два месеца преди сделката (16.05.2014 год.), като едноличен собственик на капитала и негов управител е Г. Е. И., която в периода 01.05.2001 год. до 01.12.2011 г. е работила по трудов договор в „Комплексстрой – Уста Генчо” АД (видно от справка на НАП), като според вписванията в търговския регистър К. Г. Н., който представлява първият ответник е бил член на Съвета на директорите и представляващ „Комплексстрой – Уста Генчо” АД за периода от 2008 г. до 2012 г., когато правомощията на органите на дружеството са прекратени поради обявяването му в несъстоятелност. Седалищата и адресите на управление на двете дружества на втория ответник-купувач и на „Комплексстрой-Уста Генчо” АД са едни и същи. В периода 31.08.2012 г. – 01.04.2018 г. Г. И. е работила в „Трявнастрой” ЕООД, в което негов едноличен собственик на капитала и управител е Г. К. Н. – син на представляващия на първия ответник, като адресът на управление на двете дружества също съвпадат. От показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели – бивши служители и член на Съвета на директорите на това дружество в „Комплексстрой-Уста Генчо” АД е прието, че Г. И. е работила като секретар и личен състав в „Комплексстрой – Уста Генчо” АД, като тримата свидетели са заявили, че знаят за строежа на хотелския комплекс в периода 2007 – 2010 год. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че знанието на лицето, с което първият ответник е договарял, за увреждащия характер на сделката е доказано чрез допустимите от закона доказателствени средства – едноличният собственик на капитала и управител на дружеството-купувач по сделката „Роузстрой” ЕООД е дългогодишен служител в едно от дружествата, в които представляващ е същото лице, което е съдружник и управител на дружеството-продавач, като тези две дружества са свързани лица по см. на § 1 ал. 1 т. 3 ДР ТЗ. Към датата на сключване на сделката пък управителят Г. И. е била служител в „Трявнастрой” ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител е син на управителя на дружеството-продавач, като двете дружества имат едно и също седалище и адрес на управление. Всички тези обстоятелства сочат на фактическа близост в служебните отношения между управителите на дружествата продавач и купувач, от което може да се направи обоснован извод, че управителят на дружеството-купувач И. е знаела основни обстоятелства от дейността на дружеството-длъжник. Тя е работила като секретар и личен състав в продължение на дълъг период от време, включително и към датата на започване на строителството на хотелския комплекс. Предвид мащаба на тази строителна дейност, продължила няколко години, наличието на съдебни спорове относно изпълнението на строителството и дължимата неустойка за неизпълнение, както и естеството на служебните задължения на управителя И., напълно обосновано е да се приеме, че тя е знаела обстоятелствата, от които произтича вземането на кредиторите, още повече, че дружеството-купувач, чийто едноличен собственик на капитала е И., е учредено два месеца преди сключване на атакуваната сделка и по делото няма данни преди това тя да е осъществявала търговска дейност чрез други дружества, а предмет на прехвърлителната сделка е право на строеж за изграждане на част от търговски обект (хотелски комплекс), а не имот за задоволяване на нейни лични или семейни нужди. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки по чл. 135 от ЗЗД за обявяване относителната недействителност на атакуваната сделка. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, те нямат претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика, че искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка (или друго действие), с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато увреждащата сделка (или действие) е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането, както и когато увреждащата сделка (или друго действие) е извършена преди възникването на вземането, но тя е предназначена от длъжника и третото лице да увреди кредитора. Ако павловият иск е съединен обективно с иска за вземането, предмет на делото наред с потестативното право са и правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. В този случай съдът ще съобрази в решението по павловия иск дали вземането съществува, както и в решението по иска за вземането – правната промяна. Кредиторът обаче може да предяви само павловия иск, без да предяви вземането си или да предяви вземането си в друго производство. В този случай правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото по павловия иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Тези отношения може да бъдат преценявани в производството по делото, чийто предмет са. В производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. С иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка (или друго действие) в отношенията между страните, които са я сключили (длъжника и третото лице). Те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на павловия иск. вреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качеството. Ако впоследствие това негово качество бъде отречено (напр. защото сделката има порок) или отпадне (напр. защото е погасено чрез плащане), непротивопоставимостта губи смисъл. Затова съдът, който е сезиран с иска по чл. 135 ЗЗД, може да вземе предвид единствено влязло в сила решение, с което се отрича качеството кредитор /вж. решение № 552 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 171/2009 г., IV г. о./. За да е налице знание за увреждане не е необходимо третото лице да познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от които произтича вземането на кредитора. Напр. знание, че длъжникът е направил катастрофа или е съден за престъпление – без значение е каква е катастрофата или престъплението, кой е пострадалият и какви са вредите. Обстоятелствата, от които произтича вземането винаги са известни на по-тесен или по-широк кръг лица от обкръжението на длъжника, но то се предполага до доказване на противното само за съпруга, низходящите, възходящите и братята и сестрите на длъжника. Презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да се прилага разширително, но наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията (напр. съвместено живеене на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица по см. на § 1 ДР ТЗ и др.) имат значение и ако бъдат доказани могат да залегнат в основата на фактически извод за наличието на знание, като разбира се естеството на съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите обстоятелства – свързаните лица по § 1 ДР ТЗ биха знаели основни обстоятелства от дейността на дружествата, но едва ли кой какъв алеаторен договор е сключил и изпълнява ли го добросъвестно. Юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на неговите органи. Възможно е съответните лица от състава на органите да знаят за увреждането, но упълномощеният представител на страната да не знае – добросъвестността на пълномощника не санира сделката. Също както при измамата обаче, ако упълномощеният представител знае за увреждането и действа от името на упълномощителя, не е необходимо да се доказва, че и упълномощителят знае (вж. решение № 13 от 19.02.2015 по гр. д. № 4606/2014, ВКС, IV ГО). Ответниците по касацията Л. А. П. и П. К. П. претендират разноски по делото, но не са представили доказателства за извършването им. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,