Определение № 10350 от 20.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10610/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл., във вр. с чл.166, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. Р. С., чрез пълномощника му адв. В. Крумов, против Определение № 30106 от 28.07.2026 г. по адм. дело № 9214/2026 г. на Административен съд – София град. Релевирани са доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че в оспореното определение липсва индивидуална преценка на случая, не са обсъдени доводите относно вероятната незаконосъобразност на заповедта за налагане на ПАМ, нарушени са принципите за съразмерност и ефективна правна защита, неправилно е прехвърлена доказателствена тежест върху адресата на заповедта да представи доказателства за вреди. Иска се отмяна на оспореното определение и спиране на предварителното изпълнение на обжалваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 26-1030000827/09.06.2026 г., издадена Началник група към ОДМВР –Пловдив, Сектор Пътна полиция – Пловдив. Ответникът – Началник група към ОДМВР –Пловдив, Сектор Пътна полиция – Пловдив, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, като прецени доводите на страните и данните по делото, намира частната жалба за процесуално допустима - подадена е срещу подлежащо на обжалване определение съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 вр. чл. 166, ал. 3 от АПК, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: С оспореното определение административният съд е оставил без уважение искането на М. Р. С. за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 26-1030000827/09.06.2026 г., издадена Началник група към ОДМВР –Пловдив, Сектор Пътна полиция – Пловдив, с която на основание чл. 171, т. 1, б. З)ББ от ЗДвП, на жалбоподателя като водач на МПС, извършил нарушение по чл.140, ал.1 от ЗДвП, е наложена принудителна административна мярка „временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца“. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че твърденията на жалбоподателя за настъпване на значителна или трудно поправима вреда не са подкрепени от доказателства, а останалите аргументи изложени от молителя следва да бъдат преценени по същество в хода на производството по оспорване на заповедта и не са релевантни при разглеждане на искането по чл. 166 АПК. Оспореното определение е правилно. Същото е обосновано от доказателства по делото и е постановено в съответствие със закона. Формираните от административния съд мотиви за неоснователност на искането на жалбоподателя са правилни. Както се посочи, с процесната заповед, по отношение на М. Р. С. е приложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. З)ББ от ЗДвП, „временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца“. Като фактическо основание за издаване на заповедта е посочено, че жалбоподателят е извършил нарушение по чл.140, ал.1 ЗДвП, а именно като водач на МПС, на 06.06.2026 г., около 09.28 ч. в гр.Пловдив, на кръстовище на бул. „България“ и бул. „Цар Освободител ІІІ Обединител управлява МПС без предна регистрационна табела, която не е поставена на определеното за това место, с което е извършил нарушение на чл.140, ал.1 от ЗДвП. Действително в заповедта са описани и други три нарушения, но основанието за налагане на ПАМ е за нарушение по чл.140, ал.1 от ЗДвП. Предвид основанието на издадения административен акт и в съответствие с разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, правилно съдът е констатирал, че подадената жалба не спира изпълнението на приложената административна мярка, тъй като предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на закона. В ЗДвП не са предвидени основания за спиране на допуснатото предварително изпълнение, поради което следва да намерят приложение общите норми на чл. 166, ал 2 и 4 от АПК. Съгласно чл. 166, ал. 4 от АПК допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон /какъвто е случая – чл. 172, ал. 6 от ЗДвП/, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия, да бъде спряно от съда при условията на чл. 166, ал. 2 от АПК. Съгласно последната разпоредба съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Във всеки конкретен случай съдът, разглеждащ искането за спиране на актове по чл. 172, ал. 1 ЗДвП, преценява дали незабавното изпълнение може да причини значителна или трудно поправима вреда на адресата. Доказателствената тежест за тези факти и обстоятелства, както и за въздействието им върху правната сфера на адресата на акта, е на оспорващия. В случая, правилно административния съд е приел, че жалбоподателят не представя доказателства за вероятността от причиняване на значителни или трудно поправими вреди по смисъла на чл. 166, ал. 2 АПК, в резултат на предварителното изпълнение на приложената ПАМ. Вярно е, че в оспореното съдебно определение не са обсъдени твърденията на жалбоподателя, че предварителното изпълнение на ПАМ го лишава от възможността да управлява МПС и му създава затруднения в ежедневното придвижване, както и го лишава от възможността да осигури превоз на семейството си. Това нарушение, обаче не е съществено нарушение на съдопроизводстевните правила, тъй като обсъждането на наведените доводи не може да обуслови различен правен резултат. Изложените доводи за създадени затруднения в ежедневното придвижване на жалбоподателя, както и лишаването му от възможност да осигури превоз на семейството си, не могат да обосноват наличието на особено значим интерес, който да е противопоставим на обществения интерес, презюмиран от законодателя за да допусне предварителното изпълнение на ПАМ. Правилни са изводите на съда, че жалбоподателят, в чиято тежест е да установи нормативно предписаните изисквания, не е доказал значителна или трудно поправима вреда, която би понесъл като пряка последица от допуснатото предварително изпълнение на акта. Приложената ПАМ е с превантивен и преустановителен характер, и има за цел осигуряване на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административни нарушения. Както се посочи, предварителното изпълнение на процесната заповед е допуснато по силата на закона в обществен интерес, на който не е противопоставен доказан застрашен или накърнен личен интерес на жалбоподателя със същата или по-висока степен на значимост. Доводите, че лишаването от възможност да се управлява МПС, създават затруднения на адресата в ежедневното придвижване, както и го лишава от възможността да осигури превоз на семейството си, сочи на вреда, която освен, че не е труднопоправима, предвид наличието на обществен транспорт, се явява последица от прилагането на принудителната мярка, а не от предварителното й изпълнение. В този смисъл следва да се има предвид, че факти и обстоятелства, които са пряко следствие на акта не съставляват нови обстоятелства по смисъла на чл.166, ал.2 АПК и са ирелевантни за основателността на искането. Настоящата инстанция споделя и извода на съда, че останалите аргументи, изложени от молителя относно законосъобразността на издадената заповед за налагане на ПАМ, не са релевантни при разглеждане на искането по чл. 166 АПК. Предвид изложеното и липса на условията по чл. 166, ал. 2 от АПК, правилно административният съд е оставил без уважение искането на жалбоподателя за спиране изпълнението не обжалваната заповед. Оспореното определение не страда от релевираните с частната жалба пороци и следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, първо отделение,