Определение № 696 от 26.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1169/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Енерго – Про Продажби“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 232 от 27.03.2023 г. по в. т. д. № 538/2021 г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 179 от 03.12.2021 г. В частната жалба се поддържат доводи за незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК. Твърди се, че в настоящия случай, с оглед предмета на производството – обективно съединени искове, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), т. е. – дължимото на страната адвокатско възнаграждение следва да бъде изчислено съобразно материалния интерес на всеки иск поотделно, а не съобразно общия размер на предявените искове. Моли се за отмяна на обжалваното определение и за изменение на решението в частта му за разноските чрез присъждане на въззиваемия на пълния размер на сторените разноски за платено адвокатско възнаграждение във въззивното производство, а именно 8 844 лв. с ДДС. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор против частната жалба от насрещната страна – „УП България 1“ ЕООД, с ЕИК[ЕИК], [населено място]. В същия срок третото лице-помагач – „Национална електрическа компания“ ЕАД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], изразява принципно становище за основателност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежнa странa, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на въззивен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна, по следните мотиви: За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Апелативен съд – Варна е приел, че минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на въззиваемия, при намерено за основателно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, следва да се определи съобразно общия материален интерес по делото и съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от НМРАВ, а не по цена на осъдителни искове, които са самостоятелни, предявени при условията на обективно кумулативно съединяване. За неоснователно е намерено твърдението на молителя, че определянето на възнаграждението следва да стане по всеки от исковете поотделно. Въззивният съдебен състав е посочил, че възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело. Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединяване оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. С така определения размер на възнаграждението адвокатът не остава невъзмезден за част от предоставената правна помощ, тъй като всички процесуални действия са извършени общо и едновременно. Според въззивния съд, договаряне между адвокат и клиент на отделно адвокатско възнаграждение при дела с еднакъв интерес, по всеки оценяем иск, е нова практика, която не е наблюдавана в периода след издаване на НМРАВ до преди последните няколко години, и се ползва предимно от процесуалните представители на „Енерго – Про Продажби“ АД по еднотипни дела, образувани по искови молби на производители на ел. енергия от възобновяеми източници, по които всички отговори на искови молби, жалби и становища съдържат едни и същи доводи и съображения. Определението е отчасти неправилно. В практиката на ВКС, формирана с определение № 56/06.02.2013 г. по ч. гр. д. № 36/2013 г. на I г. о., определение № 388/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1840/2021 г. на II т.о., определение № 146/04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на II т. о., определение № 77/24.02.2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г. на I т. о., определение № 404/26.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г. на IV г. о., решение № 208/29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на IV г. о. и др., е възприето разрешението, че на основание чл. 2, ал. 5 от НМРАВ минималните адвокатски възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански и търговски дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ трябва да се тълкува във връзка с чл. 2, ал. 5, като при прилагането ѝ следва да се вземе предвид видът на съединяване на исковете. Под „материален интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ се има предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно, като за всеки от съединените искове поотделно се определя минимално възнаграждение. В определението по ч. т. д. № 1840/2021 г. на ВКС, II т.о., постановено по повод на идентичен правен спор, е пояснено, че при претендирано заплащане на допълнителен размер на цена за доставена електроенергия за два месеца не става въпрос за обективно съединяване на искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на цена за всеки месец, тъй като основанието на иска е един договор и се търси заплащане на цена на доставки по него, поради което цената на иска за реално изпълнение се формира от стойността на доставките за двата месеца, а обективно съединяване е налице между иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и иска за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за период преди исковата молба; в същия смисъл вж. и определение № 50490 от 12.12.2022 г. по ч. т. д. № 2507/2021 г. на ІІ т. о. В конкретния случай с исковата молба на „УП България 1“ ЕООД са предявени два обективно кумулативно съединени осъдителни иска – с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на цена, дължима за произведена и изкупена в изпълнение на сключен договор електроенергия от възобновяем източник през м. ноември и м. декември 2017 г. в размер общо на 184 599.45 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху претендирана като дължима цена в размер общо на 51 562.21 лв. Съгласно чл. 2, ал. 5 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие с „Енерго – Про Продажби“ АД (12.08.2021 г.), минималното адвокатско възнаграждение за защита срещу иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД е в размер на 5 221.99 лв., а за защита срещу иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – в размер на 2 076.87 лв., или общо 7 298.86 лв. без ДДС, съответно 8 758.63 лв. с ДДС. Настоящият състав споделя практиката в цитираните по-горе определения, поради което намира за неоснователен довода в частната жалба, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определи съобразно претендираните като главница и обезщетение за забава суми по всяка една от посочените в исковата молба фактури. Въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, е приел неправилно, че минималното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до размера, предвиден в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за материален интерес, формиран като сбор от цената на общо четири обективно съединени иска – 236 161.66 лв. Редуцирането на възнаграждението (предпоставките за което не се оспорват от настоящия жалбоподател) не е съобразено с разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ и с обстоятелството, че по делото са предявени два обективно съединени осъдителни иска, за защита срещу които се дължи отделно възнаграждение, изчислено по правилата на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ, съответно 5 221.99 лв. по иска за реално изпълнение и 2 076.87 лв. по акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Пред инстанциите по същество не е имало спор относно правото на процесуалния представител на ответника да начисли и получи адвокатско възнаграждение с ДДС, поради което редуцираният на основание чл. 78, ал. 5 ГПК размер на възнаграждението за защита срещу двата иска се дължи ведно с 20 % ДДС. В заключение, след прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК разноските за адвокатско възнаграждение, които ищецът дължи на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за въззивното производство, са в размер общо на 8 758.63 лв. с включен ДДС. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде частично отменено и да бъде изменено постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските с осъждане на „УП България 1“ ЕООД да заплати на „Енерго – Про Продажби“ АД още 958.63 лв. – разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК за въззивното производство (наред с присъдените вече такива в размер на 7 800 лв.). Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение