Определение № 85 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1109/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 20174/16.12.2019 г., подадена от А. Ф. К. и Е. М. К., чрез адв. Б. Д., срещу определение № І-2319 от 27.11.2019 г., постановено от Бургаския окръжен съд по ч. гр. д. № 1677/2019 г.

С обжалваното определение е отменено определение № 383 от 26.06.2019 г. по гр. д. № 634/2012 г. на Районен съд - Поморие в частта, с която Д. Д. Т. и К. М. Т. (граждани на Република И.), са осъдени да заплатят на А. Ф. К. и Е. М. К. (граждани на Република И.), сумата от 1 560.21 лв., представляващи съдебни разноски по делото; потвърдено е първоинстанционното определение в частта, в която районният съд е отхвърлил искането на Д. Д. Т. и К. М. Т. за присъждане на разноски по гр. д. № 6714/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. над размера от 1 144.99 лв. до претендирания размер от 5 034.57 лв.; оставена е без разглеждане подадената от А. и Е. К. насрещна частна жалба срещу определение № 383/26.06.2019 г. по гр. д. № 634/2012 г. на РС- Поморие, като А. и Е. К. са осъдени да заплатят на Д. и К. Т. сторените от последните съдебноделоводни разноски по частното дело в размер на 2 948.75 лв.

Бургаският окръжен съд е посочил в определението си, че в случая, видно от диспозитива на решение № 127/21.06.2013 г. по гр. д. № 634/2012 г. на PC –П., производството по исковете на А. и Е. К. срещу ответниците Т. е било прекратено, поради недопустимост на исковите претенции. Ето защо и като се е позовал на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, е направил извод, че разноски в тежест на ответниците Т. не следва да се присъждат. Приел е за недопустима подадената от А. и Е. К. „насрещна частна жалба“ срещу постановеното от РС - Поморие определение № 383 от 26.06.2019 г. по гр. д. № 634/2012 г., като е заключил, че такава процесуална възможност при обжалване на съдебни определения Гражданскопроцесуалният кодекс не предвижда, както и че дори същата да има характер на частна жалба (а не на насрещна частна жалба), то тя е просрочена и като такава не подлежи на разглеждане.

Жалбоподателите намират обжалваното от тях определение за недопустимо, незаконосъобразно, необосновано и неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. и Е. К. твърдят, че с определението съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, като дадените разрешения биха допринесли за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Считат обжалвания акт и за недопустим и очевидно неправилен.

Формулират следните въпроси, за които твърдят, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Допустимо ли е изготвянето и разглеждането от въззивния съд на насрещна частна жалба срещу определение на първата инстанция, с оглед разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК, която сочи, че доколкото няма особени правила, за производството по частни жалби се прилагат правилата за обжалване на решенията;

2. Какво следва да се приложи с предимство - буквата или духът на закона.

По отношение на първия въпрос жалбоподателите излагат, че като е приел, че насрещната им жалба е недопустима, Бургаският окръжен съд не само е приложил неправилно закона, но и на практика е отказал правораздаване и тотално е погазил принципа, заложен в чл. 2 и чл. 13 ГПК, както и не е съобразил разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК, допускаща възможността за субсидиарно прилагане на разпоредбите досежно обжалване на решенията, доколкото няма особени правила.

Във връзка с втория формулиран въпрос се позовават на недобросъвестното поведение на насрещните страни и оспорват извода на съда, че ответниците Т. не следва да бъдат санкционирани за това им поведение и на К. не следва да се присъждат разноски.

Жалбоподателите твърдят в изложението, също така, че съдът изобщо не е разгледал възражението им за прекомерност на хонорара, евентуално не е присъдил разноски в частта, в която е отхвърлил на практика възраженията в частната жалба на Т. и е потвърдил определението на районния съд; незнайно защо е присъдил изцяло разноски на Т., в противоречие с разпоредбите на чл. 78, ал. 1 за съразмерност на уважената, евентуално отхвърлената част, като по този начин е действал в противоречие на приетото в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Втората съдебна инстанция не е спазила задължението си да обсъди в мотивите към акта си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните.

От Д. Д. Т. и К. М. Т. е постъпил отговор на частната касационна жалба, в който са изложени съображения за неоснователност на същата.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното:

Частната жалба в частта й, с която се атакува определението на Бургаския окръжен съд за оставяне без разглеждане на насрещната частна жалба срещу определение № 383/26.06.2019 г. по гр. д. № 634/2012 г. на РС- Поморие, не подлежи на разглеждане от ВКС, а от Апелативен съд – Б. съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 2, изр. първо, пр. второ ГПК.

В останалата част частната жалба подлежи на разглеждане от ВКС, но едва след приключване на производството по чл. 274, ал. 2, изр. първо, пр. второ ГПК, тъй като едва тогава ще стане ясен цялостният предмет на делото пред ВКС във връзка с присъдените разноски.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,